Поглеждам Томас. Устата му е замръзнала посред дъвченето, очите му се взират в сключените ни ръце, сякаш очаква да види как електричество протича между нас. Имам чувството, че е минала цяла вечност. А и не ми е много комфортно цялото това пипане. От нещо в Рийка, може би силата, която струи от нея, ми става лошо и леко ми се повдига. Точно когато съм готов да издърпам ръката си, тя отваря очи и ме пуска с леко потупване по опакото на ръката ми.

– Този тук е воин – казва тя на Томас. – И върти оръжие, по-старо от всички нас.

Личи, че нарочно не гледа към мен, а ръцете ѝ са свити като щипки на рак. Носят се като корда на въдица над фурнира на масата и почукват по него.

– Искаш да знаеш за момичето – казва тя, навела глава към скута си.

Брадичката ѝ е прибрана толкова, че гласът ѝ звучи приглушено сякаш има жаба в гърлото.

– Момичето… – прошепвам.

Рийка ме поглежда с хитра усмивка.

– Ти си този, който отпрати Анна в рокля от кръв от този свят – казва тя. – Усетих го, когато тя мина отвъд. Сякаш буря замря над езерото.

– Тя сама си тръгна – казвам. – За да спаси живота ми. И този на Томас.

Рийка свива рамене да покаже, че това няма значение. Има кадифена торбичка, сложена върху златна чиния; тя изсипва съдържанието и го разстила по масата. Опитвам се да не гледам втренчено. Ще се преструвам, че това са рунически камъни. Но по-скоро ми приличат на малки кости, може би от птица или гущер, а може би от човешки пръсти. Тя се заглежда във фигурата, която образуват, и повдига бледите си вежди.

– Момичето не е с теб сега – казва тя и сърцето ми замира. Не знам на какво да се надявам. – Но е била. Наскоро.

До мен Томас поема бързо въздух и изправя гръб. Намества очилата си и ме сръгва с лакът, което аз приемам за окуражителен жест.

– Можеш ли да разбереш какво иска тя? – пита той, след като около минута аз седя затъпял като камък.

Рийка отмята глава.

– Как да знам аз? Да питам вятъра ли? И той няма да знае. Само един човек можем да питаме, защото само един знае. Питайте Анна в рокля от кръв, поискайте да издаде тайните си.

Свежда поглед към мен.

– Мисля, че много би казала на теб.

Трудно ми е да чувам, защото ушите ми пулсират.

– Не мога да я питам – промълвявам. – Тя не може да говори.

Съзнанието ми започва да изплува от шока; мислите ми скачат напред и се препъват една в друга.

– Казаха ми, че не може да се върне. Че няма как тя да е тук.

Рийка се обляга назад. Посочва сковано към раницата с камата.

– Покажи ми – казва тя и скръства ръце.

Томас кима, давайки ми знак, че всичко е наред. Отварям раницата и вадя камата, както е в ножницата. Слагам я на масата пред себе си. Рийка прави жест с глава и я вадя. Пламъците на свещите проблясват по острието. Когато очите ѝ се плъзгат по него, реакцията ѝ е странна, като нервен тик от емоция в крайчетата на сбръчканата ѝ уста, нещо, което прилича на отвращение. Накрая тя отмества поглед и се изплюва на пода.

– Какво знаеш за това? – пита тя.

– Знам, че е била на баща ми, преди да стане моя. Знам, че изпраща призраци убийци от другата страна, където не могат да наранят живите.

Рийка хвърля поглед към Томас с повдигната вежда. Нещо като олдскул версия на „гледай го па тоя“.

– Добро и зло. Правилно и грешно – тя клати глава, въздъхва. – Тази кама няма представа от такива понятия. Не знаеш много. Затова ще ти кажа. Мислиш си, че тази кама създава врата между този свят и следващия.

Тя вдига едната си ръка и после другата.

– Тази кама е вратата. Била е отворена много, много отдавна и оттогава се лашка на пантите си напред-назад, насам-натам.

Гледам как ръката ѝ се люшка наляво и надясно.

– Но никога не се затваря.

– Чакай малко – казвам. – Не е вярно. Призраците не могат да минат обратно през ножа.

Поглеждам Томас.

– Не работи така.

Взимам камата от масата и я прибирам обратно в раницата. Рийка се навежда и ме потупва по рамото.

