– Това е невъзможно и дори опитът да го направиш най-вероятно ще е достатъчен да те убие.

Опитвам се да не забравям факта, че тя ми е майка и нейната работа е да ми казва как това е невъзможно, затова леко кимам. Но тя ме усеща и се накокошинва. На един дъх изстрелва хиляди заплахи как ще ме изсели от Тъндър Бей, как ще ми забрани да се виждам с Томас и всякакви други вещици. Дори казва, че ще вземе камата и ще я изпрати на Гидиън.

– Ти никого ли не слушаш? Като ти казвам нещо или Гидиън, като ти говори, не ни ли чуваш?

Устните ѝ са свити в тънка, посиняла линия.

– Това, което се е случило с Анна, ми къса сърцето. Не е честно. Може би е най-нечестното нещо, което съм чувала. Но ти няма да правиш такива опити, Кас. Абсолютно не.

– Да, ще направя – изръмжавам. – И не става дума само за нея. А и за него. Копелето, което уби баща ми. И той е там. Затова ще го намеря и ще го убия отново. Ще го убия хиляда пъти.

Тя започва да плаче, а аз самият съм опасно близо до същото.

– Да я беше видяла, мамо.

Трябва да ме разбере. Не мога да седя на тази маса и да ям яйца, когато знам, че тя е там, в капан. Има само едно нещо, с което трябва да се занимавам, а не знам откъде да започна.

„Обичам я“, почти го казвам. „Какво би направила ти, ако татко беше там?“ Почти го казвам. Но съм изцеден. Тя бърше сълзи от бузите си и знам, че сега си мисли колко много, много ни струваше всичко това. Но аз вече не мога да мисля за това. Адски съжалявам, но не мога. Дори заради нея не мога да го направя. Не и когато имам работа да върша.

Вилицата издрънчава в чинията ми. Край с яденето. Край и с училището. Остават само четири дни и по-голямата част от времето ще е запълнена с мили приказки и надъхване за лятото. Взех си последния изпит в четвъртък и изкарах 5+. На кого ще му се занимава да ме изключва.

На черните лабрадори май не трябва да им се дава да ядат бисквити с фъстъчено масло. Изглежда, не трябва да им се дава и мляко да пият. Но пък със сигурност обичат и двете неща. Главата на Стела е забита в скута ми, а тялото ѝ е качено на тъмночервените възглавнички на дивана, на който седя. Очите ѝ като на бебетюленче, прескачат от лицето ми към чашата с мляко, затова я накланям, за да може големият ѝ розов език да заработи. Когато приключва, пуска благодарна лига по дланта ми.

– Пак заповядай – казвам и я почесвам.

И без това не ми се ядеше. Дойдох в магазина веднага след незакуската си, за да се видя с Морфран. Явно двамата с Томас са стояли будни през по-голямата част от нощта, обсъждайки ритуала, защото зад стъклата на очилата му имаше едно такова умислено, съчувствено изражение и веднага ме сложи да седна на дивана и ми донесе закуска. Защо хората непрестанно се опитват да ме хранят?

– Ето, изпий това – казва Морфран, който се появява от нищото.

Поднася пред лицето ми голяма чаша димяща билкова отвара, която мирише отвратително, а аз се дърпам назад.

– Какво е това?

– Отвара от корен на пищялка за възстановяване на силите. Сложих и малко магарешки бодил. След това, което причини обиа магията на черния ти дроб миналата есен, трябва да се грижиш за него.

Поглеждам го скептично. Течността е гореща и мирише сякаш е варена в отпадни води.

– Има ли странични ефекти?

– Не, стига да не си бременен – изсумтява той. – Обадих се на Томас. Идва насам. Отиде на училище, надявайки се, че ще си там. Голям телепат е, няма що.

Подхилваме се и в един глас казваме:

– Работи само понякога – имитирайки гласа на Томас.

Отпивам предпазливо. Вкусът е по-лош и от мириса, горчив и почти солен по някаква причина.

– Отврат.

– Ами, идеята беше с млякото да си подложиш на стомаха, а с бисквитите да замажеш вкуса. Но ти ги даде на кучето, идиот такъв.

Той потупва задницата на Стела и тя се смъква тежко от дивана.

– Виж, хлапе – казва Морфран и аз замръзвам посред глътка заради гробовния му тон. – Томас ми каза какво смяташ да правиш. Едва ли има нужда да ти казвам, че най-вероятно ще се убиеш.

