Стигнахме до това.

– Какво ще струва?

– Какво ще струва ли? – той се усмихва. – Ще ти струва много. Но ще стигнем до това след малко.

Не мога да повярвам, но той поръчва на сервитьорите да донесат кафе.

– Когато била създадена камата, тези, които са я създали, знаели как да отворят врата към оня свят. Но тези магии са изгубени от векове. Десетки векове. Сега единственият начин да се отвори тази врата е в ръката ти.

Поглеждам острието.

– Вратата може да бъде отворена само от Биодаг Ду. Както виждаш, ключът е бил при теб през цялото време. Само дето не си знаел как да го завъртиш в ключалката.

Писна ми да слушам хората да говорят за ножа сякаш не е нож. Сякаш е врата или ключ, или чифт рубинени пантофки.

– Просто ми кажи каква е цената – казвам.

– Цената – казва той и се усмихва. – Цената е кръвта на живота ти да изтече през корема ти.

Някъде около мен Томас и Кармел ахват. Бърк ме гледа със съчувствие, но и за момент не вярвам да е искрено.

– Ако настояваш – казва той. – Можем да изпълним ритуала още утре вечер.

Кръвта на живота ми да изтече през корема ми. О, само това ли? Това трябваше да кажа. Не трябваше да го оставям да види как страхът минава през мен. Дори не трябваше да стискам челюст. Доставих му твърде голямо удоволствие да знае, че се страхувам и че няма да се откажа. Защото няма да го направя. Няма да се откажа дори заради плувналите очи на Томас и Кармел.

– Хайде стига – казвам. – Аз знаех от самото начало, че може да се стигне дотук. Че може да се наложи да ходя по ръба на това да дишам и да не дишам, ако ще я спасявам. Всички го знаехме.

– Различно е, когато е само възможност – казва Кармел.

– Все още е само възможност. Имайте малко вяра – устата ми е пресъхнала.

Кого се опитвам да убедя? На практика утре ще ме изкормят, за да отворят вратата. Към ада. А веднъж като кръвта ми я отвори, ще ни блъснат вътре с Джестин.

– Да имаме вяра – повтаря Кармел и сръгва Томас, за да каже нещо, но той няма да го направи.

Той ме подкрепяше в това. От самото начало.

– Това може и да не е толкова добра идея – прошепва той.

– Томас.

– Виж, не ти казах всичко, което говорих с дядо си. Те не те подкрепят. Всичките му приятели, вуду магьосниците, те не ти пазят гърба – той поглежда Кармел. – А пазят нас.

Някакъв звук излиза от носа и гърлото ми, нещо като погнуса или разочарование, но не го правя нарочно. Не съм изненадан. Те ясно показаха позицията си относно връщането на Анна от самото начало.

– Те смятат, че това е извън тяхната юрисдикция – продължава Томас. – Че е работа на ордена.

– Не е нужно да ми обясняваш – казвам.

А и това е само оправдание. Никой освен нас не иска Анна да се върне в този свят. Когато я издърпам от ада, ще я хвърля в стая, пълна с хора, които ще искат да я върнат обратно там. Дано е готова за битка. Виждам я в съзнанието си, как избухва в стаята като черен облак и вдига Колин Бърк за мекото на тила като кученце.

– Можем да намерим друг начин да помогнем на Анна – казва Кармел. – Не ме карай да се обаждам на майка ти.

Усмихвам се леко. Майка ми. Преди да тръгна за Лондон, тя ме накара да обещая да помня, че съм неин син. И аз го помня. Аз съм синът, който е отгледала да се бори и да прави това, което трябва. Анна е в капан в стаята за мъчения на обиамана. И аз не мога да оставя нещата така.

– Ще отидете ли да потърсите Гидиън? – казвам. – Искам да ви помоля… ще направите ли нещо за мен?

Израженията по лицата им показват, че още се надяват да променя решението си, но кимат.

– Искам да сте там за ритуала. Искам да сте част от него.

Да бъдат в моя ъгъл. Може би просто като свидетели.

Обръщат се да тръгнат по коридора, а Кармел ми казва още веднъж да си помисля; че имам избор. Но това не е истински избор. И те тръгват, а аз се обръщам и започвам да крача по коридорите на този пълен с камини летен лагер на друиди с промити мозъци. Когато завивам зад ъгъла и излизам в дълъг, червен коридор, гласът на Джестин иззвънтява зад мен.

