– Няма смисъл – казвам. – Тя не е никъде. Няма къде да е. Това е само пространство.

– Ако търсиш нея, тогава просто ще завиеш зад ъгъла и тя ще е там – отговаря Джестин.

– Тук няма ъгли, зад които да завия.

– Тук навсякъде има ъгли.

– Мразя те.

Извивам вежди, а тя ми се усмихва. И тя се оглежда, очите ѝ отчаяно се стрелкат наляво-надясно. Трябва да не забравям, че тя беше избрана и че вината е на Ордена, а не нейна и че кръвта ѝ изтича до моята. Сигурно и тя е изплашена. А се оказва по-добър водач, отколкото мога и да мечтая.

Пред нас изведнъж се появява стена, черна шуплеста каменна стена, от която се стича вода, като седиментните скали по пътя към Тъндър Бей. Обръщайки глава, виждам още стени, отляво и отдясно. Те продължават километри назад, сякаш досега сме ходили в лабиринт. Само дето тепърва тръгнахме. Обръщам се още и гледам през прозореца към Томас. Той си е там, моята котва. Да продължаваме ли да вървим, или да се върнем назад? Натам ли е пътят? Лицето му не реагира на тези въпроси. Втренчил е поглед в тялото ми и гледа как кръвта напоява дрехите ми.

Минаваме покрай нещо, което лежи на земята. Труп на животно, върху който усърдно работят насекоми. Козината му някога е била бяла, но като изключим наличието на четири крака, би могло да е всякакво животно. Може би куче или голяма котка. Или пък малко теле. Подминаваме го, без да коментираме, и се опитвам да не гледам пъпленето под кожата му. Това няма значение. Не това търсим.

– Какво пише там? – пита Джестин и сочи стената пред нас.

Всъщност не е точно стена, а ниско образувание от варовикова скала, бяла и ерозирала, достатъчно ниска, за да можем да я изкатерим. По нея пише с прясна боя: „Маринет суха гора“8. До надписа има нещо като рисунка: почернели кости на ръка от лакътя надолу и дебел черен кръст. Не знам какво значи това. Но подозирам, че Морфран знае.

– Не трябва да ходим натам – казвам.

– То няма много накъде – свива рамене Джестин.

Пред нас стената се променя, от шуплеста влажна скала пак се превръща в безцветен камък. Когато се приближаваме, премигвам и тя става полупрозрачна като дебел, прашен кристал или стъкло. В центъра се вижда бледа маса, нещо затворено или замръзнало. Забърсвам камъка с ръка и усещам дращенето на прашинките по дланта си. Отдолу се показват чифт очи, изцъклени, пожълтели и изпълнени с омраза. Разчиствам надолу и виждам, че бялата му риза все още е изпръскана с кръвта на съпругата му. Косата на вдовицата му също се подава, замръзнала в скалата. Това е Питър Карвър. Първият призрак, който убих.

– Какво е? – пита Джестин.

– Просто едно плашило – отговарям.

– Твое или нейно?

– Мое.

Взирам се в замръзналото лице и си спомням как ме гонеше, как пълзеше по пода, как стомахът му се влачеше, а краката му ритаха безпомощно. Една пукнатина се образува в стъклото.

– Не се страхувай – казва Джестин. – Той е просто плашило, както каза. Твоето плашило.

Пукнатината е тънка като косъм, но става все по-дълга. Докато гледам, пълзи нагоре и разцепва стъклото над окървавената му риза като светкавица.

– Съсредоточи се – изсъсква Джестин. – Преди да си го освободил от скалата.

– Не мога – казвам. – Не знам какво искаш да кажеш. Просто да се махаме. Трябва да се движим.

Тръгвам. Движа натежалите си крака толкова бързо, колкото ми е възможно. Свивам зад ъгъл и после зад друг. Имам чувството, че бягам, а това е глупаво. Последното, което ни трябва, е да се загубим. Последното, което ни трябва, е да не обърнем внимание как пътеката ни се е превърнала в пещера. Краката ми забавят ход. Зад нас не се чуват звуци. Питър Карвър не се влачи по стъпките ни. Кой знае, може сам да съм си измислил тази пукнатина в скалата.

– Не мисля, че нещо се случи – казвам, но тя не отговаря. – Джестин?

Оглеждам се. Няма я. Без да мисля, тръгвам обратно. Не трябваше да тичам. Оставих я при Карвър, сякаш тя трябва да се оправя с това. Какво, по дяволите, ми става?

