И още нещо, добави възрастната жена… и проповедникът изхриптя изплашено, когато в ръката й блесна седефена дръжка и острието на ножа опря в гърлото му.

— Няма да докосваш това момче — добави шепнешком тя. — Няма и да си помисляш да го докосваш. Защото, ако го направиш… ще се зачудиш защо твоята приятелка смъртта те прибира толкова скоро.

Томпкинс се разтрепери… и ножът изчезна.

В края на краищата въпреки съмненията на Леонг Сук — ако е имала такива — Томпкинс се оказа напълно коректен учител. Нещо повече, желанията му към Кеа се бяха изпарили в мига, когато го допря онзи нож. От друга страна, момчето поглъщаше жадно всички знания, с които го засипваше. Той буквално се преобразяваше на уроците по математика. Инженерство. Физика. Всички практични науки. Но не и останалите. Когато Кеа стана на дванайсет, Томпкинс го попита защо не проявява особен интерес към социалните науки — макар да четеше охотно книги по темата. Кеа го изгледа със сериозно изражение, сякаш не беше сигурен дали може да му се довери.

— Само точните науки ще ме изкарат от това място, господине. Оттук… и там горе. — Той посочи тавана и трябваше да изминат няколко секунди, преди Томпкинс да осъзнае, че говори за звездите.

Ричардс научи и други неща. Как да разбира, когато хората го лъжат. Как да се държи с тях. Говореше свободно четири езика и изучаваше общо дванайсет. Растеше като високо, силно и красиво момче. Усмивката и сините му очи му осигуриха още учители по други предмети. Някои бяха кикотещи се момичета на неговата възраст. А други имаха съпрузи. Научи се да надзърта зад всички завеси в спалнята, преди да си свали панталона. Научи се да скача от прозореца на втория етаж и да се претъркулва на неравната улица, без да си строши нещо.

Научи се къде да удря някой, който иска да му стори нещо лошо. И най-важното — научи се кога да удря и кога не. Понякога само юмрук не стигаше. Трябваше му някое тайно преимущество. Научи се как да използва подобни неща. Не му липсваха учители. Тежковъоръжена полиция патрулираше непрестанно по улиците на Каханамоку Сити — пешком или с гравиколи.

Когато стана на четиринайсет, Томпкинс го подложи на серия изпити. Премина ги без затруднения. Томпкинс не му разкри за какво става въпрос, но съобщи на Леонг Сук, че са еквивалент на стандартните приемни изпити за Космическата академия.

— Там ли трябва да иде? — попита Леонг Сук. Томпкинс поклати глава. Макар че Кеа мечтаеше за космоса, това не беше пътят. Академията щеше да пренасочи Ричардс към военните — а това бе по-долу от способностите му. Но той отказа да й съобщи повече.

Космическият кораб бе съвсем малък — сравнен във всеки случай с колонизаторските лайнери, чиито снимки бе виждал Кеа, или йонните кораби, стърчащи като забодени факли отвъд водните бариери. Никъде отвън нямаше надпис или обозначение. Но Кеа знаеше, че „Дискавъри“ е звездолет. Един от петте истински звездолета и единственият все още на Земята. Двата други бяха превърнати в скрап, останалите — консервирани на орбита около Марс.

Звездният двигател на кораба бе съвсем прост. Предназначен за работа с глупаци. Едно мигване и си на Алфа Кентавър. Една дума — край Лютен 726-B. Цяло изречение — Епсилон Инди. Още няколко думи — Арктурус. Проблемът бе горивото за двигателя. Корабът бе извършил две пътувания и шансът за трето бе минимален. Производството на горивото за всеки полет — екзотично синтетично вещество — отнемаше пет години и гигантски усилия, изискващи мобилизиране на усилията на цяло едно правителство. И въпреки това синтетичното гориво позволяваше на двигателя да развие едва половината от мощността си.

Кеа не можеше да откъсне хипнотизиран поглед от стройния, издължен корпус, опитвайки се да си представи мястото, към което би могъл да полети. Тръгна си от космопорта едва по тъмно. Но пак се върна. И отново.

Кеа беше на шестнайсет, когато Томпкинс умря. След като екипът на Спешна помощ си тръгна, двамата с Леонг Сук се спогледаха.

