Тя не се оплаква. В нейното съзнание това не е престъпление. Тя мисли, че е възмездие. Че е справедливост. Разглежда лицето ми.

– Колко време мина? Не те помня ясно. Спомените ми за теб са от толкова далечни, сякаш съм те познавала, когато бях жива – усмихва се. – Мисля, че съм забравила какво представлява светът.

– Ще си спомниш.

Тя клати глава.

– Той няма да ме пусне.

Държи се странно. Не се връзва с характера ѝ; главата ѝ остава клюмнала на една страна и това ме кара да се чудя колко точно е увредена.

Дърпам я нежно с мен.

– Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Джестин, която ми е приятелка. Трябва да…

Свивам се от остра болка в корема. После изчезва и мога да дишам отново.

– Кас.

Анна се взира в тениската ми. Не е нужно да поглеждам, за да знам, че кръвта е започнала да личи. Не знам дали това значи, че не се концентрирам достатъчно в това да я забравя или че не остава много време. Но не ми се рискува.

– Какво си направил? – пита тя.

Притиска с ръка стомаха ми.

– Не го мисли. Просто трябва да намерим Джестин и после да се махнем оттук.

Нещо почуква по рамото ми. Когато се обръщам, виждам Джестин, която изглежда по-доволна от себе си от всякога.

Кожата по пръстите и кокалчетата на ръцете ѝ е разранена. По бузите и челото ѝ е размазана кръв, като индианец, тръгнал на война, сигурно от това, че се е бърсала с разкървавените си ръце.

– Къде беше? – питам. – Какво стана?

– Решавах ни проблемите – казва тя и пъха ръка в джоба си.

От това движение я заболява и тя прави гримаса, но когато вади ръката си, лицето ѝ засиява. Разтваря пръсти и виждам блестящи късчета сребро в дланта ѝ.

– И двата ми джоба са пълни – казва тя. – Намерих жила. На метала. Същият метал, който е в острието на Биодаг Ду.

Прибира ги пак, скрива ги в джоба си. Два пълни джоба. Предостатъчно, за да може орденът да изкове нова кама. Нещо в мен затрептява, едно тихо, ревниво ръмжене.

– Сега орденът ще си има верния си воин. Ще оставят теб и твоята кама на мира.

Ще ми се да кажа, че не бих разчитал, но тя кима към тениската ми.

– Раната ти се е показала. Усещам и моята. Мисля, че това е моментът да си ходим.

Погледът ѝ се отмества към Анна и двете се гледат спокойно. Джестин се ухилва.

– Прилича си със снимката.

Обгръщам Анна с ръка отново.

– Хайде просто да се махаме оттук.

– Не – казва Анна.

Когато проговаря, обиаманът изревава, пискливо, механическо стържене, което ехти отвсякъде, сякаш е точно над нас или под нас.

Джестин прикляка и вади къс нож и нещо, което прилича на длето. И двете са нащърбени. Сигурно ги е използвала, за да извади метала от скалата.

– Това пък какво е? – пита тя, готова за бой с подръчни материали.

– Обиаманът – обяснявам. – Призракът, който Анна завлече тук миналата есен.

– Не е призрак – казва високо Анна. – Вече не е призрак. Не и тук. Тук е чудовище. Кошмар. И няма да ме пусне.

– Стига си повтаряла това – казвам.

– Където отиде той, отивам и аз – тя затваря очи, разстроена е. – Не мога да го обясня. Сега съм една от тях. От тези, които му принадлежат. Двадесет и пет мъртви убиеца. Четири стенещи жертви. Той е като окови за нас.

Крехките ѝ бледи пръсти се спускат и започват да бършат плата на роклята ѝ. Травматичен, механичен жест. Но когато вижда, че Джестин я гледа, отпуска ръце до тялото.

– Той е вързан за нея – казва Джестин. – Ако върнем нея, връщаме и него.

Въздъхва.

– Какво ще правим? Ти няма да си във форма, за да го пратиш обратно, когато се върнем. Предполагам, че орденът ще може да го задържи, може би да го заключи със заклинание или да го пропъди за известно време.

– Не – настоява Анна. – Той вече е отвъд това.

Ушите ми са се изключили, докато те двете повтарят едно и също. Двадесет и пет мъртви убийци. Всички те са тук, затворени в него. Всеки призрак, който съм убил. Стопаджията с гелосаната коса. Дори Питър Карвър. Затова го видях в скалата и затова Емили Данагър ме гонеше. Нито един от тях не е отишъл там, където му е мястото. Той ги е дебнел, като акула с отворена уста, чакал е да ги погълне цели.

