Тя избърсва чело с опакото на ръката си.

– Но да побързаме – кима към Анна. – Надявам се и ти да можеш да свършиш някаква работа. Нещо ми подсказва, че няма да имаме време да спасяваме принцеси в беда.

Анна свива вежди.

– Принцеси? Теб да те режат, горят и хвърлят от скалите около хиляда пъти. И после да видим коя е принцесата.

Джестин отмята глава и се смее диво; смехът ѝ прозвънява в мъртвия въздух без ехо.

– Да се изправим срещу него лице в лице ще е грешка. Не знам дали може да ни убие тук, но с голи ръце може да ни обезвреди, да ни извади гръбначния стълб, все едно обезкостява риба. И това ще е достатъчно. Ще лежим тук, докато ни изтече кръвта. Тогава ще сме в ръцете му.

Джестин скръства ръце.

– Значи трябва заедно – казва Анна. – Ти можеш ли да се биеш?

Джестин кима към мен.

– Мога да се справя с Кас например без проблем.

– Да не би това да трябва да ме впечатли? – пита Анна, наклонила глава, а Джестин се смее.

– Кас, момичето ти не си поплюва – тя се приближава и присвива очи. – И подозрително рязко изглежда с всичкия си.

– Защото имаме цел – отговаря Анна. – Тук не съществува цел. Няма разум. Няма връзка между нещата. Ако трябваше да опиша това място с едно изречение, това щеше да е. Като имаме цел, съм добре.

Тя ме поглежда. Джестин не я познава толкова добре, че да усети сянката в погледа ѝ, но аз я виждам. Тя не е добре. Но се държи и е сложила маска. После ще има повече време да ѝ помогна да се справи, да я накарам да забрави. Това си казвам. Но ако съм честен пред себе си, нямам представа какво може да се направи, за да се измие всичко това.

Кас. Трябва да се върнеш сега.

Не, Томас. Не сега. Очите ми проучват пустия, безкраен пейзаж. Изглежда равен, със съвсем ниски хълмове тук-там. Завива ми се свят от липсата на перспектива и чувство за дистанция. Но това е лъжливо. Всичко тук е лъжливо. Той е някъде там и има много места, където може да се крие.

– Той ще дойде при нас – казвам. – Мисля, че знае какво искам.

– Да, ама не можем просто да си стоим и да чакаме – казва Джестин.

Тя мига бързо, а лицето ѝ потрепва. Сигурно Бърк говори в главата ѝ.

– Може да дойде – казва Анна. – Ако го оставим да ни гони.

– Звучи супер – промърморва Джестин саркастично. Поглежда към мен: – Предполагам, че самотната плячка изглежда по-апетитно, отколкото стадото. Ако се развикам, тичайте към мен.

Поема дълбоко дъх и се обръща.

– Недей – казвам. – Ако ни изпуснеш от поглед, може да те изгубим напълно. Това място може да те отведе някъде.

Тя се ухилва през рамо.

– Това място те води, където ти искаш. Ние ще търсим него, а той ще търси нас и пак ще се озовем един до друг. Тук си перманентно загубен, Кас. По един или друг начин.

Засмивам се. Не съм я изгубил преди. Тя е изчезнала нарочно, за да има време да намери скапаната жила метал. Добре. Трябваше да се досетя.

– Не поемай рискове – казвам ѝ. – Ако трябва да се върнеш, върни се.

– Не драматизирай – изсмива се тя. – Аз съм ти приятелка, но не смятам да умирам заради теб. Не съм Томас. Нито съм нея.

Стъпките ѝ отзвучават глухо по камъните, докато се отдалечава, подсвирквайки си някаква мелодия, която прилича на тази на Елмър Фъд, когато е на лов за зайци. С Анна се споглеждаме и знам, че зад нас Джестин вече е изчезнала.

Ходим с Анна през ада, а на мен ми се иска да излея всички скапани думи, които съм си мислел да ѝ кажа през последните шест месеца. Чувствам, че всяка секунда тук е открадната, въпреки че съм дошъл да я върна у дома. Всъщност не съм разчитал, че ще я видя пак. Беше само мечта. Поход, като рицар, тръгнал да търси Светия граал. Но сега съм тук, с дупка в стомаха, която започва да пулсира и се опитва да подмами убиеца на баща ми да се появи. Това е толкова сюрреалистично, че сигурно мозъкът ми кърви на девет места.

