Нямам представа какво друго да направя или какво трябва да му кажа. Той вдига ръка да го оставя на мира и аз се отдръпвам. Задъхан е, диша на пресекулки. Мисля, че плаче, и не го виня. Разбирам, че не иска да го гледам. Обръщам се към фермата. Дърветата наоколо са оредели, а в градината има само вкоравена пръст. Бялата боя по къщата е толкова изтъняла, че изглежда като намацана с водни бои и отдолу се показват черни дъски.

– Съжалявам, брат – казвам. – Трябваше да се досетя. Имаше знаци. Просто ги пропуснах. Или ги възприех погрешно.

– Няма нищо – казва той и избърсва лице с края на ръкава си. – Рийка не би ми направила нещо лошо. Никога на никого не е направила лошо. Просто не го очаквах, това е. Не мога да повярвам, че Морфран не ми каза, че е мъртва.

– Може и той да не е знаел.

– О, знаел е – казва Томас, кимайки.

Подсмръква и ми се ухилва. Очите му са малко зачервени, но вече се е съвзел. Това момче е жилаво. Тръгва към колата и аз след него.

– Знаел е – казва високо той. – Знаел е и въпреки това ме изпрати тук. Ще го убия! Направо ще го убия!

– Успокой се – казвам, като влизаме в колата.

Томас още мърмори за предстоящото унищожение на Морфран. Пали колата и ме поглежда с отвращение.

– Ужас. Не загряваш ли, Кас? Аз ядох от шибаните бисквитки!

Томас ме оставя пред къщи, все още дуднейки за Морфран, Рийка и бисквитите. Радвам се, че няма да ми се наложи да присъствам на сблъсъка им. Лично на мен това, че е изял бисквитите, ми се струва дребен кахър в сравнение с това, че Морфран изпрати внука си при мъртъв член на семейството, но пък всеки си знае и всеки си има фобии. Явно за Томас това е следобедната закуска на мъртъвците.

Измежду мърморенето и храченето през прозореца Томас ми каза, че ще му трябва поне седмица, за да проучи как се работи с лапландския барабан и да разбере какъв е подходящият ритуал, за да се свържем с Анна. Дарих го с най-разбиращото си изражение и кимнах, като през цялото време се борех с импулса си да хвана най-близката пръчка и да започна да блъскам с нея по барабана в скута ми. Но това би било глупаво. Да внимаваш и да правиш нещата както трябва, когато за пръв път опитваш нещо, си е основно правило. Не знам какво ми става.

Когато влизам вкъщи, откривам, че не мога да седя на едно място. Не ми се яде и не ми се гледа телевизия. Не ми се прави нищо, само искам да разбера повече.

Майка ми влиза десет минути след мен с гигантска кутия пица в ръце и спира, когато ме вижда да снова напред-назад.

– Какво има?

– Нищо – казвам. – С Томас ходихме на гости на мъртвата му леля днес следобед. Беше интересно. Тя ни каза как можем да се свържем с Анна.

Освен че очите ѝ малко се разширяват, тотално липсва друга реакция. Едва ли не свива рамене, преди да се затътри към кухнята. Бърза гневна искра гъделичка китките ми. Очаквах повече. Очаквах да е развълнувана, да се зарадва, че може да успея да говоря пак с Анна, да се уверя, че е добре.

– Говорил си с мъртвата леля на Томас? – казва тя, като спокойно отваря кутията с пица. – Аз пък говорих с Гидиън днес следобед.

– Какво ти става? Все едно ти предадох, че има промоция на обедното меню в ресторанта. Ако ти бях казал, че съм си убол пръста, сигурно щях да получа повече внимание.

– Той каза, че трябва да спреш да се занимаваш с това.

– Не мога да разбера какво им става на всички! – казвам. – Постоянно ми казвате да се откажа. Да забравя. Да продължа напред. Като че ли е толкова лесно. Сякаш мога просто да продължа да си я виждам от време на време. В смисъл стига бе! Кармел мисли, че съм за психиатър!

– Кас – казва тя. – Успокой се. Гидиън има своите причини. И мисля, че е прав. Усещам го, усещам, че нещо се случва.

– Но не знаеш какво, нали? Тоест знаеш, че е нещо лошо, но не знаеш точно какво? И смяташ, че трябва да оставя Анна и това, което я измъчва, и то заради какво? Заради женската ти интуиция?

– Хей – изръмжава тя, гласът ѝ е дълбок.

– Извинявай – смърцафърцвам аз.

– Не съм просто разтревожена майка, Тезеус Касио Лоууд. Аз съм вещица. Интуицията ми има тежест.

