– Не ми пука какво ти е името – съска тя. – И не ми пука кой си. Ако не го закараме при лекар, ще ти изгоря целия шибан комплекс.

Само така, Кармел. Бърк не изглежда особено притеснен, но Гидиън най-после се намесва и й казва да остави Томас на него. Помага му да стане на крака и го придържа по пътя към колата, като избягва погледа ми, докато прави всичко това.

– Постели нещо на седалката – казва Бърк и съм на ей толкова да го нокаутирам.

Но Томас има нужда от помощ, затова млъквам и тръгвам към колата.

Не е далече, движим се по път, който донякъде е асфалтиран, донякъде е черен, пресичащ дърветата в другия край на поляната, но този, който кара, определено не си дава зор. Досега не е казал нищо на никого и подозирам, че е само шофьор, само дето имам чувството, че тук никой не е „само“ нещо. Поглеждам Джестин. Извадила е кърпа от раницата си и сега Кармел притиска с нея врата на Томас. Тревога бърчи челото ѝ.

Изкачваме малък хълм и намаляваме. Сгушено в малка, зелена долина е това, което сигурно е орденът. Прилича на някой от онези снобарски, ексклузивни курорти, тип „Аспен“, просто комплекс от няколко червеникави дървени постройки със слънчеви панели и цели стени от затъмнени стъкла. Сигурно струва няколко милиона долара, но се набива на очи по-малко, отколкото някоя сива каменна крепост или манастир. Томас сигурно усеща, че се чудя нещо, защото с усилие се изправя от скута на Кармел и поглежда през прозореца. Кървенето почти е спряло. Ще се оправи, стига да не получи инфекция от кучешките зъби на мъртвеца.

– Добре дошли – казва някакъв пич, като отваря вратата на колата, когато спираме пред главната сграда.

Млад и зализан, в черен костюм, сякаш е изпаднал от страниците на „GQ“. С шофьора биха могли да бъдат близнаци. Доста е смущаващо, като обратното на фемботи6. Обзалагам се, че и готвачът им изглежда така.

– Робърт, моля те, предупреди д-р Клементс – казва Бърк. – Кажи му, че ще трябва да направи няколко шева.

Робърт тръгва да търси доктора, а Бърк се обръща към мен.

– Младши членове – обяснява той. – Учат за ордена чрез пряко наблюдение, докато му служат.

– Логично – казвам и свивам рамене.

Също така е тотална идиотщина, но той сигурно го знае.

Когато се оглеждам наоколо, чувството е като да са ме полели със студена вода. Не знам какво очаквах, но не беше това. Мислех си… явно си мислех, че като дойда, ще открия просто повече Гидиъновци. Възрастни мъже в удобни пуловери, които да дуднат около мен като на непослушно внуче. Вместо това срещам Бърк и взаимната ни неприязън тече като прав ток и в двете посоки. Гидиън, от друга страна, все още отказва да ме погледне. Срамува се и така трябва. Измъкнахме се цели, но можеше и да не е така.

– А, д-р Клементс.

Ето това очаквах. Посивял, брадясал мъж с винен пуловер и кафяви панталони. Насочва се директно към Томас и внимателно повдига пропитата в червено кърпа, за да открие назъбена, сърповидна рана. Стомахът ми се обръща, когато спомени за Уил и Чейс и въображаеми спомени за баща ми се нареждат пред очите ми. Проклети рани от ухапване.

– Ще трябва да се промие и зашие – казва той. – С билков компрес би трябвало да заздравее бързо и почти няма да личи.

Поставя кърпата обратно над раната и Томас я притиска.

– Д-р Марвин Клементс – казва той и стиска ръката му.

Когато стиска моята, я обръща и разглежда пръстите ми.

– И тук може да сложим няколко шева.

– Добре съм – казвам.

– Поне да я промием – казва той. – Замърсена е.

Той се обръща, хваща Томас под мишница и го води навътре. И аз тръгвам с тях, Кармел веднага след мен. Джестин остава с Бърк и не съм изненадан.

След като зашиват Томас, а моята ръка е почистена с йод, ни водят до стаите ни, подредени около общ лаундж. Взимам си бърз, нервен душ и превръзвам ръката си наново. Нямам доверие на нищо в това място и се напрягам от мисълта да оставя Томас и Кармел сами дори за двадесет минути.