– Няма да ти казвам, че не трябва да правиш това – казва Анна. – Да се опитваш да освободиш баща си. Знам, че и аз така бих направила, ако беше мой баща.

– Това ли се опитвам да направя? Да го освободя?

– А не е ли това?

Май е. Опитвам се да ги освободя всичките. Уил и Чейс… те щяха да са затворени тук завинаги, ако не бях дошъл да търся Анна, и от тази мисъл ми се обръщат червата. И баща ми. Мислех, че Анна е приключила това преди шест месеца, когато завлече обиамана тук.

Нещо помръдва встрани от нас и двамата подскачаме. Но не е той. Нещо в далечината виси от клоните на самотно дърво. Продължаваме да ходим, ходим, без да се движим, защото не може да се види дали напредваме в някаква посока. Пейзажът просто се сменя; скални образувания се появяват и изчезват. Сякаш вървим по огромна фитнес пътечка. Сега гледаме нещо като каньон под нас, дълбоко врязан в скалата. Дъното му се пресича от нещо, което прилича на масленочерна река.

– Ти… говорила ли си някога с него? С баща ми имам предвид?

Анна клати глава и ме гледа нежно.

– Тук той е просто сянка, Касио. Всички са.

– Но мислиш ли, че той знае къде се намира? Дали е знаел през цялото време?

– Не знам какво знаят те – казва тя.

Но извръща поглед. Не е сигурна. Но мисли, че той знае.

Пред нас каньонът се издига все по-близо, приближава се твърде бързо за темпото, с което вървим. Мразя това място. На някой професор по физика би му се изпилил мозъкът в рамките на три секунди. Къде е той? Къде е Джестин? Болката в хълбока ми натежава и ми става все по-трудно да ходя. Щом дишането на Джестин се е забавило, може вече изобщо да не е тук. Може би малко се надявам, че се е върнала. До мен Анна се напряга, докато оглежда пейзажа. Но все още няма нищо.

– Чуй ме – казвам. – Когато свърши всичко това, ако приемем, че съм още жив, искам да те взема с мен. Дойдох тук заради теб, Томас и Кармел също. Искаме да се върнеш.

Преглъщам.

– Аз искам да се върнеш. Но ти решаваш.

– Аз пак ще съм мъртва, Касио.

– И аз ще бъда някой ден. Това няма значение.

Докосвам рамото ѝ и спираме, за да погледна в очите ѝ.

– Няма.

Тя свежда глава и премигва бавно, миглите ѝ са черни ресни над белите бузи.

– Добре – казва тя и аз най-после издишам. – Ще се върна.

Писъкът на обиамана прорязва всичко застинало наоколо и вибрациите резонират в краката ни.

– Ето го.

Ходещата клечка по дъното на каньона би могла да бъде всеки. Но не е. Това е убиецът на баща ми, тъмничарят на баща ми. Веднъж ме надви с проклятие, което почти ме уби. Този път ще бъде друго. Важното е какво ще стане сега.

Стъпките му звучат в ушите ни твърде силно, за да е толкова далеч. Когато се приближава, местоположението ни се сменя; скалите се размърдват в рамките на едно премигване. Той беше долу. Сега е точно пред нас.

– Какво му има на ръцете и краката? – питам.

– Чужди стави. Чужда сила.

Погледът на Анна е стоманен; не мигва, когато гледа как се приближава.

Допълнителните стави карат движенията му да изглеждат грозни и шантави. Преди походката му беше вдървена, почти се влачеше. Сега краката му се мятат, сякаш са закрепени под грешен ъгъл. Приближава се до скалата и се ухилва, докато се хваща за нея с ръце и се набира по гладката стена против правилата на гравитацията. Когато се завърта и се втурва напред още по-бързо, на четири крака, отстъпвам крачка назад въпреки себе си.

– Фукльо – казвам с идеята да прозвучи подигравателно, но излиза нервно и по-близо до скимтене.

Точно както Анна каза, той е каквото си иска тук. Сигурно може да извие глава в пълен кръг около врата си. Ще ми се да можех да се похваля на баща ми колко добре следвам съвета му винаги да ме е страх.

– Ще го забавя, ще се опитам да го задържа – казва Анна, косата ѝ става черна и започва да се движи.

Бялото изчезва от очите ѝ и тъмни вени изпъкват под кожата ѝ. Роклята става червена, като бавно и целенасочено се просмуква с кръв.