Започвам да се усмихвам, но той не го казва като комплимент.

– Защо не тръгваме заедно? – питам, а той ме поглежда изпод вежди.

„Ти започна всичко това“, казва погледът му. Но няма да се поддавам, няма да се сдухвам. Няма да му позволя да види, че ми е нервно за това, в което се забърквам.

– А как се стига дотам? Далече ли е?

Когато ги задавам, въпросите звучат нелепо. Сякаш очаквам да се качим на метрото и след четири спирки да се озовем на прага на друидския орден. Но пък може и точно така да е. Нали сме в двадесет и първи век. Да видим една дружина дъртаци в кафяви роби би било не по-малко странно.

– Джестин ще те заведе – отговаря Гидиън. – Тя знае как.

Въпроси разкъсват съзнанието ми и бързат да ме вкарат в мечти и догадки. Представям си какво ще открия за ордена. Представям си Анна, как стигам до нея през врата, пресичаща измеренията. Дървеното лице на марионетката се появява за момент, издълбано с черни букви, които се набиват в очите ми като в стряскащ кадър от евтин филм на ужасите.

– Тезеус.

Вдигам поглед. Сега Гидиън е изправил гръб, а куфарът е затворен.

– Това не беше моят избор – казва той. – В момента, в който се появи тук, ми върза ръцете.

– Ще бъде тест, нали? – питам, а Гидиън свежда поглед. – Колко е страшно? Какво ще ни чака там, докато пътуваш в частно купе или на задната седалка на някой ролс ройс и даваш инструкции на шофьора?

Не си дава вид, че го е грижа. Всъщност навива джобния си часовник.

– А не се ли тревожиш за Джестин?

Гидиън вдига куфара си.

– Джестин – изсумтява той и минава покрай мен. – Джестин може да се грижи за себе си.

– Тя не ти е племенница, нали – казвам тихо.

Той спира точно преди да отвори вратата.

– Каква е тогава? Коя е тя наистина?

– Не се ли сети вече? – пита той. – Тя е момичето, което са обучили, за да те замести.

– Наденицата е невероятна – казва Томас с пълна уста.

– Бангърс – поправя го Джестин. – Казваме им бангърс4.

– Защо, по дяволите, им викате така? – пита Томас и изглежда леко отвратен, макар че омита остатъка.

– Не знам – смее се Джестин. – Просто така.

Не ги слушам много. Просто тъпча неща в устата си с движения на робот, като се опитвам да не зяпам Джестин. Начинът, по който се усмихва, този непринуден смях, как успя да спечели Томас въпреки подозренията му, как всички тези неща се връзват с думите на Гидиън? В смисъл тя е… готина. Не крие информация от нас, не ни излъга. Държи се сякаш дори не си заслужава да ни лъже. А и изглежда я е грижа за Гидиън, въпреки че очевидно е лоялна към ордена.

– Натъпках се – заявява Томас. – Ще взема душ.

Става от масата, но се спира с печално изражение.

– Но първо ще ти помогна да почистиш.

Джестин се смее.

– Отивай – казва тя и плясва ръката му, която се протяга да вземе чинията. – С Кас ще измием чиниите.

След като се уверява, че тя е сериозна, той ме поглежда, свива рамене и се втурва по стълбите.

– Той май не се тревожи от всичко това – изказва наблюдение Джестин, докато вдига чиниите и ги носи към мивката. И е права. Не изглеждаше разтревожен. – Той винаги ли е толкова… безстрашен? Откога е с теб?

Безстрашен? Никога не бих определил Томас като безстрашен.

– От известно време – отговарям. – Може би просто започва да свиква.

– Ти свикнал ли си?

Въздъхвам и ставам да прибера конфитюрите и желетата в хладилника.

– Не. Не се свиква с това.

– Какво е усещането? В смисъл винаги ли те е страх?

Тя е с гръб към мен, когато задава въпроса. Моята заместничка се опитва да изкопчи информация от мен. Сякаш ще ѝ бъда наставник или нещо такова, да я обуча, след като си подам двуседмичното предизвестие. Поглежда ме през рамо с очакване. Вдишвам дълбоко.

– Не. Не точно страх. Но винаги си нащрек. Малко като да си на местопрестъпление. Интерактивно е.

