– Защо изобщо дойде – пита Кармел, – щом ще се държиш така? На Кайт ѝ стана много тъпо заради теб.

– На Кайт ѝ стана много тъпо заради нас. От самото начало не исках да излизаме. Ти си тази, която ѝ даде празни надежди.

– Тя те харесва още откакто карахме химия заедно миналия срок – казва намръщено Кармел.

– Тогава да ѝ беше казала какъв задник съм. Можеше да ме опишеш като тъпо говедо.

– Това и сама го видя. Дали ти се събират пет думи за цялата вечер?

Присвила е очи, по лицето ѝ е изписано странно изражение – бие на отвращение. После омеква и отмята русите си коси над рамото.

– Просто си мислех, че ще е добре да излезеш малко и да срещнеш нови хора.

– Срещам много нови хора.

– Имам предвид живи хора.

Взирам се право напред. Може би имаше предвид Анна, а може би не. Но ме ядоса. Кармел иска да забравя. Да забравя, че Анна спаси живота на всички ни, че пожертва себе си и завлече обиамана надолу към ада. С Томас и Кармел се опитвахме да разберем какво се е случило с нея след онази нощ, но без особен успех. Може би Кармел мисли, че е време да спрем с търсенето и да се откажем от нея. Но аз няма да го направя. Независимо дали трябва или не.

– Не беше нужно да тръгваш с мен, нали знаеш – казвам. – Можеше да повикам Томас да ме вземе. Или да ходя пеша.

Кармел прехапва красивата си устна, свикнала е нещата да стават по нейния начин. Приятели сме от почти година, а тя все още придобива това объркано изражение като на сладко кученце, ако не направя това, което тя каже. По странен начин това ме размеква.

– Навън е студено. А и ми беше скучно така или иначе.

Тя е невъзмутима със светлокафявото си късо палто и червените ръкавици. Червеният шал на врата ѝ е вързан безупречно, въпреки че си тръгнахме набързо.

– Просто правех услуга на Кайт. Нали ѝ уредих среща с теб? Не сме виновни ние, че не успя да те омае с чара си.

– Има хубави зъби – казвам в знак на примирие.

Кармел се ухилва.

– Може би беше лоша идея. Трябва ти още време, нали? – казва тя.

Правя се, че не забелязвам обнадеждения поглед, който ми хвърля, с покана да продължим този разговор. Но разговорът няма накъде да отиде.

Когато стигаме къщата ми, очуканият форд темпо на Томас е паркиран в алеята отпред. Виждам силуета му вътре, говори с този на майка ми. Кармел спира точно зад него. Очаквах да ме остави на завоя.

– Ще отидем с моята кола. Идвам с вас – казва тя и излиза.

Не се противя. Въпреки първоначалните ми намерения Кармел и Томас вече са замесени в това. След всичко, което се случи с Анна и обиамана, нямаше как да ги отрежа.

Влизаме в къщата. Томас се е излегнал на дивана и прилича на проснато намачкано пране. Изправя се, когато вижда Кармел, и очите му, както обикновено, чак се разфокусират от вълнение, преди да намести очилата си и да си върне нормалния вид. Майка ми седи на стол, настанила се е удобно и има загрижен вид, загърната в дебела жилетка. Не знам откъде на хората им хрумва идеята, че вещиците си слагат един пръст очна линия и подскачат наоколо с кадифени наметала. Усмихва ни се и тактично пита дали ни е харесал филмът, но не и как е минала срещата. Свивам рамене.

– Нещо не го загрях – казвам.

Тя въздъхва.

– Томас ми каза, че ще ходите в Гранд Марей.

– И без това няма какво да правим тази вечер – казвам и поглеждам Томас. – И Кармел ще дойде. Може да отидем с нейната кола.

– Добре – отговаря той. – Ако вземем моята, сигурно ще останем на пътя още преди да сме стигнали границата.

Следва конфузен момент, докато чакаме майка ми да ни остави. Тя е абсолютно наясно какво се случва, но гледам да не я тревожа с излишни подробности. След като едва не умрях миналата есен, в кестенявата ѝ коса се появиха бели кичури.

Най-после тя става и поставя три малки, но много миризливи кадифени торбички в шепата ми. Знам какво е, без да поглеждам. Прясна билкова смес с любимото ѝ защитно заклинание, по една за всеки от нас. Докосва челото ми с върха на пръста си.