– Джестин! – викам я и ми се ще гласът ми да отеква в скалите, а не да заглъхва.

Не се връща никакъв звук, нито ехо от моето извикване, нито от нейно. Завивам зад ъгъл, после зад още един. Няма я. Няма го и Питър Карвър. И двамата са изчезнали.

– Тук беше – казвам. На кого?

Наистина беше тук. Просто връщането по обратния път не проработи. Нито една от стените не изглежда по същия начин, както когато минах за пръв път.

– Джестин!

Нищо. Защо не ми каза да не се разделяме? Защо не ме последва? Боли ме стомахът. Слагам ръка на него и усещам нещо топло и мокро. Раната се отваря.

Не ми трябва това. Нали го оставих назад. Трябва да се концентрирам. Да намеря Анна и Джестин.

Поемам дълбоко дъх няколко пъти и тениската ми е суха. Вятър брули бузите ми, първото подобно усещане, откакто съм тук. С него идва и звук. Маниакално момичешко кикотене, което изобщо не прилича на Джестин или на Анна. Мразя това място. Дори вятърът е откачил. Зад мен изтрополяват стъпки, но когато се обръщам, там няма нищо. Какво правя тук? Сякаш не мога да си спомня. Рамото ми се блъска в нещо твърдо, облегнал съм се на скалата. Когато вятърът пак донася смеха, затварям очи, докато усещам косата ѝ по бузата си.

Наполовина е потънала в стената. Очите ѝ са обезкървени, но много прилича на Кайт Хект.

– Емили Данагър – прошепвам.

Тя се усмихва без настроение и се разтапя в скалата. Когато изчезва, чувам стъпките ѝ зад мен, тича, все по-близо е. Затичвам се напред, залитайки. Блъскам се в скални образувания, които приличат на гръбначни стълбове на вкаменелости, и се препъвам в камъни, които се появяват, за да се спъна в тях. Това е просто още едно плашило, казвам си, но не знам колко дълго съм бягал, преди кикотът във вятъра да изчезне и да се появи един дрезгав, неразбираем тътен. Толкова много искам да закрия ушите си с ръце, че първоначално не забелязвам какво още се носи по вятъра: силна миризма на сладникав дим. Същият дим, който ме удряше в лицето, когато се будех в леглото си миналата есен. Същият дим, който баща ми е помирисал, преди да умре. Това е обиаманът. Той е тук. Той е близо.

В този момент краката ми олекват с няколко килограма. Камата запява в ръката ми. Какво каза Джестин? Ако я потърся, ще завия зад ъгъл и тя ще е там. Дали това се отнася и за него? И защо да бързам толкова? И какво всъщност може да ми направи той на това място?

Става точно както каза тя. Завивам зад ъгъла и ето го там, в края на лабиринта от стени, сякаш той е водил към него.

Обиаманът. Камата се превърта сръчно между пръстите ми. Чакал съм този момент. И го осъзнавам чак сега. Като го гледам, с превит гръб, облечен в същото дълго, тъмнозелено сако, със същите окъсани плитки, които се спускат по раменете му, стомахът ми се извива като змиорка. Убиец. УБИЕЦ. Ти изяде баща ми в онази къща в Батън Руж. Ти открадна силата на камата и поглъщаше всеки призрак, който исках да отпратя от моя свят.

Но докато мозъкът ми крещи тези неща, тялото ми остава скрито, полу-приклекнало зад стената. Ще ми се да бях питал Джестин какво може да ни се случи тук. Като в сънищата ли е? Или е като в „Матрицата“ – ако умреш там, умираш наистина? Приближавам се до ръба, опрял гръб в стената, подавам само крайчеца на окото си. Ако изобщо е възможно, обиаманът е станал още по-едър, отколкото помня. Краката му са по-дълги, а гърбът му по-извит. Сякаш го гледам в криво огледало, формата му е източена и неестествена. Все още не ме е видял, не ме е помирисал и не ме е чул. Просто стои, наведен над нисък, плосък камък и напомня на нещо като паяк, който плете паяжина, а мога да се закълна, че на всяка от ръцете му е пораснала по още една става.

Спомням си заклинанието с лапландския барабан и колко изплашена от него изглеждаше Анна. Тя каза, че това е неговият свят.

Обиаманът подръпва нещо. Прилича на бял конец или на част от мрежа, като тези, с които касапите овръзват животински бутове. Когато дърпа конеца отново, вдига ръка и преброявам четири отделни стави.