Той заслиза обратно по хълма. Ако побързаше, щеше да посрещне и поздрави делегацията. Ускори крачка. Охраната зад него изглеждаше изненадана. Забързаха, но Кеа се затича. Чувстваше се млад… лекомислен.

Внезапно дочу странен звук. Далечен, като затихваща гръмотевица. Сетне пред очите му се спусна червена пелена.

„Още не! — извика умът му. — Не съм свършил!“

Един изплашен пазач дотича при него. Преобърна го, опипа несръчно за пулс, но откри съвсем слаби пулсации. Включи трескаво радиостанцията. След миг хълмът се изпълни с приближаващи се превозни средства и хора — всички бързаха да спасят живота на техния нов доживотен президент.

— Вашите лекари не са сгрешили — заяви професорката. — Било е удар.

Името й беше Имброциано. Най-добрата в полето на анатомичните увреждания и възстановяването.

Кеа неволно улови парализираната си лява ръка. Припомни си безпомощността си на „Дестини I“, когато беше привързана за него. Този път обаче цялата му лява страна беше неизползваема. Имброциано кимна към ръката му.

— Можем да й върнем живота — рече тя. — Невроимплантите правят чудеса. За останалото ще трябва доста да поработим. Но нека ви предупредя… дори след като приключим, ще изпитвате слабост.

Кеа опита да се успокои. Точно сега имаше нужда от цялата си храброст.

— Не това беше най-голямата ми грижа — рече той. — Какво ще кажете за другата част от тяхната диагноза?

Професорката въздъхна.

— За ваше съжаление нямам възражение и по този въпрос. Шансът да се случи повторно не е малък. Никой не може да каже кога. След седмица? След година? Повече? Не мога да кажа със сигурност. Но знам едно… шансът да оцелеете при втори удар е нищожен.

Кеа се разсмя огорчено.

— Ама и вие умеете да успокоявате.

Имброциано сви рамене.

— Лъжите са загуба на време, а вие нямате излишно време.

Кеа се засмя отново. Този път чистосърдечно. Шегата му допадна. Не беше ли една от последните му мисли, преди да изгуби съзнание, точно за императорите, които владеели във всички времена? Но не и своето време — във времето, което им е отредено да живеят.

Имброциано го погледна и кимна доволно.

— Виждам, че го приемате добре. Без истерия.

— Не съм такъв човек.

— Така е… точно както предполагах, мистър президент. — Тя се надигна да си върви. Кеа направи знак да я спре. — Хората ми разговаряха ли с вас за необходимостта всичко да бъде запазено в тайна?

— Намекнаха го… доста недвусмислено — отвърна Имброциано. — Но нямаше нужда от заплахи, сър. Президент или не, вие сте мой пациент. Ще спазя клетвата си.

— Простете прекомерното им усърдие — поклати глава Кеа, но всъщност си мислеше, че ако враговете му разберат за болестта, ще потърсят начин да се възползват от нея. — Ще ви бъда задължен, ако останете тук, докато реша какво да правя нататък.

— Значи все още обмисляте идеята за операция. Макар според мен да е безполезно.

— Ще ви кажа какво съм решил — рече лаконично Кеа.

Тя излезе с озадачен вид. Но не беше по-озадачена от него. Какво си мисли? Какво би могъл да направи? Най-добрият лекар във Федерацията току-що му бе заявил, че е обречен. Съветниците му настояваха да посочи заместник. Имаха предвид, разбира се, някой от тях. И постоянно говореха, че е време да разкрие тайната на АМ2.

Ако умре точно сега, системата, която е създал — една перфектна система, — ще бъде обречена. И тайната на АМ2 ще си отиде с него. Тази система целеше единствено да го предпази от неговите врагове. Беше като невидим щит срещу техните убийци. Но какъв е смисълът й сега? Без АМ2 Федерацията ще рухне. И всички негови усилия ще бъдат напразни.

Тогава? Ако им предостави тайната на АМ2, няма ли да стане още по-лошо? Ще избухнат войни. Беше го прекарвал стотици пъти през програма за анализ и всеки път броят на жертвите растеше.

Твърде късно бе да си осигури наследник, а и се бе отказал от това още от началото. Знаеше достатъчно за кралете и техните деца. Отрочета, водещи незавидно съществуване, докато чакат да им дойде времето. Понякога дори се обръщат срещу родителите си. Достатъчно бе да си спомни за Баргета.

Стига се е колебал. Време беше да вземе някакво решение. На кого може да довери тайната на АМ2?