– Да ги пазиш – прошепва тя. – И ти се пази.

Обръща се към Томас:

– Сега се захващам да правя още свещи за магазина на дядо ти.

– Тези за просперитет се харчат много бързо, не можем да сварим да ги извадим по щандовете – ухилва се той.

– А са толкова прости за правене. Лимон и босилек. И в средата магнит. Ще мина с новата доставка във вторник.

Тя се качва по стълбите на горния етаж към стаята, която е отделила за работа по заклинания. Пълна е с големи блокове парафин, масла и прашни буркани с билки. Чувам, че другите майки си имат цели стаи, пригодени за шиене. Сигурно изглеждат странно.

– Ще ти помогна да сложим свещите в кашони, като се върна – казвам аз, докато тя изчезва по стълбите.

Ще ми се пак да си вземе котка. По стъпките ѝ витае една празнина с форма на котка, където преди беше Тибалт, който я следваше навсякъде. Но са минали само шест месеца, откакто той умря. Може би е твърде рано.

– Готови ли сме? – пита Томас.

През рамото му виси брезентова чанта. В нея Томас тъпче всичко, което открием за даден призрак, по дадена задача. Не ми се мисли как веднага биха го завързали и изгорили на клада, ако някой се докопа да тази чанта. Без да поглежда в бъркотията вътре, той бърка и вади точно каквото му трябва. Всеки път ме побиват тръпки от телепатичните му способности – като онова момиче от „Полтъргайст“.

– Гранд Марей – промърморва Кармел, когато той ѝ подава няколко листа хартия.

По-голямата част от тях са писмо от един професор по психология в университета „Роузбридж“, стар приятел на баща ми, който, преди да улегне и да се заеме с формирането на мирогледа на младите, разширявал своя, като участвал в транссесии, водени от родителите ми в началото на осемдесетте. В писмото си той говори за някакъв призрак в Гранд Марей, щата Минесота, за който се носят слухове, че витае в някаква изоставена плевня. На това място са регистрирани шест смъртни случая за последните трийсет години. Определението за три от тях е „при подозрителни обстоятелства“.

Не че е голяма работа – шестима убити. Такива цифри обикновено не влизат в списъка ми с приоритети. Но откакто пуснах корени в Тъндър Бей, възможностите ми са ограничени до няколко по-дълги пътувания в годината и места, докъдето мога да стигна и да се върна за един уикенд.

– Значи то ги убива, като предизвиква някаква злополука? – казва Кармел, докато чете писмото.

Повечето от смъртните случаи изглеждат като инцидент. Един фермер поправял трактор, но той някак си тръгнал по инерция въпреки тухлите, които били подложени пред гумите, и го прегазил. Четири години по-късно съпругата му паднала по корем върху вила за сено.

– Откъде сме сигурни, че наистина не са нещастни случаи? Има доста път до Гранд Марей, само за едната разходка.

Кармел винаги нарича призраците „то“. Никога „той“ или „тя“ и рядко по име.

– Имаме ли нещо по-добро за правене? – казвам аз.

Усещам тежестта на камата в раницата си. Фактът, че е там, затъкната в кожената ножница, остра като бръснач, без някога да е имало нужда да бъде наточена, ме изнервя. Почти ми се ще да бях останал на скапаната среща.

След сблъсъка с обиамана, когато разбрах, че камата е свързана с него, аз… не знам. Не че се страхувам от нея. Все още я чувствам своя. А Гидиън ме уверява, че връзката между нея и обиамана е прекъсната, че призраците, които убивам сега, вече не отиват при него, вече не го хранят и не увеличават силата му. Сега отиват там, където им е мястото. Ако някой изобщо разбира по въпроса, то това е Гидиън – там в Лондон, затрупан с мухлясалите му книги. Той е бил с баща ми от самото начало. Но поисках и второ мнение, затова с Томас отидохме в антикварния магазин на дядо му Морфран и той ни изнесе цяла лекция как енергията се съдържала в определени равнини и как обиаманът и камата не съществуват вече в една и съща равнина. Каквото и да значи това.

Така че не ме е страх. Но понякога усещам как силата ѝ се протяга към мен и ме побутва. Камата е нещо повече от неодушевен предмет и понякога се чудя какво иска.