– Не си длъжен – казвам.

– Но ще го направя – отговаря той. – Имаш ли някаква представа откъде да започнеш?

Прокарвам ръка през косата си.

– Не баш. Само ме сърбят ръцете да действам, сякаш някъде цъка часовник, който едва-едва чувам.

Томас свива рамене.

– Възможно е да има такъв. Образно казано. Колкото по-дълго Анна стои там, където е, толкова по-трудно ще ѝ е да прескочи някъде другаде. Може да си остане закотвена там. Разбира се, това е само догадка.

Догадка. Честно казано, точно сега не ми е до половинчати предположения относно най-лошия възможен сценарий.

– Само да се надяваме, че не е истински часовник – казвам. – Вече е била там прекалено дълго, Томас. И една секунда е прекалено дълго след всичко, което направи за нас.

По изражението му усещам как през главата му минават мисли за всички мъртъвци в мазето ѝ – всички онези избягали от къщи тийнейджъри или скитници, оплели си в паяжината ѝ. Някой друг би определил съдбата на Анна като подходящо наказание. Може би за много хора би било така. Но не и за мен. Анна е била в плен на проклятие от момента, в който е била убита. За всяка една от нейните жертви е виновно проклятието, а не прокълнатото момиче. Така казвам аз. Наясно съм, че едва ли някой от хората, които е разкъсала на парчета, би се съгласил с мен.

– Не можем да се гмурнем презглава, Кас – казва Томас и съм съгласен с него.

Но не можем и да се мотаем на плиткото.

Морфран написа извинителна бележка на Томас, за да го освободи от последните учебни дни, в която се казва, че трябва да лекува мононуклеоза. Прекарваме всяка минута, в която не спим, наведени над книги – стари, плесенясали томове, които са превод на други, още по-стари и още по-плесенясали томове. В началото бях благодарен, че има с какво да се занимавам, да се чувствам сякаш се движим напред. Но след три дни минимално количество сън и живот на сандвичи и размразена пица реално няма с какво да се похвалим, няма нещо, което да оправдава усилията ни. Всяка книга ни забатачва още повече, бъка от информация как да се свържеш с другата страна, но изобщо не се споменава възможността да преминеш оттатък, камо ли да издърпаш нещо отсам. Обадих се на всеки човек, който може да знае нещо, и резултатът беше точно нулев.

Седим около кухненската им маса, заобиколени от купчини безполезни книги, докато Морфран добавя картофи в тенджера телешко варено на печката. Навън птички прехвърчат от дърво на дърво, а няколко възголеми катерички се бият за правата над хранилката за птици. Не съм виждал Анна от нощта, в която се свързахме с нея. Не знам защо. Повтарям си, че сигурно тя се страхува за мен, че сигурно съжалява, че е поискала да я спася, и затова нарочно не се появява. Заблудата е приятно нещо. А може би дори е истина.

– Чувал ли си Кармел напоследък? – питам Томас.

– Мда. Каза, че не сме пропуснали кой знае какво в училище. Общо взето, нонстоп надъхване за лятото и лафсбирки.

Изсумтявам. Точно така си мислех. Томас не изглежда притеснен, но се чудя защо Кармел не ми се обажда. Не трябваше да я оставяме сама толкова дълго. Гаранция, че ритуалът доста я е разтресъл.

– А защо не идва насам? – питам.

– Знаеш какво ѝ е мнението за всичко това – казва Томас, без да вдига поглед от книгата пред него.

Потропвам с химикала по отворената страница на моята. Няма нищо полезно вътре.

– Морфран – казвам. – Разкажи ми за зомбитата. Кажи как се вдигат на крака мъртвите с вуду и обиа.

Някакво движение привлича периферното ми зрение: Томас движи ръка пред гърлото си, дава ми знак да не отварям темата.

– Какво? – питам. – Нали събуждат мъртвите? Това си е баш минаване от другата страна. Сигурно може да се използва нещо и в нашия случай.

Морфран тряска лъжицата на кухненския плот. Обръща се към мен с раздразнение.

– Всеки път ме изненадва количеството тъпи въпроси, които си способен да зададеш, а уж си професионален убиец на призраци.

– Какво?

Томас ме сръгва.

– Морфран откача, когато хората казват, че вуду може да съживява мъртвите. Това е малко стереотип, сещаш ли се?

– Това са глупостите на Холивуд – мърмори Морфран. – Тези „зомбита“ не са нищо повече от отровени души, които са били упоени, заровени и пак изровени. Тътрят се по света, защото са дрогирани с отрова от риба, която е изпържила мозъците им.