– Анна – чувам се да казвам. – Четири стенещи жертви. Какво искаш да кажеш? Кои са те?

Очите ѝ срещат моите. В тях се чете съжаление. Не е искала да го казва. Но го направи.

– Две момчета, които познаваш – казва бавно тя. – Един мъж, който не познаваш.

Свежда поглед. Уил и Чейс. Човекът от парка, излязъл за сутрешен крос.

– Това са трима. Кой е четвъртият? – питам, въпреки че знам.

Имам нужда да го чуя. Тя отново ме поглежда и поема дълбоко въздух.

– Толкова приличаш на него – казва тя.

Свивам юмруци, а когато извиквам, е с цяло гърло, за да може звукът да мине през това шибано място и това копеле да го чуе.

Хей – казва Джестин, хваща ме за раменете и ме разтриса. – Не е сега моментът за глупости.

Леко я отблъсквам. По дяволите моментът. Въртя се напред-назад по скапаните скали, стискам зъби всеки път, когато ходилото ми се сблъска с твърдата повърхност. Изпраща болезнени вибрации чак до коленете ми. С какво разполагам? Ножа в ръката ми. Гнева в гърлото. И тялото, на което му изтича кръвта в едно друго измерение. Обръщам се към Анна. Очите ѝ оглеждат пейзажа, учудени как скалите сякаш почервеняват и стават електрикови. Прихващат намеренията ми. Ръбовете им стават по-остри.

– Можем ли да го победим?

Устните ѝ се разтварят от изненада, но нещо се раздвижва в ирисите на очите ѝ. Нещо пъргаво и тъмно, което помня. Нещо, което кара пулсът ми да се ускори.

Джестин блъска рамото ми.

– Не можем да го победим, мамка му! Не и тук. Тя не е успяла да го победи, а доколкото разбирам, е страшилището на призраците.

Тя поглежда към Анна, която стои тихо, тъмната ѝ коса се спуска по раменете.

– Е, точно сега не я виждам такава. Но дори да можехме, нямаме време. Усещаш ли това? Чуваш ли? Колин казва, че дишането ми се забавя. Какво казва Томас?

– Томас не казва нищо – отговарям.

И е така. Не съм чул и звук от него, откакто преминахме. Ако се обърна, ще го видя, но не го правя. Дишането на Джестин се забавя. Трябва и с моето да е така. Но тук времето е различно. Тук може да имаме часове. А аз няма да тръгна, преди с това да се приключи.

– Какво е това? – питам Джестин, вдигайки ножа пред очите ѝ.

– Ти полудя ли? – тя отблъсква ръката ми, сякаш е било заплаха. – Нямаме време за това.

– Просто ми кажи – вдигам пак ножа. – Сега е тук, откъдето е дошло. Тогава просто нож ли е? Или все пак мога да го използвам?

Джестин поглежда покрай острието право в очите ми. Не трепвам, тя отмества поглед първа.

– Не знам какво е – казва тя. – Но е свързано с магията на ордена. Винаги е повече от нож.

– И аз го усещам – казва Анна. – Не както преди, но… и той го усети. Затова избяга.

– Страх ли го е?

– Не – тя клати глава. – Не го е страх. Може би дори не е изненадан. Може би просто е развълнуван.

Кас? Чуваш ли ме? Времето изтича. Връщайте се.

Не сега, Томас. Не още.

– Джестин – казвам. – Не рискувай. Ти се връщай. Анна и аз ще дойдем, ако можем.

– Кас – казва тя, но аз отстъпвам и хващам Анна за ръката.

– Не мога да си тръгна оттук, преди да се е приключило – казвам и на двете. – Преди той да е сам и разкъсан. Не мога да ги оставя така. Нито Уил, нито Чейс, нито горкия джогър от парка. Нито пък баща ми.

Крайчето на устата ми се извива и поглеждам Анна.

– Дори този нещастник Питър Карвър. Ще ги освободя. Както и теб.

– Още веднъж – казва тя, а когато погледите ни се срещат, тя е момичето, което помня.

Ръката ѝ натиска стомаха ми. Да, знам. Трябва да побързаме.

– Майната му – казва Джестин. – Щом ти оставаш, и аз оставам. И без това имаш нужда от мен. Имам длето и магии.