— Трябва да открием дали е имал роднини и да се свържем с тях — заяви тя. Двамата претърсиха малкото дюкянче, но не откриха никакви следи, сочещи, че Томпкинс е имал близки или приятели на Земята или на други планети. Намериха обаче един стар сейф. Леонг Сук доста се двоуми, но накрая призна пред Кеа, че вероятно ще трябва да го отворят. Дали не познава някой, който би могъл да се справи?

Кеа познаваше — самият той. Едно по-голямо момче го бе научило. Той завъртя циферблата, опрял ухо на ключалката и наострил слух. Слушаше как падат езичетата — точно както го бе учило момчето.

Вътре имаше два плика. Единият съдържаше две хиляди долара в кредити и завещание. Парите бяха за Кеа. В другия имаше формуляри и инструкции как да бъдат попълнени и на кого да ги пратят. Инструкциите бяха съвсем точни и изрични.

Кеа попълни формулярите и ги прати на адреса на континента. След седмица получи дебело писмо. Трябваше да се свърже с определен човек в Оаху. Този човек щеше да го подложи на някои тестове. Кеа изпълни и тези инструкции. После зачакаха.

Шест седмици след като решиха, че всичко това е или шега, или пълно безумие, пристигна писмо до него. Това беше от директора на Отдел прием на Калифорнийския технологичен институт, Пасадена, Калифорния. Канеха го да започне следване от есента на 2182. Кеа Ричардс беше спечелил. Нямаше да живее, нито да умре в Каханамоку Сити. Най-сетне беше свободен.

Калифорнийския университет беше истинско разочарование. Когато пристигна тук, Кеа се надяваше да се срещне с наистина умни хора. Ала подготвителният клас, в който го поставиха, бе посветен на скучни лекции и досадни самостоятелни занимания. Нямаше почти никакво време да изучава света, в който бе попаднал. Към всичко това се прибави и болката от загубата на Леонг Сук, която си отиде малко преди Коледа на 2182-ра. Съобщиха на Кеа за смъртта й едва след нейното погребение.

Университетът в Калифорния беше същата голяма лъжа, както и дюкянчетата на проповедниците на Уличката на добрите хорица. И като всички големи измами, отвън изглеждаше величествен. Той имаше повече Нобелови лауреати, отколкото дори Хюстън или Лаунда — но повечето от тях преподаваха само по един-два специализирани курса на ниво докторанти. С повече от 25 000 студенти университетът наближаваше своята тристагодишнина и бе истински паметник на модерната архитектура и въображение. Единствената постройка, останала от „старите дни“ — преди институтът да подхване метастатичното си разрастване — бе фонтанът, край който Кеа седеше в момента, и постройката в испански стил на име Керкхоф Хол, където се водеха подготвителните занимания.

Ученето, макар и тежко, се състоеше предимно от зубрене. Двата теоретични курса целяха по-скоро натрупване на основа от познания, отколкото стимулиране способността на студентите за креативно мислене. Всъщност това бе поредното разочарование за Кеа. Беше се надявал да срещне в университета истински мислители, които умееха да надзъртат отвъд ограниченията, наложени от сегашната наука, да виждат и избягват минали грешки. Може би там имаше мъдреци, мислеше си той, но е твърде глупав, за да ги види или разпознае. Или пък на истинските мъдреци им бе скучно тук и бяха заминали да преподават на Ганимед и Марс. Но ако е така, защо толкова много хора от другите планети идваха да се учат в Калифорнийския университет?

За щастие съмненията му не даваха отражение върху неговия успех — поддържаше твърдо пет и първите два семестъра бе в списъка на студентите със стипендия. Достатъчно беше да продължава още известно време така — да се усмихва, да любезничи, да върви нагоре и да се забавлява — и краят щеше да е щастлив. Което означаваше — както вече знаеше, — че най-вероятно ще го вземат в някое от конструкторските бюра на Возняк Сити и ако и там се държи подобаващо, ще му позволят да си сложи името под някоя успешна компютърна програма. Или, при други обстоятелства, да има третично участие в изграждането на поредния синтетичен завод. Може би дори ще го наградят с двуседмично пътуване на техни разноски до Никс Олимпика. Или до някой от по-ниските върхове.