Тя се киска. Вързала е косата си, за да не влиза в мивката, и тя се спуска по гърба ѝ като дълго, златно-червено плетено въже. Кара ме да си мисля за вечерта, когато дойдохме, когато ни нападна. Може да се наложи пак да вляза в схватка с това момиче и да го победя.

– Защо се усмихваш? – пита тя.

– Не, нищо – казвам. – Не си ли имала работа с призраци досега? Орденът трябва да те е научил.

– Мисля, че съм виждала достатъчно. И съм готова за въргал, ако ми излязат насреща.

Тя изплаква една чаша и я слага на сушилника за съдове.

– Но не и колкото теб.

Отново потапя ръце в сапунената вода и извиква.

– Какво?

– Порязах си пръста – промърморва тя и вдига ръка.

Порязването е черта между кокалчетата на пръста ѝ и яркочервена кръв се смесва с водата, спускайки се на тънка вадичка по дланта ѝ.

– Чинията за масло е счупена. Не е толкова зле; заради водата изглежда по-лошо.

Знам това, но все пак взимам една кърпа, увивам я около пръста ѝ и притискам. Усещам пулса ѝ през тънката материя, докато раната пулсира.

– Къде има лепенки?

– Не е чак толкова зле – казва тя. – Ще спре след минутка. Обаче, ако може доизмий ти чиниите.

Ухилва се.

– Не искам да ми щипе.

– Много ясно – казвам и също се ухилвам.

Тя навежда глава да попие кръвта и духа върху раничката, а аз усещам парфюма ѝ. Все още държа ръката ѝ.

Звънецът на входната врата избръмчава, звукът е рязък и писклив; дърпам се назад и почти издърпвам кърпата с мен. Не знам защо, но за секунда мозъкът ми беше сигурен, че това ще е Анна, която ще заблъска по вратата и ще я изкърти от пантите, с покритите си с черни, изпъкнали вени юмруци, готова да ме хване със свалени гащи. Но ние просто мием чинии. Гащите ми са си на мястото.

Джестин отива да отвори, а аз вкарвам ръцете си в сапунената вода, внимателно опипвайки за счупената чиния. Изобщо не ме интересува кой звъни. Единственото, което има значение, е, че не е Анна, а дори и да беше, аз съм абсолютно невинен, само стържа един тиган от загорели яйца. Но Джестин повишава глас заради нещо, а гласът, който ѝ отговаря, е на момиче. Косъмчета, които дори не съм знаел, че имам по врата, се изправят. Извивам шия, за да надникна зад ъгъла, точно навреме, за да видя как Кармел влита в антрето.

Просто ей така го завличаш на другия край на света? – казва Кармел, като потропва възмутено с крак. – Където никой не го познава и няма кой да го пази? За да го забъркаш в дявол знае какво?

Тя присвива очи.

– Нали каза, че ще се грижиш за него?

– Всъщност, Кармел, аз…

– Оф, не ме интересува какво си казал!

– А как ни откри? – питам аз и тя най-после си поема дъх.

Тя връхлетя в къщата като стихия в ботуши, високи до коленете, и целият останал свят сякаш наби спирачки, за да я изчака. Чувам как на горния етаж душът рязко бива спрян. Дано Томас не се подхлъзне и не си сцепи главата, бързайки да слезе. И се надявам да се сети да се увие в хавлия.

– Морфран ми каза – отговаря Кармел. – И майка ти също.

Гласът ѝ поддържа едно ниво на ярост, нито се вдига, нито спада. Очите ѝ се спират върху мокрите ми ръце, гледа навитите ми ръкави и сапунената пяна, която капе по пода. Сигурно ѝ е странна тази малка, домашна сценка. Не се връзва с бурята от опасности, в която е очаквала да ни завари. Избърсвам ръце в крачолите на дънките си.

Джестин минава зад нея, като внимава да не обръща гръб на Кармел, която не познава. Движи се като пружинка, готова е за скок. Който и да я е учил, я е научил добре. Движи се като мен и е два пъти по-предпазлива. Срещам погледа ѝ и клатя глава. Няма нужда да посреща Кармел по същия начин като нас, със заклинания, които спират притока на кислород в дробовете.

– Тя каза, че те познава – обяснява Джестин. – Явно казва истината.

– Разбира се, че казвам истината – отговаря Кармел, докато я оглежда от глава до пети. Джестин застава до мен. Протяга ръка. – Аз съм Кармел Джоунс. Приятелка съм на Томас и Кас.