Да се хвърля в битка би било грешка. Трябва да разбера повече. Оглеждайки стените на лабиринта, виждам няколко грубо изсечени стъпала вдясно от мен. Не ги бях забелязал, като минавах оттам. Вероятно защото не ги е имало. Изкачвам се тихо и когато стигам най-отгоре, започвам да лазя на колене и лакти до ръба на скалата. Налага се да забия пръсти в камъка, за да се спра да не се хвърля долу.

Анна е на камъка пред него. Проснал я е като на маса в морга. Тялото ѝ е увито в бял конец, на места обагрен от тъмна кръв. Това, което той прави с ръцете си, е да зашива очите и устата ѝ.

Не мога да гледам, но очите ми отказват да се затворят, докато той връзва възли и реже конеца с пръсти. Когато се изправя и оглежда работата си, едната му ръка гали главата ѝ, сякаш е кукла. Навежда се до лицето ѝ, може би за да ѝ прошепне нещо или да я целуне по бузата. После разкривената му ръка се вдига във въздуха и виждам, че пръстите му са станали остри, преди да ги забие дълбоко в корема ѝ.

– Не!

Викът се изтръгва от мен, докато тялото ѝ се сгърчва, главата ѝ се мята напред-назад, а очите ѝ са зашити, за да не плачат, устата ѝ е зашита, за да не издава звук.

Обиаманът завърта глава нагоре. Изражението на шок е несъмнено, въпреки че и неговите очи са зашити с кръстосан черен конец. Черните хиксове сякаш образуват психоделична драсканица по лицето му, а очите под тях изпъкват и кървят. Не беше така преди, когато беше само призрак. Какъв е сега?

Размахвам ножа и той изревава със звук като от машина; не се усеща емоция и не мога да кажа дали е изплашен, разгневен или просто безумен. Появяването на ножа, обаче го отблъсква и той се обръща и изчезва в скалите.

Не губя време, спускам се по скалата като рак, изплашен да не изпусна Анна от поглед и това място да я погълне, както изчезна Джестин. Приземяването ми е всичко друго, но не и елегантно, тупвам тежко, най-вече върху таза и рамото си. Боли, много, а в коремната област усещам нещо, което може да се окаже лошо разкъсване.

– Анна, аз съм – не знам какво друго да кажа.

Гласът ми, изглежда, не я успокоява. Тя продължава да се мята, а пръстите ѝ треперят до хълбоците, вдървени като съчки. После се отпуска назад и не помръдва.

Оглеждам се наоколо и поемам дълбоко дъх. Обиаманът не се вижда или помирисва, а пролуката между скалите, в която изчезна, вече я няма. Добре. Дано се изгуби завинаги. Но нещо ме кара да си мисля, че няма. Това място изглежда като неговото място и му е удобно като колибката на куче.

– Анна.

Внимателно проследявам с пръсти конците и се чудя дали да не ги прережа с камата. Но ако пак започне да се мята, може да я порежа. Тъмна, почти черна кръв тече около раната, която той ѝ нанесе в стомаха, и оцветява конците и материята на бялата ѝ рокля. Трудно ми е да преглътна, трудно ми е да мисля.

– Анна, не…

Почти казвам „Анна, не умирай“, но това е глупаво. Тя е умряла много преди да я срещна. Концентрирай се, Кас.

И после, почти както си пожелах, конците започват да се разплитат. Отдръпват се от тялото ѝ, сякаш никога не са били там, а с тях изчезва и кръвта. Дори тези, които минават на зигзаг през клепачите и устните ѝ, се изнизват и изчезват, без да оставят дупки. Очите ѝ се отварят и внимателно ме фокусират. Тя се надига на лакти и си поема дъх през устата. Очите ѝ се взират в далечината. В тях не се чете паника. Не са измъчени. Погледът ѝ е празен и сякаш изобщо не ме забелязва. Името ѝ. Трябва да кажа името ѝ. Трябва да кажа нещо, но тя ми изглежда различна, някак отнесена. Чувството е както първия път, когато я видях да слиза по стълбите в рокля, от която капеше кръв. Изпитах страхопочитание. Не можех да мигна. Но не ме беше страх. Сега ме е; страх ме е, че няма да е същата. Че няма да ме разбере и няма да ме познае. А може би част от мен се страхува, че ако кажа нещо прекалено рано, гранитните ѝ пръсти ще се стрелнат към мен и ще изцедят думите от гърлото ми.

Ъгълчето на устата ѝ потрепва.

