Очите на Анна са си нейните очи и тази гледка ме отрезвява от всички лекарства, все едно някой ми е изсипал ледена вода в пазвата. Изражението на лицето ѝ е точно както е в представите ми. Сякаш ме познава. Сякаш помни. Взираме се един в друг много дълго време. Тръпка минава през цялото ѝ тяло и то премигва като кадър от стара лента.

– Липсваш ми – прошепвам.

Анна затваря очи. Когато ме поглежда отново, очите ѝ са кръвясали. Вълна от болка минава през нея и тя стиска зъби, когато въображаеми рани се отварят и затварят по гръдния кош и ръцете ѝ като гротескни цветя, които разцъфват в червено и пак изчезват.

Нищо не мога да направя, за да ѝ помогна. Дори не мога да държа ръката ѝ. Тя не е тук наистина. Раните горят раменете ми и аз потъвам отново във възглавницата и известно време седим безмълвни в споделена болка. Държа очите си отворени, колкото мога да издържа, защото тя иска да видя всичко това.

Накрая ми писва да чакам и сутринта звъня отново на Гидиън. Около половин минута чувам само сигнала за свободно и започвам да се чудя дали нещо се е случило с него, когато той вдига.

– Гидиън? Къде беше досега? Получи ли съобщението ми?

– Рано тази сутрин. Щях да се обадя, но при вас беше нощ. Звучиш ужасно, Тезеус.

– Трябва да видиш как изглеждам.

Като измърморвам последното, прокарвам бавно длан през лицето си. Още откакто бях малък, Гидиън винаги можеше да реши всеки проблем. Когато имах въпроси, той знаеше отговорите. Той беше и човекът, към когото баща ми се обръщаше за съвет, когато нещата загрубеят. Той имаше собствена магия, появяваше се в детството ми в точните моменти, влизаше през вратата в елегантен костюм и ми носеше да пробвам някаква странна английска храна, а после пак изчезваше. Винаги когато видех очилатото му лице, знаех, че всичко ще бъде наред. Но този път имам чувството, че не иска да ме изслуша.

– Тезеус?

– Да, Гидиън?

– Кажи ми какво стана.

Какво стана. Звучи толкова лесно. Сигурно седях в леглото поне четири часа с Анна, гледах как кожата ѝ се свлича, а очите ѝ кървят. В някакъв момент преди зазоряване съм заспал, защото, като се събудих, вече беше сутрин и бях сам в леглото.

А сега е ден, слънцето е на макс, което създава това нелепо чувство, че всичко е наред. Отпраща всичко, което се случва в мрака, на милиони километри. Кара го да изглежда невъзможно и въпреки че споменът за раните на Анна е пресен и гледката как гори в онази пещ е запечатана завинаги в съзнанието ми, на дневната светлина всичко това изглежда почти като измислица.

– Тезеус?

Поемам дълбоко дъх. Застанал съм на верандата ни и утрото е тихо, с изключение на скърцането на дъските под краката ми. Няма вятър, слънцето вдъхва живот на листата и затопля материята на ризата ми. Вниманието ми е привлечено от празното пространство между храстите, където видях Анна да стои и да се взира в къщата.

– Анна се върна.

От другата страна на телефонната линия нещо издрънчава на пода.

– Гидиън?

– Не може да се е върнала. Не е възможно!

Гласът му става нисък и отчетлив, а някъде в мен едно петгодишно момче се свива. След всички тези години гневът на Гидиън все още има влияние над мен. Една остра дума от него и се превръщам в кученце с подвита опашка.

– Възможно или не, тя е тук. Търси контакт с мен, сякаш вика за помощ. Не знам как. Но трябва да разбера какво да правя.

Думите се отронват без нотка на надежда. Изведнъж всичко се стоварва върху мен – толкова съм изморен. Чувствам се толкова стар. В съзнанието ми изплуват думите на Морфран да унищожим камата, да я претопим и да я хвърлим някъде надълбоко. Тази мисъл е без връзка с всичко останало, но е успокояваща и ми става приятно, като си мисля за Томас и Кармел, а и за още нещо, ако позволя на съзнанието си да отплава по-далеч. Нещо, което казах веднъж на Анна относно възможностите. И за изборите.

