Готов ли е да заложи живота си на тази карта? Да.

Ако може да се вярва на всичко това, изводът е, че Пойндекс е бил отвлечен. И че, подложен на изтезания, е разкрил нещо.

Много, много добре!

Императорът реши да се възнагради с още едно питие.

Докато си наливаше, му хрумна друга възможност. Ръката му се разтрепери и част от уискито се разля. Императорът удари гневно с юмрук по бюрото.

Как не беше обърнал внимание досега?

Имението Шахряр!

Неговата тайна квартира!

Какъв щеше да е най-лошият сценарий, ако операцията на онзи агент бе успяла? Ако жената, проникнала там, не бе търсила нещо в компютъра, а другаде?

Антената на предавателя. Сама по себе си тя не говореше много. Но имаше втора възможност, над която противникът би могъл да работи. Да търси някоя от предавателните станции, свързани с доставката на АМ2.

Ако е така, тогава пътят им до Сектор Алва няма да е много дълъг!

О, стига, ядоса се той. Това са глупости. Празни предположения. Няма професионалист в цялата Империя, който да е на такова равнище. Който би могъл…

И ето че го споходи нова смразяваща мисъл.

Стен би могъл да е този човек!

Да. Сам, или в съдружие с някой от неговите помощници, например Алекс Килгър. Или онази жена, неговата любимка, говорителка на борите. Как й беше името?

Дали точно тя не е проникнала в имението?

Не. Това е нелепо.

Дали…

Стен несъмнено бе най-способният му служител. Беше успял да надмине дори стария воин, майстора на шпионажа Йън Махони. Като противник той щеше да е стотици пъти по-опасен.

Стен не би се затруднил да проникне в Аръндел.

Така е.

Но Стен е мъртъв.

Мъртъв ли е наистина?

Лудост е да се мисли друго.

Още една смразяваща мисъл. Какви са доказателствата за смъртта му? Труп няма. Нито свидетели.

Да. Но имайки предвид обстоятелствата, бягството е невъзможно.

И пак — дали наистина е невъзможно?

Призля му. Усети убождания, като от пустинни трънаци.

Императорът бе споходен от внезапното прозрение, че всичко това е някаква сложна игра.

Стен беше жив.

Той въздъхна. Какво да направи?

За първи път през дългото си царстване Вечният император не знаеше как да постъпи.

— Всички системи функционират нормално. След двайсет секунди навлизаме в региона…

Има един момент, който спохожда всяко разумно същество. Когато моралните задължения се сблъскват с инстинкта за оцеляване, в сенчестия свят на решения и действия.

Миг на колебание между лъжата и саморазрушителната истина. Между страданието на мнозина и моралния дълг към неколцина.

Теолозите го наричат „свободна воля“.

Не съществува научен термин за този момент, макар че медицината е в състояние да проследи с точност механизмите на вътрешната борба.

При хората надбъбречните жлези започват да отделят повишено количество адреналин. Органи като сърцето и белите дробове усилват дейността си. Покачват се телесната температура и кръвното налягане. В мускулите и мозъка се увеличава нивото на кислорода. Клетките, предназначени за борба с инфекция, приготвят оръжията си, за да отбият атаката. В крайния стадий преустановяват функцията си отделителните органи — за да намалят опасността от зараза, в случай че нещо проникне в тялото. Кожата се стяга, готова да отбие оръжие. Потните жлези изхвърлят навън течности, докато охладителните системи преминават в режим на готовност. Изпотяването действа и като смазка между крайниците и торса. При мъжа скротумът се прибира и тестисите се повдигат нагоре, намалявайки обема си и увеличавайки здравината.

Така поне твърди науката.

Стен би казал, че всичко това е само обикновен, животински страх.

Беше сам на малкия мостик на такткораба, втренчил очи в единствения монитор. Гледаше как насред космоса валят пламъци. Никога не беше виждал нещо, подобно на Сектор Алва.