– Ти не си истински – казва тя.

– Ти също не си – казвам аз.

Очите на Анна премигват веднъж и се обръщат към мен. В секундата преди да погледна в тях, ме обзема паника, но докато очите ѝ се изкачват нагоре по тялото ми, в тях има толкова недоверие и толкова много тиха надежда, че всичко, което мога да мисля, е: ето го моето момиче, ето го моето момиче, ето го моето момиче. Очите ѝ се спират на брадичката ми, вдига една ръка и посяга да ме докосне.

– Ако това е номер – казва тя и започва да се усмихва, – ще бъда много, много ядосана.

– Анна.

Прибирам камата в ножницата в джоба си и се протягам към нея, за да я вдигна от камъка, но ръцете ѝ ме обгръщат и ме стискат. Слагам главата ѝ на рамото си и просто стоим така; не искаме да се пуснем. Тя няма температура – нито е топла, нито студена. Правилата на това място са ѝ взели това, а аз жадувам допира на хладната ѝ кожа, както я помня. Но пък сигурно трябва да се радвам, че все още има правилния брой стави.

– За мен няма значение дали си истински – казва тя в рамото ми.

– Истински съм – прошепвам в косата ѝ. – Ти ми каза да дойда.

Пръстите ѝ се вкопчват в гърба ми, стискат ризата ми. Тялото ѝ се разтриса в ръцете ми и първоначално мисля, че ѝ е станало лошо. Но после се отдръпва и ме поглежда.

– Чакай – казва тя. – Защо си тук?

Очите ѝ ме изучават трескаво, а свитите ѝ юмруци са като камъни, опрени в ребрата ми. Тя се паникьосва. Мисли, че може да съм мъртъв.

– Не съм мъртъв – казвам. – Честно.

Анна слиза от камъка, повдига глава подозрително.

– Тогава как? Всичко тук е мъртво.

– Всъщност има две живи неща даже – казвам и стискам ръката ѝ. – Аз и едно друго досадно момиче, което трябва да открием.

– Какво? – усмихва се Анна.

– Няма значение. Важното е, че се махаме оттук.

Само дето не знам как да направим това. Не съм вързан с въженце около кръста, за да го подръпна и да ме изтеглят. Трябва да намерим Джестин.

Очите на Анна светят, а пръстите ѝ описват кръгчета по рамото ми, сякаш все още очаква да изчезна.

– Не трябваше да идваш – казва тя, иска да ми се скара, но не ѝ се получава.

– Ти ми каза да дойда – отвръщам. – Каза, че не можеш да останеш тук.

Тя премигва към мен.

– Така ли съм казала? – пита тя. – Точно в този момент не ми се струва чак толкова зле.

Почти се смея. Точно в този момент не е. Когато не я горят и режат, когато не е овързана като бут в касапница, не изглежда чак толкова зле.

– Трябва да се върнеш, Касио – прошепва Анна. – Той няма да ме пусне.

През блестящите ѝ очи виждам какво ѝ е причинило това място. Изглежда някак смалена. По лицето ѝ е изписана радост, че ме вижда, но не вярва, че наистина мога да я измъкна оттук.

– Не зависи от него – казвам.

– Винаги зависи от него – поправя ме тя. – Винаги е за негово удоволствие.

Прегръщам я по-силно. Тя е тук повече от шест месеца, но какво значи това? Времето не съществува. Дори аз съм тук твърде дълго. Струва ми се, че около час вървяхме през лабиринта с Джестин, а после около час бях сам. Едва ли е вярно. Много е далеч е от истината.

– Какво стана? – питам аз. – Как така те победи?

Тя леко се отдръпва и оправя презрамката на бялата си рокля с едната ръка. Другата остава здраво вкопчена в мен, аз също не я пускам.

– Боря се с него и губя, пак и пак, отново и отново, до безкрай.

Очите ѝ разфокусират, гледа над рамото ми и се чудя какво вижда. Ако погледна в същата посока, сигурно няма да видя същото нещо. Погледът ѝ се изостря.

– Прометей на скалата. Знаеш ли легендата? Търпи наказание за това, че е дал огън на смъртните, като е вързан за една скала и всеки ден един орел му изяжда черния дроб. Винаги съм си мислела, че това е лошо наказание. Че в крайна сметка ще свикне с болката и че орелът ще трябва да измисли друго мъчение. Но не свикваш с болката. А той постоянно измисля нови мъчения.

– Съжалявам, Анна – казвам, но думите ми се изтъркулват по нея.