Свивам вежди.

– Значи никога не е имало дори едно истинско зомби? Нито едно? Нали с това е известна тази религия?

Не трябваше да казвам последното. Очите на Морфран моментално се разширяват, все едно ще изскочат, и той стисва челюст.

– Нито един човек, който се занимава с вуду наистина, не се е опитвал да съживи зомби. Не можеш да върнеш живота там, където вече си е отишъл.

Той се обръща отново към тенджерата. Явно този разговор е приключил.

– Нищо не излиза – промълвявам. – Не знам дали тези хора изобщо са знаели какво представлява другата страна. Мисля, че говорят просто за осъществяване на контакт с призраци, които все още са били в капана на тази реалност, на тази равнина.

– Защо не се обадиш на Гидиън? – пита Томас. – Той знае най-много за камата, нали? А според Кармел камата страшно е пулсирала по време на ритуала. Затова е решила, че ще опиташ да минеш от другата страна. Помислила си е, че можеш.

– Звънях му поне десет пъти. Нещо става с него. Не ми връща обаждане.

– Добре ли е?

– Така мисля. Усещам го като да е добре. А и мисля, че все някой щеше да е чул и да е предал новините, ако не беше.

Умълчаваме се. Дори Морфран бърка манджата по-безшумно, докато се прави, че не ни слуша. И двамата биха искали да разберат повече за ножа. Вътре в себе си Морфран си умира да знае, сигурен съм. Но Гидиън ми каза, каквото знаеше. Пееше ми тази глупава гатанка: „Тази кама е изкована с кръвта на твоите деди. Силни мъже пускали кръвта на своя воин, за да успокоят духовете,“ а останалото е изгубено във времето. Казвам гатанката на глас пред тях разсеяно.

– И леля Рийка каза нещо такова – казва тихо Томас, погледът му е леко разфокусиран, но е отправен в посока на камата в раницата ми.

Лицето му бавно се разтяга в усмивка.

– Боже, колко сме зле. Ножът е вратата? Която се отваря насам и натам? Точно както каза Рийка. Никога не е съвсем затворена.

Гласът му става все по-развълнуван, очите му се разширяват зад стъклата на очилата.

– Затова ритуалът не беше само вятър и гласове, както се очакваше да бъде! Затова успяхме да отворим прозорец към ада на Анна. Вероятно затова Анна изобщо е способна да общува с теб оттам. Когато камата я поряза, без да я отпрати от този свят, тя е запречила с крак прословутата врата.

– Чакай – казвам.

Камата представлява острие от стомана и дръжка от тъмно, промазано дърво. Не е нещо, което можеш да отвориш и да минеш през него. Освен ако… главата започва да ме боли. Не ме бива в тези метафизични глупости. Ножът си е нож, не е между другото и врата.

– Да не би да казваш, че с ножа мога да направя прорез, да отворя врата?

– Казвам, че ножът е вратата.

Ще ме умори.

– Какво говориш? Че мога да мина през ножа. Че мога да върна Анна през ножа?

– Кас, ти мислиш в агрегатни състояния – обяснява Томас и се усмихва на Морфран, който, трябва да призная, изглежда силно впечатлен от внука си в момента. – Спомни си какво каза Рийка. Не знам как така не загрях по-рано. Не мисли за ножа. Мисли за формата, която стои зад ножа, мисли за това какво представлява ножът в същността си. Това изобщо не е нож. Това е портал, замаскиран като нож.

– Тръпки ме побиват от теб в момента.

– Просто трябва да намерим хората, които могат да ни кажат как да го използваме в пълната му сила – казва Томас, като вече изобщо не гледа мен, а Морфран. – Трябва да разберем как да го отворим широко.

Усещам раницата си тежка сега, като знам, че нося в нея цял портал. Томас е толкова развълнуван, че всеки момент може да се изстреля във въздуха, но аз все още не мога да осмисля това, което иска да направи. Иска да отворим ножа. Казва, че от другата страна на камата е адът на Анна? Не. Ножът си е нож. Нали съм го държал в ръката си. От другата страна на ножа е… другата страна на ножа. Но тази хрумка е единственото нещо, с което разполагаме в момента, и всеки път, когато поставя под въпрос доколко е възможно всичко това, което казва, той ми се усмихва все едно е Йода, а аз съм някакъв тъпунгер, с когото Силата не е.