– Мисля, че е камата – казвам. – Мисля, че нещо се случва с нея.

– Не обвинявай камата. Тя е оръжие в твоите ръце. Не забравяй това – казва той, гласът му е строг.

– Никога не го забравям. Дори за минута. Не и откакто татко умря.

Гидиън въздъхва.

– Когато срещнах баща ти – казва той, – той не беше много по-голям, отколкото си ти сега. Разбира се, далеч не беше работил с камата толкова дълго, колкото ти. Но си спомням как си помислих, че изглежда много по-стар. Знаеш ли, имаше един момент, в който той искаше да се откаже.

– Не. Никога не ми е казвал.

– Ами, сигурно вече е нямало значение, след време. Защото той не го направи.

– Защо не го е направил? Щеше да е по-добре за всички, ако беше. Щеше да е още жив.

Изведнъж спирам и Гидиън ме оставя да довърша мисълта си. Баща ми щеше да е жив. Но други хора нямаше да бъдат. Кой знае колко животи е спасил, отпращайки мъртвите от този свят, както и аз.

– Какво ще правя с Анна? – питам.

– Нищо.

– Нищо? Нали не говориш сериозно.

– Сериозен съм – казва той. – И то много. Това, което се случи с момичето, е трагедия. Всички знаем това. Но ти трябва да го преодолееш и да си вършиш работата. Спри да поемаш отговорности, които не са твое задължение.

Той прави пауза, но аз не отговарям. Каза почти същото като Морфран и това кара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.

– Тезеус, ако някога си ми имал доверие, повярвай ми сега. Просто си върши работата. Продължи постарому и забрави за това момиче, и тогава всички ние няма от какво да се страхуваме.

Изненадвам почти всички, като се връщам в училище. Явно Кармел вече е разпространила новината, че съм болен. Затова ми се налага да търпя озадачени въпроси, а когато питат за подутото и бинтовано рамо (крайчето на бинта се подава над яката ми), стискам зъби и им разказвам, че съм имал инцидент с лагерен огън. Тогава, на момента, ми се беше сторило смешно, но сега ми се ще майка ми да беше избрала история, от която да не се чувствам като пълен тъпак.

Можех да си остана вкъщи, както възнамерявах. Но да се търкалям из празните стаи като самотно, побъркано стъклено топче, докато майка ми обикаля града с доставки за клиенти и окултни магазини, не влиза в представите ми за добре прекарано време. Не ми се гледаше телевизия по цял ден, чакайки Анна да изпълзи от екрана като покритото с плесен момиче от „Предизвестена смърт“. Затова се върнах, решен да попия всичкото знание, което учителите могат да ми предадат в края на тази предпоследна година. Нещо като да те ритнат в пищяла, за да се разсееш от счупената си ръка. Но сега, във всеки коридор и във всяка класна стая, мисля само за Анна. Нито един от последните уроци за годината не е толкова интересен, че да я отпрати. Дори г-н Диксън, любимият ми учител, само ни разказва телеграфно за последствията от Седемгодишната война. Съзнанието ми се отнася и отново я пуска да влезе, а гласът на Гидиън гръмва между ушите ми. „Спри да поемаш отговорности, които не са твое задължение. Остави я.“ Или пък бяха думи на Морфран? Или на Кармел?

Но начинът, по който Гидиън го каза, че стига да забравя за нея, и тогава няма от какво да се страхуваме… не знам какво значи това. Той каза да му имам доверие и аз го правя. Каза, че не е възможно тя да е тук, и аз му вярвам.

Но какво ако тя има нужда от мен?

– Значи едва ли не са ни подарили на Англия.

– А?

Премигвам. Приятелката на Кармел, Натали, е обърнала стола си към мен и е присвила очи, сякаш ме изучава. После свива рамене.

– Сигурно си прав.

Хвърля поглед към г-н Диксън, който е седнал зад катедрата и рови нещо в лаптопа си.

– На него сигурно вече не му пука дали ще дискутираме войната, или ще си говорим наши си неща. И така…

Тя въздъхва, изглеждайки сякаш ѝ се иска да седеше до някой друг, който и да било.

– Ще ходиш ли с Кармел на партито за завършването?

– То не е ли само за абитуриенти? – питам.