Механичният глас отново проговори:

— Навлизане в региона след десет секунди…

Математичната част на ума му — тази, която освен това се занимаваше с поезия и музика — оценяваше красотата. Малко чудо на мястото, където се допират две вселени.

Ала душата му не съзираше нищо друго, освен дупка към ада.

— Навлизане след девет секунди — обяви гласът от говорителя.

Стен наблюдаваше как една малка комета се носи към непоследователността. Към нея се стрелнаха огнени пипала. Обгърнаха я. Кометата се разпадна с такава сила, че върху монитора блеснаха ярки светлини.

Стен следеше това, което става вътре в него. Опитваше се да овладее страха. Търсеше опора в рационалната част на съзнанието си.

— Навлизане след осем секунди — прокламира гласът.

Стен не се страхуваше, че може да сподели съдбата на кометата. Всъщност… ако трябва да е честен… страхуваше се, но съвсем малко. Такткорабът — както и всяка част от него, която би могла да встъпи в допир с антиматерия — бе облицован с Империум X в една от корабостроителниците на Ви. На Вълчите светове имаше огромни запаси от този материал.

На теория би трябвало да премине безпрепятствено през отвора към другата вселена. Вече беше пратил сонда и тя се бе върнала без повреди.

Тогава… каква е причината за страха? Опасения, че там може да има пост на Императора? Системи, охраняващи неговото съкровище? Не. Стен вече се бе справил с тези препятствия и вярваше, че няма да има повече.

— … седем секунди…

Стен се опита да прати ума си оттатък, заедно със сондата, да си представи какво е от другата страна. В една напълно различна реалност. На място, където не е желан. Където всяка, дори най-нищожната частица, ще бъде негов враг.

И той ще е напълно… сам.

По-самотен от всяко друго човешко същество. С едно изключение.

Вечният император.

— … шест секунди…

Това, което разпалваше страха му още повече, бе мисълта, че би могъл да се откаже. Притаеният в него страхливец хлипаше в своята дупка. Защо трябва да поемаш отговорност? Нека някой друг го свърши. Ако пък никой не успее, тогава майната им. Можеше да избяга и да се скрие там, където Императорът няма да го намери. А дори да го открие, той ще се изправи срещу него на своя територия. Тогава какъв смисъл да губи живота си? Ами ако всички и без това са обречени?

Те ще умрат.

Ще умре и той.

Но поне няма да ходи на онова място.

Достатъчно е само да натисне едно копче и мисията ще бъде прекратена.

— … пет секунди…

Ръката му бе плувнала в пот.

— … четири секунди…

Защо този проклет глас не млъкне?

— … три секунди…

Страхливецът в него изкрещя: „Твърде късно е вече!“

— … две секунди…

Гласът на Махони проговори от гроба:

— Превърни дявола в юмрук, момко. И удари с него!

— Една секунда…

Стен стисна пръсти. Бяха побелели от усилието.

— … начало на навлизането…

Не откъсваше очи от монитора, докато такткорабът се носеше право към Портите на ада.

Толкова малки…

Невероятно малки…

а искат да ме… убият.

Не искам да умра тук…

Моля ви.

Никой не ме познава…

тук.

Никой…

не го е грижа.

Очите му…

горчат.

Усещам цветове на…

езика си.

Някой…

… някой ме гледа.

Къде?

Страхувам се.

Къде е той?

Някъде там.

Страхувам се.

Кой е той?

Не зная.

Той ме гледа и… аз… аз съм…

Толкова малък.

Стен повърна в кофата, която бе поставил до креслото. Отвори пакет със салфетки и изтри лицето и врата си. Беше освежаващо. Изплакна устата си със стрег и плю в кофата. После надигна бутилката и пи. Дълго.

Стрегът пробуди в стомаха му огън, но той надигна отново бутилката. Огънят продължаваше да се разпалва. Топъл, приятен, познат огън. Като огнище.