– Погледни робите – казва той и ми показва. – Знакът с келтския възел на коланите и този на яките. Същите са като тези на снимката.

Това, което гледам, е ксерокопие от друго ксерокопие, но той е прав. Робите са същите. И не ми се вярва, че се продават на някой антикварен пазар. Специална изработка са. И се носят само от специфична и избрана група, която явно се нарича „Орденът на Биодаг Ду.“1

– Откъде взе това? – питам на свой ред.

– Един от старите приятели на дядо ми има невероятна окултна библиотека. Постоянно копира и ми праща неща по факс. Тази е от старо издание на „Фортиън Таймс.“2

Той взима листовете обратно и започва да чете, като произнася фонетично думите на келтски, което повече от вероятно е супер грешно.

– Орденът на Биодаг Ду. Братството на черния кинжал. Смята се, че това е било група, която е имала контрол върху нещо, което наричали „скритото оръжие“.

Той спира и хвърля поглед към раницата ми, където е камата.

– Не се знае точно какво е било това оръжие, но се е вярвало, че хората от ордена сами го изковали по същото време, когато е създаден и самият орден, което се изчислява да се е случило между трети и първи век преди Христа. Не се знае и каква е силата на оръжието; обаче няколко документа загатват, че се е използвало за убиване на чудовища от шотландските езера, нещо подобно на чудовището от Лох Нес.

Томас прави гримаса и извърта очи.

– Не се знае дали черният кинжал и скритото оръжие се отнасят за един и същи артефакт.

Той преравя оставащите страници, търси още части от статията, но не открива такива.

– Това е най-неясното нещо, което съм чувал.

– Доста е зле, да. Обикновено са по-добри. Сигурно е от някой дописник.

Хвърля получените по факс хартии на леглото.

– Но трябва да признаеш, че ако махнем частта за Лох Нес, в останалото има нещо. Референциите към непознато оръжие, скрит кинжал може би, и това, че двете снимки си приличат – в смисъл стига бе. Това са точки, които трябва да свържем.

Орденът на Биодаг Ду. Така значи? Те ли са създали камата? И защо винаги трябва да се наричат Ордена на нещо си?

– А ти колко знаеш всъщност за Гидиън Палмър? – пита Томас.

– Той е приятел на баща ми. А на мен ми е като дядо – казвам и свивам рамене.

Не ми харесва тонът в гласа на Томас. Твърде подозрителен е, а след като видях снимката, аз съм достатъчно подозрителен за двама.

– Виж, дай да не прибързваме със заключенията. Снимката може да е от много неща. Гидиън се занимава с окултното от дете.

– Но това е твоята кама, нали? – пита Томас, поглеждайки пак снимката, за да се увери, че не бърка.

– Не знам. Трудно е да се каже – казвам, въпреки че не е толкова трудно.

– Не мислиш така наистина – казва той, като влиза с взлом в главата ми. – Опитваш се да се разубедиш.

Може би е така. Може би единственото нещо, което предпочитам да не знам, е ролята на Гидиън във всичко това.

– Виж – казвам. – Няма значение. Ще го попитам лично.

Томас вдига поглед.

– Майка ми е навита да плати два билета до Лондон. Идва ли ти се?

– Да се изправим срещу таен орден на древнокелтски жреци, който явно държи да знаеш, че съществува?

Томас се засмива подигравателно. Очите му попадат на кутията цигари, но след секунда просто прокарва грубо ръка по лицето си. Когато виждам пак очите му, те изглеждат уморени, като че ли маската на разсейването се свлича и сякаш му е все тая така или иначе.

– Защо не? – казва той. – Сигурен съм, че ще се оправим с тях.

– Не разбирам защо не искаш да му кажа, че отиваш да го видиш – казва майка ми, докато тъпче още един чифт чорапи в куфара ми.

Вече е натъпкан до пръсване, но тя продължава да слага още. Отне ми десет минути да я убедя да извади торбичките с розмарин, защото кучетата на охраната на летището ще надушат миризмата.

– Искам да е изненада.

Това е истина. Искам да съм с един ход пред него, защото, откакто видях снимката, имам чувството, че той винаги е бил един напред от мен. Бих се доверил на Гидиън с живота си. Винаги е било така, така е било и за баща ми. Той никога не би ме наранил или изложил на опасност. Знам това. Или съм пълен глупак?

