Виж, Елизабет се бе справила отлично. Всички от рода й също. Монарси, балансиращи с ловкостта на акробати. Понякога Кеа се питаше защо ли не бе убила по-рано сестра си. Вместо това трябвало да се спасява от поредица опити за покушение. Романтиците твърдяха, че изпитвала дълбоки сестрински чувства. Според Кеа просто Елизабет не е смятала, че е дошло времето.

Чете за всички тези хора през дългите часове на безделие. Интересът му към тях не беше случаен. Вълнуваше го идеята за властта. Искаше да я разбере. Да подходи към нея като инженер към сложна задача. Да разглоби на части всеки цар и неговото царство и пак да ги сглоби. Парче по парче. Понякога променяше реда на парчетата, за да види какво ще се получи. Откри, че Империята може да приема няколко различни форми. Може да е корона и трон. Олтар и кървави пожертвования. Армейско знаме и тайна полиция. Президентски печат и откраднати гласове. Лого на компания. Но те всички имаха нещо, което ги обединяваше: идеята. Идея за по-добър живот. Обещание за него. И за да действа, тази идея трябваше да задоволява повечето й поддръжници. Гладуващите маси не крещят истерично името на своя господар.

Според една от легендите, които чете, някакъв древен цар обикалял преоблечен сред поданиците си, за да научи от първа ръка мненията им. Името му било Рашид. В реалния живот корпоративни шефове и президенти раздаваха храна в комфортни шатри, за да си осигурят гласове. Някои крадяха от по-слабите монарси, за да създават свои собствени могъщи лагери.

Диктаторите предпочитаха опростени модели. Те се опираха на неща като геноцид, лагери и жандарми.

И все пак… каквато и форма да имаше Империята и каквито и средства да прилагаше, за да поддържа властта си, всичко опираше до идеята, залегнала в сърцето на императора, който я е основал.

А Кеа имаше АМ2.

Ръката го болеше. Това беше добре. Както по-раншната болка. Скоро щеше да може да я използва — макар че го пазеше в тайна от Мърф и Рут. Измъчваше го треска. Инфекция. Не биваше да разбират и за това.

Кеа дочу шепот в тъмната каюта.

— Хайде, бебче. Измъчвам се.

— Остави ме на мира.

— И преди сме го правили. Какво ти пречи още веднъж?

— Ти се възползва от сделката. И ме излъга.

— Не можах да се сдържа, бебче. Бях гладен. Ужасно гладен. Ще ти дам твоята половина на сутринта. Обещавам.

— Дай ми я сега — рече Рут. — Още сега.

Тишина.

Смехът на Рут.

— Какво става… татенцето не иска повече да си играе на шляпникоремче? Брей. Татенцето било гладно. Ама че сме егоисти, а?

Мърф не отговори.

После Кеа чу Рут да стене. Шум от борба в продължение на няколко секунди. Сетне силен удар.

Кеа усети, че стомахът му се свива болезнено. После изведнъж нещо долу се отпусна. Помещението се изпълни с неприятна миризма. Побиха го тръпки.

Но пък треската започна да се успокоява.

Когато се събуди, над него се беше надвесил Мърф.

— Май си по-добре — рече той.

Кеа не отговори и не огледа помещението за Рут.

— Гладен съм — рече Мърф и се протегна. — Искаш ли супа?

— Аха — отвърна Кеа. — И аз съм гладен.

— Ще отнеме повече време, отколкото мислехме — рече Мърф.

— Така и предполагах — отвърна Кеа. Разглеждаше последните данни от компютъра.

— Тази проклета Вазуван. За нищо не я биваше. Добре, че ти откри къде е сгрешила.

— Да, извадихме късмет — кимна Кеа и се облегна назад на кушетката.

— Може пък да не е чак толкова зле — промърмори Мърф. — Може да ни приберат, ако засекат сигнала за помощ.

— Би могло — потвърди Кеа.

— Остава само да поправиш онази твоя малка повреда, дето си я заложил. Кога каза, че ще стане това?

— Не съм казвал — отвърна Кеа.

— Значи… няма повреда, така ли? — погледна го Мърф.