Поглеждам зеленикаво-кафявата течност в ръката ми. На езика ми е някакъв хитроумен коментар, нещо от типа, че неговите отвари ще ме убият много преди това, но с усилие го преглъщам и си държа езика зад зъбите.

– Но – въздъхва той. – Също така не мога да ти кажа и че нямаш шанс. Имаш го в себе си, от теб струи сила на такива вълни, каквито не съм виждал досега. И не идват само от това в раницата ти.

Стрелва с показалец чантата ми на дивана. После сяда на облегалката на канапето срещу мен и прокарва ръка през брадата си. Каквото и да иска да каже, не му е лесно.

– Томас ще тръгне с теб – казва той. – Няма как да го спра.

– Няма да позволя нищо лошо да му се случи, Морфран.

– Това е обещание, което не знаеш дали можеш да изпълниш – казва той, гласът му е строг. – Мислиш си, че се изправяш само срещу силите от другата страна? Този тъмен образ с плитките, който иска да те погълне отвътре навън? Де да имаше този късмет.

Отпивам от отварата. Той пак говори за бурята. Това, което усеща, че приближава към мен или че ме дърпа, или че ме препъва, или каквото там, по дяволите, има предвид с този негов завоалиран, безполезен начин на говорене.

– Но не ме караш да спра – казвам.

– Не знам дали може да бъде спряно. Мисля, че може би ти трябва да минеш през това. Може би ще се върнеш от оня свят. А може би ще се върнеш като схрускана пелета.

Погалва брадата си, отклонил се е от темата.

– Виж. Не искам нищо лошо да ти се случи. Но ако внукът ми пострада или по-лошо… – поглежда ме право в очите. – Ще си създадеш враг в мое лице. Разбираш ли ме?

През всичките тези месеци Морфран се превърна в нещо като дядо и за мен. Да стана негов враг е последното нещо, което искам.

– Разбирам.

Той ме сграбчва, ръката му се стрелва като змия и стисва моята. Четвърт секунда преди електрошок да мине през тялото ми и да накара кръвта ми да иска да изскочи през кожата, забелязвам пръстена му: малък кръгъл пръстен с гравирани черепи. Досега не съм го виждал на ръката му, но знам какъв е и какво значи. Значи, че не само Морфран ще ми бъде враг, а и цялата вуду магия.

– Много се надявам да разбираш – казва той и ме пуска.

Каквото и да беше това, което мина през мен, накара пот да избие по челото ми. Дори по дланите ми.

Звънчето над входната врата издрънчава и Стела подтичва да посрещне Томас, ноктите ѝ тракат по пода. Когато той влиза, напрежението се разсейва и двамата с Морфран си поемаме дълбоко дъх. Надявам се телепатичните способности на Томас да не работят в момента или да не прояви особена наблюдателност точно сега, защото иначе ще се зачуди защо се държим толкова смутено и засрамено.

– Без Кармел днес? – питам.

– Остана си у тях с главоболие – отговаря той. – Ти как си?

– Като да са ме хвърлили на три метра във въздуха и да съм се приземил върху вече изгорения си гръб. Ти?

– Гроги, размекнат като варен спагет. Плюс това мисля, че съм забравил една от буквите в азбуката. Ако не бях помолил да ме освободят, г-жа Снайдър сигурно сама щеше да ме прати да си ходя. Каза, че съм блед. Пита ме дали нямам мононуклеоза.

Ухилва се. Аз също му се ухилвам и седим мълчаливо. Странно е, напрежението е осезаемо, но е и приятно по някакъв начин. Хубаво е да се мотаем тук, да отлагаме и да мислим само за сегашния момент. Защото, каквото и да кажем след малко, то ще ни катапултира в нещо опасно и не мисля, че който и да е от нас знае къде точно ще ни отведе това.

– Значи да разбирам, че наистина ще опиташ – казва той.

Ще ми се да не звучеше толкова колеблив, скептичен. Задачата може и да е обречена на провал, но няма причина да се настройваме така от самото начало.

– Ами, така мисля, да.

Той се усмихва криво.

– Искаш ли помощ?

Томас. Той е най-добрият ми приятел, а продължава да се държи все едно само се влачи подире ми. Разбира се, че искам помощта му. Нещо повече, имам нужда от нея.