– Момчета в едната – казвам бързо.

– Добре. Ей сега се връщам.

Джестин става, за да уреди спането, и ме оставя с моите приятели, които ме зяпат с отворена уста.

– Какво беше това? – пита Кармел.

– Какво беше какво?

Както обикновено, не ми се получва да се правя на тъп.

– Има ли нещо? – тя кима с глава в посока на Джестин. Но после си отговаря сама. – Не.

Обаче оглежда Джестин, преценявайки точно колко привлекателна е.

– Разбира се, че няма – казвам.

– Разбира се, че няма – повтаря Томас като ехо. Но после присвива очи. – Въпреки че Кас си пада по момичета, които могат да му сритат задника.

Смея се и го изпържвам с поглед.

– Джестин не ми е сритала задника. А и сякаш Кармел не може да срита твоя?

Смеем се и продължаваме да хапваме, а настроението е в един нюанс по-светло. Но когато Джестин се връща на масата, избягвам да я гледам, просто така, да се знае.

Лежа в тъмното с отворени очи. В стаята няма светлина освен едно меко синьо сияние, което се процежда през прозореца. Томас хърка в леглото до моето, но не е като да реже дъски. Не ме събуди той. Не ме събуди и кошмар. Няма адреналин в кръвта ми, няма нервни спазми в краката ми. Шепот. Помня, че имаше шепот, но не мога да определя дали беше това, което сънувах, или това, което ме събуди. Завъртам поглед към прозореца, поглеждам навън към езерото. Но не е това. Разбира се, че не е. Няма езерото да се вдигне да ни гони, без значение колко неща е потопило и удавило. Сигурно просто са нервите ми. Но докато си го мисля, все пак пускам крака над ръба на леглото, обувам си дънките и вадя камата изпод възглавницата. „Слушай инстинкта си“ е кредото, което винаги ми е вършило най-добра работа, а инстинктът ми казва, че има причина изведнъж да се събудя посред нощ. И съм напълно буден, сякаш не съм заспивал. Дори не трепвам от сухия хлад на пода под босите ми крака.

Когато отварям вратата на стаята ни, коридорът е тих. Това е почти невъзможно; винаги има някакъв звук отнякъде, самата сграда леко шуми или поне някой хладилник. Но сега е абсолютна тишина и това ми изглежда като прикритие за нещо.

Светлината е оскъдна. Независимо колко широко отварям очи, в тях не влиза достатъчно, за да виждат, и само си припомням бегло разположението на коридора и пътя, по който дойдохме до стаите си. Завихме два пъти наляво. Кармел и Джестин продължиха; вратата на стаята им е зад ъгъла. Камата потрепва в дланта ми; дървената дръжка се хлъзга леко по кожата ми.

Някой изпищява и аз се втурвам към звука. Кармел ме вика. После изведнъж млъква. Когато гласът ѝ рязко секва, адреналинът ми се качва на макс. След две секунди съм пред отворената врата на стаята им, присвил очи от светлината на лампата до леглото на Джестин.

Кармел е права, свила се е до стената. Джестин все още е в леглото, но е седнала с изправен гръб. Погледът ѝ е фиксиран някъде в противоположна посока, а устните ѝ се движат пъргаво от келтски напев, гласът ѝ излиза равен и уверен от гърлото. В средата на стаята стои жена с дълга бяла нощница. Сплъстена коса се спуска на русо-бели спирали над раменете и по гърба ѝ. Очевидно е мъртва, кожата ѝ е по-скоро лилава, отколкото бяла, и е покрита с дълбоки бръчки, само дето това не са бръчки от старост. Набръчкана е като да е била оставена да гние във вана.

– Кармел – казвам и протягам ръка към нея.

Тя ме чува, но не реагира; може би е в твърде голям шок, за да се движи. Гласът на Джестин става все по-силен, а призракът се издига над пода. Оголва жълтите си зъби; озверява с всяка секунда. Когато започва да се мята, пръска тиня навсякъде. Кармел изскимтява и покрива лицето си с ръка.

– Кас! Не мога да я държа още дълго – казва Джестин и в момента, в който го прави, заклинанието ѝ губи хватката си и призракът се спуска към леглото.

Не мисля; просто хвърлям ножа. Напуска ръката ми и се забива в ребрата ѝ с тупване, сякаш се забива в ствола на дърво. Събаря я на място.

– Какво става? – пита Томас, който дотичва зад мен и ме избутва, за да отиде при Кармел.