– Изненада – казва майка ми по онзи начин, с който майките умеят да имат последната дума, като само повторят това, което си казал.

Тя е разтревожена. Има дълбока бръчка между веждите ѝ, а обядите и вечерите последните няколко дни бяха изумителни. Храни ме с любимите ми ястия, сякаш ги ям за последно. Ръцете ѝ мачкат чорапите ми, сякаш ги душат, и тя въздъхва, преди да затвори куфара и да дръпне ципа.

Полетът ни е след четири часа. Имаме прекачване в Торонто и трябва да кацнем на „Хийтроу“ в десет вечерта лондонско време. Томас постоянно ми пише съобщения през последния час и половина, да ме пита какво да сложи в багажа си, като че ли аз трябва да знам. Не съм бил в Лондон и не съм ходил да видя Гидиън, откакто бях на четири. Всичко, което имам, е един мъглив, накъсан спомен.

– А – казва майка ми изведнъж. – За малко да забравя.

– Какво?

Тя се усмихва.

– Тезеус Касио, не можеш да се качиш на самолета с това в джоба ти.

– Така е – казвам и се пресягам за камата.

Изглежда като тъпа грешка, която подсъзнанието ми прави нарочно. Мисълта да оставя ножа си в куфар в багажното отделение, рискът да бъде загубен кара стомахът ми да се обръща, и то немалко.

– Сигурна ли си, че няма как да му направиш някаква магия? – питам, като само наполовина се шегувам. – Да го направиш невидим за металните детектори?

– Няма начин – отговаря тя.

Подавам ѝ камата и гледам, скърцайки със зъби, как тя я тъпче дълбоко в средата на куфара и я покрива с дрехи.

– Гидиън ще те пази – прошепва тя и после пак, – Гидиън ще те пази.

Като напев. Съмнения кръжат около нея като късноесенни мудни мухи, но ръцете ѝ са отпуснати до тялото. Хрумва ми, че съм я вързал, че я принуждавам да се държи така, като със същия успех можех да съм я оплел с въже, както я оплетох с моя инат, с отказа си да забравя за Анна.

– Мамо – казвам и се спирам.

– Какво има, Кас?

„Ще се върна“ е това, което искам да кажа. Но това не е игра и това не е обещание, което мога да дам.

Томас се справя с полета до Торонто, но прекарва първия час и половина от полета до Лондон с торбичката за повръщане пред лицето си. Всъщност не повръща, но определено е позеленял. След няколко газирани води обаче се отпуска достатъчно, че да извади книга на Джо Хил, която е взел със себе си.

– Думите скачат – промърморва след минутка и я затваря.

Поглежда през прозореца (отстъпих му мястото) в пустата тъмнина.

– Трябва да опитаме да поспим – казвам, – за да не ни се затварят очите, като кацнем.

– Ама там ще е десет вечерта. Не е ли по-добре да се държим сега, за да можем да заспим после?

– Не. Кой знае кога ще ни се удаде тази възможност. Почини си, докато можеш.

– Това може да се окаже проблем – мърмори той и блъска неадекватната възглавница, каквито ни раздадоха за полета.

Горкото хлапе. Сигурно има един милион неща на главата си, последното от които е страхът му от летене. Все още не съм събрал смелост да го питам дали е говорил с Кармел, а той не е споменавал. Той пък не ме е питал какво точно ще правим в Лондон, което е много нетипично за него. Може би това пътуване е удобен начин да се махне от всичко. Но е напълно наясно, че е опасно. Дългото ръкостискане, което си размениха с Морфран на летището, казва толкова много.

Свива се, доколкото е възможно, в тясната седалка. Томас е толкова любезен, че чак му се дразня, и не е пуснал облегалката си назад. Вратът ще го боли като настъпен претцел, когато се събуди, ако изобщо успее да заспи. Затварям очи и се старая да ми е удобно. Почти невъзможно е. Не мога да спра да мисля за камата, заровена в багажа ми в търбуха на самолета – или поне се надявам, че е там. Не мога да спра да мисля за Анна и чувам гласа ѝ, който ме моли да я измъкна оттам. Движим се с 800 километра в час, но това далеч не е достатъчно бързо.