– Ой, Кас, чакай.

Тя притичва до мен. Лицето ѝ е бледо и сериозно. Без уверената си усмивка изглежда съвсем друга.

– Казаха ми какво сте говорили – казва тя и леко поруменява. – Какво си решил.

– Какво решиха те – поправям я.

Тя ме поглежда с равен поглед, чака да кажа нещо, но не знам какво. Утре вечер с нея ще отидем на място, което го няма на картата, ще преминем от другата страна, откъдето само един от нас трябва да се завърне.

– Знаеш какво означава това, нали?

– Не мисля, че значи това, което си мислиш, че значи – отговаря тя.

– Боже – губя търпение и тръгвам. – Нямам време за гатанки. Нито пък ти.

– Нямаш право да ми се ядосваш – казва тя.

Усмивката ѝ се връща и тя ме настига.

– Преди по-малко от четири часа спасих живота на най-добрия ти приятел. Ако не бях аз, онзи труп щеше да му прегризе артерията, преди да си мигнал.

– Томас ми каза, че не трябва да ти имам доверие. Но ти не ме притесняваше. Все още е така.

Тя се наежва от тази реплика, както знаех, че ще направи. Дори да знае, че е лъжа.

– Всичко това не е мой избор, нали така? – казва тя. – Точно ти би трябвало да знаеш какво е чувството?

Тя кърши ръце, докато вървим. Въпреки че се прави на корава, сигурно е ужасена. Косата ѝ се спуска по раменете на влажни, чупливи кичури. Май преди малко е излязла от душа. Когато е мокра, косата ѝ изглежда тъмнозлатна. Червеното се слива и се скрива.

– Спри да ме гледаш така – сопва ми се тя. – Сякаш утре смятам да те убия.

– Няма ли да го направиш? – питам. – Аз мислех, че това е идеята.

Тя свива вежди.

– Изнервяш ли се? Чудиш ли се кой ще победи?

Стиска зъби и челюстта ѝ изглежда стоманена. За момент си мисля, че гледам един напълно луд човек. Но после клати глава и обърканото ѝ изражение прилича много на това на Кармел.

– А да ти е хрумвало, че може да имам план?

– Не съм си и представял, че нямаш – отговарям.

Но това, което тя нарича план, аз наричам приоритети.

– Не ти ли се струва малко нечестно? Като се има предвид, че ще ми източат кръвта през корема.

– Ха – казва с присмех тя. – Да не мислиш, че ще си само ти? Кръвта ти е билет, който важи само за един.

Заковавам се на място.

– Боже, Джестин. Не го прави. Откажи.

Тя се усмихва и свива рамене, сякаш това да те колят като прасе ѝ се случва всеки втори четвъртък от месеца.

– Щом ти отиваш, и аз отивам.

Стоим безмълвно. Те искат един от нас да се завърне с камата. Но какво ако нито един от нас не я върне? Част от мен се чуди дали просто не мога да изгубя камата някъде там завинаги и те да останат без нея; без възможност да отворят повече тази врата и без цел. Може би тогава просто ще се изпарят и ще освободят Джестин от кукичките си. Но дори и сега другата част от мен съска, че камата е моя, тъпата ми кръвна връзка нашепва в ушите ми и както кукичките на ордена са се забили в Джестин, така и тези на камата са се забили в мен.

Без да си кажем и дума повече, тръгваме заедно по дългия коридор. Това място ме дразни и потиска толкова много; ще ми се да изкъртя някоя врата и да разпръсна хората вътре, докато се молят в кръг, може би да жонглирам с камата и няколко свещи само за да видя ужасените изражения по лицата им и да чуя как викат: „Светотатство!“

– Сигурно ще ти прозвучи странно – казва Джестин. – Но може ли да остана с вас през нощта? Няма да мога да заспя и – тя се оглежда виновно – от това място ме побиват тръпки точно сега.

Когато се появявам заедно с Джестин, Томас и Кармел са изненадани, но не изглеждат враждебни. Сигурно и двамата са благодарни, че гърлото на Томас още си е цяло. Гидиън е в лаунджа с тях, седнал в един стол с извити облегалки. Заварваме го да се взира в огъня в камината и като се появяваме, не изглежда особено концентриран. Светлината от пламъците се забива дълбоко в бръчките по лицето му. За пръв път откакто дойдох, възрастта му си личи.