– Добър въпрос – казвам и влизам навътре в стаята, за да затворя вратата.

Джестин се надвесва над ръба на леглото си и поглежда тялото на земята. Преди да мога кажа нещо успокояващо, тя се пресяга и го побутва, обръща го по лице, дръжката на камата стърчи право нагоре от гръдния кош.

– Не трябва ли… да се разпадне или нещо такова? – пита тя, вдигайки глава към мен.

– Ами, понякога експлодират – казвам и тя бързо се отдръпва. Свивам рамене. – В конкретния случай онзи беше вече изкормен, но като забих камата в остатъка от корема му, той просто… избухна. Не чак на малки парчета, нали.

– Бррр – Джестин прави гримаса.

– Кас – казва Кармел и когато я поглеждам, клати глава.

Млъквам, но, честно казано, ако очаква деликатност, тогава може би не трябваше да се връща. Отивам до призрака. Очите вече не се виждат; изчезнали са или са потънали в черепа. Въпреки че гнилата, лилава кожа си е гадна, както си му е редът, и въпреки че блести, сякаш е току-що извадена от водата, не е нещо по-лошо от другите неща, които съм виждал. Ако орденът нарича това тест, значи съм се тревожил твърде много. Побутвам внимателно призрака с крак. Вече е останала само телесната обвивка. Ще се разгради по собствен начин, а ако не, сигурно ще можем да ѝ вържем тежест и да я потопим в езерото.

– Какво стана? – питам Джестин.

– Беше странно – отговаря тя. – Както спях, и изведнъж бях будна. Нещо се движеше в стаята. Беше се надвесило над леглото на Кармел.

Тя кима към Кармел, която стои до вратата, а ръката на Томас прегръща раменете ѝ.

– И започнах заклинание.

Поглеждам Кармел, търсейки потвърждение, но тя свива рамене.

– Когато се събудих, това нещо беше до леглото ми. Джестин говореше някакви неща – тя се сгушва в Томас. – Всичко стана доста бързо.

– Какъв беше този напев? – пита Томас.

– Просто келтско заключващо заклинание. Знам го от малка – тя свива рамене. – Не беше това, което планирах да използвам. Просто беше първото, което ми дойде наум.

– Чакай малко. Какво искаш да кажеш с това, че не си планирала да го използваш? Защо изобщо си планирала да използваш нещо? – питам аз.

– Ами не бях; не точно. Просто знаех, че тук има духове. Не знаех със сигурност, че призракът ще се появи. Просто казах няколко думи, като прекрачихме прага, за да го подмамя, и после си легнах с надежда.

– Ти луда ли си? – крещи Томас.

Вдигам ръка и му правя жест да не вдига толкова шум. Той стиска устни и облещва очи към мен.

– Направила си го нарочно? – питам Джестин.

– Мислех, че ще е добро упражнение – отговаря тя. – И, признавам си, бях любопитна. Учили са ме много как се използва камата, но, разбира се, не го бях виждала на живо.

– Следващия пък, като те гони любопитството, може да ти хрумне да споделиш със съквартирантката си – избухва Кармел.

Томас я целува по главата и я прегръща още по-силно.

Заглеждам се в трупа. Чудя се коя ли е била. Чудя се дали е била призрак, който би се наложило да убия при други обстоятелства. Джестин седи безстрастно в края на леглото. Ще ми се да я удуша, да ѝ крещя, докато ѝ се пръснат ушите, за това, че излага хората на опасност. Вместо това се навеждам да извадя камата си. Когато пръстите ми хващат дръжката, се поколебават, а стомахът ми леко се преобръща, когато трябва да я разклатя, за да издърпам острието покрай костта.

Ножът се измъква, обагрен с лилавееща кръв. Веднага щом изваждам цялото острие, раната започва да се разширява, кожата се топи на пластове, изкуствената материя на нощницата се разкъсва. Кожата изчезва и оголва кости, които почерняват, а после се превръщат в прах; цялото дезинтегриране на мускули, сухожилия, тъкан и коса се случва за по-малко от пет секунди.

– Никога повече не излагай приятелите ми на опасност – казвам.

Джестин ме гледа, без да трепне, непокорна, както обикновено. След няколко секунди кима и се извинява на Кармел. Но в тези няколко секунди усетих какво си мисли. Мислеше си колко лицемерно е от моя страна да ѝ кажа това.