– Ти откъде знаеш как работи? – казва тя. – Но, да. Не работи така.

Започвам да разбирам какво имаше предвид Томас, като каза, че тя не е баш с всичкия си.

– Нужна е силна воля – продължава тя – и дълбока връзка. Казваш, че Анна не е била отпратена от този нож. Но трябва да го е познавала, да го усеща, за да те намери.

– Беше порязана – намесва се развълнувано Томас. – След заклинанието Уил взе ножа и я промуши, но тя не умря. Тоест не премина отвъд, или както там се казва.

Очите на Рийка отново се спират върху раницата ми.

– Тя е свързана с нея. За нея камата е като сигнален огън, като морски фар. Защо другите не могат да го последват – не знам. Все още съществуват мистерии дори за мен.

Има нещо странно в начина, по който тя гледа към раницата ми. Очите ѝ не мигат, но погледът ѝ е отнесен. Досега не бях забелязал, че ирисите ѝ имат странна жълта окраска.

– Но, лельо Рийка, дори да си права, как може Кас да говори с нея? Как да разбере какво иска?

Усмивката ѝ е широка и топла. Почти радостна.

– Трябва да направите така, че музиката да звучи по-ясно – казва тя. – Трябва да проговорите езика на проклятието ѝ. По същия начин, както ние, финландците, винаги сме говорили с мъртвите. С лапландски барабан. Дядо ти ще знае къде да намерите такъв.

– Можеш ли да ни помогнеш да го направим? – питам. – Предполагам, че ни трябва финска вещица за това.

– Томас си е готов вещер – отговаря тя, но той не изглежда много убеден.

– Досега не съм работил с такъв – казва той. – Не знам откъде да започна. По-добре ще е ти да го направиш. Моля те?

Лицето на Рийка помръква от съжаление и тя клати глава. Сякаш не смее да го погледне в очите, а дишането ѝ става тежко, с усилие. Може би трябва да си тръгваме. Сигурно всички тези въпроси са изтощителни. А и тя ни даде отговорите и добра отправна точка. Облягам се назад, дърпам се малко от масата и усещам течение в стаята; чак сега осъзнавам колко студени са пръстите и бузите ми.

Томас продължава да бърбори, тихо реди причини защо е по-добре не той да прави ритуала, че няма да разпознае лапландски барабан, дори да му падне на главата, и че най-много да се свърже с духа на Елвис. Но Рийка продължава да клати глава.

Става все по-студено. А може би е било студено още като влязохме. Сигурно няма централно отопление в тази стара къща. Или нарочно не го пуска, за да пести пари.

Най-накрая чувам Рийка да въздъхва. Но не ядосано, а сякаш тъжно. И решително.

– Отиди да вземеш барабана – прошепва тя. – В спалнята ми е. Виси на северната стена.

Тя кима към късия коридор. Оттук се вижда късче от нещо, което прилича на баня. Спалнята сигурно е надолу по коридора. Нещо не е наред. Усетих го в начина, по който гледаше камата.

– Благодаря, лельо Рийка.

Томас се ухилва и става от масата, за да вземе барабана. Когато виждам болезненото ѝ изражение, изведнъж разбирам какъв е проблемът.

– Томас, недей! – казвам и се отблъсквам от масата.

Но твърде късно. Когато стигам до спалнята, той вече е вътре, стои като замръзнал на половината път до северната стена. Барабанът виси точно където Рийка каза, продълговат, широк около тридесет сантиметра и два пъти по толкова дълъг, покрит с опъната животинска кожа. Самата Рийка седи и го гледа, застинала в дървен люлеещ се стол, кожата ѝ е сива и твърда, очите са потънали навътре, а устните са се отдръпнали над оголените зъби. Мъртва е от поне година.

– Томас – прошепвам и се пресягам да хвана ръката му.

Той се отскубва с вик и се изстрелва навън. Псувам тихо, взимам барабана от стената и тръгвам след него. Докато излизаме от къщата, забелязвам как се е променила, покрита е с прах и мръсни петна, едното ъгълче на дивана е проядено от гризачи. Паяжини висят по ъглите и се спускат от лампите. Томас не спира да тича, докато не излиза навън, в градината. Стиснал е главата си в ръце.

– Хей – казвам внимателно.