Стаята, в която са ме сложили, е широка, с малка камина и голямо легло със завивки, които изглеждат скъпарски. Напомня ми на една ловна хижа в някакъв курорт, която видях в един филм преди време. Единственото нещо, което липсва, са препарираните глави на животни по стените.

– Мисля, че ако в това място имаше препарирани глави, те щяха да са човешки – остроумничи Томас.

Двамата с Кармел влизат, хванати за ръце.

– Баш така си е – ухилвам се аз.

В стената са изрязани прозорци, а по арката на тавана има капандури. Сигурно има около един милион прозореца в целия комплекс, но това не създава усещане, че е открит или добре осветен. Създава усещане, че някой те гледа.

Гидиън почуква на отворената врата и Томас се обръща твърде бързо; потръпва от болка и слага ръка върху пресния бинт.

– Съжалявам, момчето ми – казва Гидиън и потупва рамото му. – Д-р Клементс прави отлични компреси с буника. Болката ще премине до час.

Той кимва на Кармел и чака да бъде представен.

– Гидиън – Кармел, Кармел – Гидиън – казвам аз.

– Значи ти си Гидиън – казва тя и събира вежди. – Толкова ли беше трудно да пратиш колата да ни вземе от ферибота на Лох каквото там, по дяволите, му беше името?

Тя се извръща отвратена, без да изчака отговор.

– Не мога да повярвам, че ни прати там – казвам аз, а той среща погледа ми, без да трепне.

Видът му е сериозен, може би излъчва съжаление, но не и срам вече, ако въобще го е било срам някога.

– Предупредих те – отговаря той. – Решавай, Тезеус. Или си дете, или не си.

По дяволите, защо трябва винаги да е прав.

– Никога не съм искал да идваш тук. Исках да спазя обещанието си към родителите ти и да те пазя от опасности. Но ти си син на баща си. Винаги ходиш по ръба. На самоунищожението.

Гласът му е изпълнен с обич, почти сантиментален. И е така. Това беше мое решение. Всичко беше, от момента, в който взех камата в ръцете си, когато бях на четиринадесет.

– Колин иска да те види – казва той и слага ръка на рамото на Томас, за да покаже, че трябва да отида сам.

Сигурно би сложил другата си ръка върху рамото на Кармел, ако не го беше страх, че ще му я отхапят. Така или иначе няма да ги остави сами. Така че май няма за какво да се тревожа, засега.

Една жена ме води по коридорите и по стълбите там, където ме чака Бърк. Това е първата жена, която виждам наоколо, и съм леко успокоен от факта, че има жени, въпреки че от тази малко ме побиват тръпки. Тя е на около петдесет, с кос, вързана на стилен пепеляворус кок. Когато ме посрещна пред стаята ми, се усмихна и ми кимна с отработената и безпристрастна любезност на икономка. Минаваме покрай стаи с широки двойни врати, отворени са и във всяка се вижда да гори камина. В една от тях, от лявата страна, група хора седят в кръг. Когато минаваме покрай тях, всички обръщат глави да ни гледат. Ама всички-всички. И то едновременно.

– Ъъ, те какво правят? – питам.

– Молят се – усмихва се тя.

Искам да попитам на какво, но ме е страх, че тя ще каже, че се молят на камата. Трудно ми е да си представя как Джестин е отгледана от тези хора. От всеки един от тях ме полазват тръпки. Дори д-р Клементс, докато промиваше и превръзваше ръката ми, гледаше кръвта, сякаш е Светият граал. Сигурно ще изгори памуците в казан от билки или нещо такова.

– Тук сме – казва моят ескорт.

И остава да стои пред вратата, въпреки че ѝ правя знак, че може да си тръгва. Изроди.

Когато влизам в стаята, Колин Бърк стои до поредната камина. Събрал е върховете на пръстите си в пирамида, този възможно най-изкуствен жест, а пламъците осветяват скулите му в оранжево-червено. Веднага си мисля за Фауст.

– Значи ти си Тезеус Лоууд – казва той и се усмихва.

– Значи ти си Колин Бърк – казвам аз. После свивам рамене. – Всъщност никога не съм чувал за теб.

– Така е – той се отдръпва от камината и застава до висок кожен стол. – Някои хора пазят тайните си по-добре от други.