Отговорът дойде веднага — на никого.

Трябва да реша, повтори си той. Нямам избор.

И все пак сигурно имаше и друга възможност, шепнеше един глас в него. Трябваше да има.

Но всеки умира… рано или късно.

Само че ние не сме като всеки, продължаваше гласът. Ние сме специални. Знаем неща, които никой друг не знае. Неща, които правят живота ни различен от техния.

Още дълго време се бори със себе си, с този глас, който граничеше с безумие. Накрая заспа. Унесе се. Сънува. Под бдителното око на помощници и лекари и постоянния контрол на монитори.

Събуди се освежен. Бодър. Гладен.

Прати да му донесат закуска и да повикат Имброциано.

Тя отговори на всички негови въпроси и изслуша внимателно предложението му. Спокойно. Безстрастно.

— Да. Мога да го направя — рече накрая. — Мога да създам живо тяло… с човешка форма… досущ като вашето. Има някои теоретически пречки, но ако разполагам с подходящ екип и достатъчно средства… това може да бъде осъществено.

— Значи ще го направите? — попита Кеа.

— Не. Няма.

— Защо не, за Бога?

— Не можете да избегнете смъртта, мистър президент — рече тя. — А това се опитвате да сторите. Не разбирате ли колко ирационално е желанието ви? Мога да изработя ваше копие. Дубликат. Но… не мога да направя така, че този нов организъм да сте вие!

— Каква ще е разликата? — попита Кеа. — Щом има моите мисли… моите знания и мотиви… идентични клетки… всичко, което ме прави това, което съм… значи ще бъда аз. Нали?

Имброциано въздъхна.

— Аз съм лекар. Не съм философ. Философът би обяснил по-добре разликите.

— Мога да ви направя богата. Да ви обсипя с почести.

— Зная — рече Имброциано. — Имате достатъчно, за да заглушите гласа на морала в мен. Но ако участвам в подобен проект и успея, не мога да не си мисля, че ще подпиша смъртната си присъда. Признайте, че тогава ще притежавам доста опасни знания.

— Помислих за това — рече Кеа. — Но за да успеете в подобно начинание, вероятно ще трябва да пожалите целия си останал живот. Това ще бъде един осигурен, изпълнен с лукс живот. Мога да ви го гарантирам.

Имброциано се замисли, после рече:

— Ако не го направя аз, ще потърсите някой друг. Който ще е по-съгласен, но не и по-знаещ.

— Да, така е.

— И аз отново ще бъда изложена на риск, задето знам прекалено много.

— И това е вярно — потвърди безизразно Кеа.

— В такъв случай най-добре да се залавяме за работа — кимна Имброциано. — Защото може да нямаме достатъчно време.

Късметът отново бе на негова страна. Заедно със здравето, закрепено от грижите на Имброциано. Възстановяването на увредените нерви не беше особено сложно. Упражненията по рехабилитация — истинско мъчение. Но си заслужаваха.

Кеа се надигна от креслото и прекоси кабинета. Беше сам. Проследи движението си в огледалото. Одобри го. Сега вече едва забележимо накуцване напомняше за претърпяния удар. Нямаше да е трудно да го скрие от обществеността. Политиците знаеха от опит, че не бива да проявяват никаква слабост. Кеа помнеше, че в епохата на Рузвелт малцина са си давали сметка, че президентът е прикован към инвалидния стол. Върна се при бюрото и отпусна петдесет и девет годишното си тяло в мекото кресло. Наля си питие от гарафата на бюрото.

Беше скоч.

Отпи с наслаждение. Също както се наслаждаваше и на краткия миг спокойствие в наситената му програма. После се напрегна, усетил лека болка в главата. Сърцето му се сви — дали не е това? Слава Богу, рече си, скоро притесненията му ще се решат. По един или друг начин.

Имброциано бе почти готова. Всичко бе на мястото си. Оставаше само да каже една дума и могъщите, сенчести сили щяха да се задвижат. Кеа бе работил трескаво, за да стигне до този момент. Смяна на хората около него. Дърпане на невидими конци. Създаване и премахване на цели служби. Прикриване на следите. Огромни индустриални средства бяха на негово разположение и никой от управляващите ги не знаеше с какво се занимават. Звездолети кръстосваха небесата по негова заповед. Беше създал собствена, свръхсекретна мрежа, с мощни електронни устройства и истински шпиони. А през това време Имброциано и екипът й бяха работили също толкова напрегнато, разполагайки с финансовата подкрепа на цялата Федерация.