Челюстта ѝ изглежда по този особен начин, както когато предпочита да си изяде ръкава, вместо да каже каквото има наум.

– Знам какво искаш наистина – казва внимателно тя. – Не искаш просто да се увериш, че тя е добре. Искаш да я върнеш.

Свеждам поглед.

– И, бог ми е свидетел, Кас, част от мен иска това да беше възможно. Тя спаси живота ти и отмъсти за убийството на мъжа ми. Но не може да тръгнеш по този път.

– Защо не? – питам, гласът ми звучи изпълнен с горчивина.

– Защото има правила – отговаря тя, – които не бива да се нарушават.

Вдигам поглед и я зяпвам.

– Каза „не бива“, не „не може“.

– Кас…

Ако това продължи минута още, ще превъртя. Така че вдигам ръце и се качвам към стаята си, като отказвам да слушам какво ми дудне майка ми, докато ме следва по стълбите, а аз се давя от всичките милиони неща, които искам да изкрещя в лицата на всички тях. Май Томас е единственият, който проявява някакъв интерес да разберем какво се случва.

Анна ме чака в стаята ми. Главата ѝ се клати сякаш вратът ѝ е счупен; очите ѝ се извъртат към моите.

– Това ми идва в повече в момента – прошепвам аз, а тя ми отговаря нещо без звук.

Не се опитвам да чета по устните ѝ. Твърде много черна кръв тече от тях. Бавно тя се оттегля, а аз се опитвам да гледам в килима на пода, но не успявам, не съвсем, затова, когато тя се хвърля през прозореца ми, виждам как се вее бялата ѝ рокля, докато пада, и чувам сблъсъка на тялото ѝ със земята.

– Мамицата му мръсна – чувам гласа си, нещо средно между ръмжене и стенание.

Юмрукът ми се стоварва върху стената, върху гардероба; събарям лампата от нощното шкафче. Думите на майка ми звучат в ушите ми като чуруликане, сякаш ми казва да направя нещо толкова лесно. Говори ми все едно съм ученик, който си фантазира как геройски спасява момичето, качва я на коня си и двамата яздят към залеза. В какъв свят си мисли, че съм израснал?

– Най-вероятно ще е кръв – казва Томас с жален глас, което не се връзва с дяволитото вълнение в очите му. – Почти винаги е кръв.

– Така ли? Ми ако ще е повече от халба, казвай отсега да почвам да точа – отговарям и той се ухилва.

До шкафчето му сме, говорим за ритуала, който все още не му е напълно ясен. Но все пак е минал само ден и половина. Кръвта, за която говори, е проводникът, връзката с другата страна или пък цената в замяна. Не съм сигурен кое точно. От думите му ми се струва, че е и двете – и мостът, и таксата за преминаване на моста. Явно от другата страна е като път с винетка. Той е малко нервен, докато говорим, мисля, че защото усеща колко съм нетърпелив. Сигурно му е ясно и че не съм спал. Изглеждам потресаващо.

Томас изправя стойка, когато се приближава Кармел, която изглежда десет пъти по-добре от нас, както обикновено. Косата ѝ е на висок кок, който подскача оптимистично в метла от русо. Блясъкът на сребърните ѝ гривни ми бърка в очите.

– Здрасти, Томас – казва тя. – Здрасти, зомби Кас.

– Здрасти – казвам. – Разбра ли какво стана?

– Да, Томас ми каза. Страшничко, а?

Свивам рамене.

– Не беше толкова зле. Рийка е доста яка всъщност. Трябваше да дойдеш.

– Ами, може би щях, ако не бях изритана от клуба.

Тя свежда очи и Томас веднага започва да се извинява за Морфран, като настоява, че не му е било работа да се меси, а Кармел кима, като не вдига поглед от пода.

Нещо се случва зад дългите мигли на Кармел. Тя си мисли, че не я гледам или може би че съм твърде изтощен да забележа, но въпреки умората си аз виждам какво е и това кара дъхът ми да спре. Кармел се радва, че е изритана от клуба. Някъде измежду дълбането на руни и забождането за стената с вила всичко това ѝ е дошло в повече. Виждам го в очите ѝ: в начина, по който се спират със съжаление върху Томас, когато той не я гледа, и в начина, по който мигат с престорен интерес, докато ѝ разказва за ритуала. А през цялото време Томас просто продължава да се усмихва, напълно сляп за факта, че тя на практика вече си е тръгнала. Чувството е като че ли съм гледал последните десет минути от някой филм преди останалото.