Кеа стисна ръка. Между пръстите си усещаше дръжката на вилицата. Старо, познато оръжие от детството. Мърф се приближи, гледайки го с кървясали очи. Кожата на лицето му бе увиснала.

— Не ми изглеждаш особено притеснен — рече той. — Заради забавянето. Ако въобще ще има такова де.

— Ще се справим — успокои го Кеа.

— Признавам, че не съм кой знае колко умен — рече Мърф. — Не си правя илюзии, но това не ме безпокои. Оставям умните дела на типове като теб. Тъй че сега ти командваш. — Той се приближи към кушетката. Кеа виждаше как мускулите му неволно се свиват. Протегна ръка. — Разбира се, зная, че могат да ме лъжат. Не съм и чак толкова глупав. Не можеш да станеш капитан, ако не знаеш как да си пазиш гърба. Не и в тази компания.

— Сигурно е така — съгласи се Кеа и се протегна отново. Вилицата се плъзна напред.

— Така е — повтори Мърф. Кеа видя, че е взел решение. Забеляза блясъка в очите му.

Кеа скочи от леглото. Дясната му ръка се стрелна към брадичката на Мърф, лявата — по-здравата, замахна с вилицата. Острието се заби в гръкляна на Мърф. Чу се свистене на излизащ въздух. Кеа рухна по гръб, а Мърф се свлече на пода. От устата му се изтръгна мъчителен стон.

Сетне тишина.

Кеа размърда крак. Опря го в тялото на Мърф. Нямаше реакция. Едва сега си позволи да се отпусне. Да се освободи от напрежението. По-късно ще стане и ще провери курса. Ще прегледа наново данните от компютъра.

Вече имаше предостатъчно храна и вода. И въздух за дишане. Сигурно бе доста по-близо. Мърф така и не бе разбрал, че го мами.

Човечеството изпитваше известен недостиг на герои, когато Кеа Ричардс, единственият оцелял от „Дестини I“, се прибра на Земята от Десета база. Не беше съвсем сигурен как ще му помогне тази карта с геройството, но бе готов да я изиграе при първа възможност. По време на дългия полет към дома внимателно бе подготвил легендата си. Разказа истината за причината за катастрофата. Сблъсък с метеорит. Не спомена само, че е станало в друга вселена. И най-вече запази в тайна историята за АМ2.

Стараеше се да се придържа към ролята на скромен, отдаден на професията си космически инженер, успял да измъкне победата от челюстите на провидението. Към разказа добави и подробности за последните часове на безстрашните, готови на саможертва учени и моряци от кораба и затова как благодарение на солидните познания от Калифорнийския университет е успял да се справи с различни извънредни ситуации.

Получи огромен бонус и се постара внимателно да обработи автобиографията си. Посещаваше приеми и лекции и агентът, когото нае, не пропускаше да изстисква възнаграждения при всеки случай. Усмихваше се, слушаше внимателно мъжете и жените, с които се запознаваше, хора с власт в ръцете, възползващи се от възможността да се покажат пред медиите в компанията на този последен герой. Лъжеше, лъжеше и пак лъжеше.

Понякога се питаше какво ли би си помислил старият Кеа Ричардс — момчето от Каханамоку, от първите две години в Калифорния. Ричардс преди семейство Баргета и трудните години в космоса от другата страна на Трийсет и трета бариера. Майната му, реши накрая. Човек трябва да расте и да забрави детските мечти за вълшебни земи, пълни със зайчета и сърнички.

Освен това сега разполагаше с АМ2. Ключът към личната власт, който бе запазил само за себе си. Но също така и несравним подарък за цялото човечество и за всички останали раси, които смята да завладее по време на експанзията си в космоса.

Още не беше решил как да продължи. Антиматерия Две. Цели галактики от евтина, сурова енергия. Както Фалзур бе казал, това щеше да промени всичко и да създаде цивилизация, непозната досега. Ричардс бе твърдо убеден, че тези гигантски промени ще са за добро. Той щеше да се погрижи от тях да се възползват всички. Нито фюрери, нито императори или премиери щяха да му отнемат това, което притежаваше. Нито такива като Баргета. И тази енергия нямаше да се използва в името на злото, както ставаше най-често с подобни открития — от барута до нефта.