Стен отдели пръст от спусъка.

— Не ме убивай — повтори старецът.

Светлината върху шлема на Стен блесна.

Пред него стоеше мършав мъж, истински ходещ скелет със сгърчени ръце, протегнати напред, сякаш се опитваше да спре смъртта, в лицето на човека в скафандъра пред него. Редките, сплъстени кичури бяха щръкнали над темето му.

— Нищо лошо няма да ти сторя — произнесе Стен.

Старецът бе облякъл една от официалните роби на Торесен, същата, с която Стен го бе виждал веднъж, по време на погребалната церемония на родителите му. Сигурно я бе откраднал от гардероба на Торесен?

Стен свали оръжието.

Килгър не последва примера му.

Той заобиколи отстрани.

— Кой си ти?

Гласът му, усилен от говорителите, отекна из помещението. Старецът трепна.

— Моля ви. Не толкова силно.

Килгър намали звука.

— Идентифицирай се.

— Никой не съм. Казвам се Дан Форте.

— Къде ти е корабът?

— Нямам кораб. Другите имаха. Те ме зарязаха тук. Казаха, че нямам право да живея. Казаха, че… няма значение какви ги наприказваха.

— Чудя се що ли е сторило туй приятелче, че да го зарежат?

— Може би е по-добре да не знаем.

— Аха. Само недей обръща гръб на тоз чакал.

Килгър приближи Форте — старецът отново потрепна — и го обискира с бързи и опитни движения.

— Чист е, метафорично казано, но ако си отворим шлемовете, ще е една воня…

— Дан, откога си тук? — попита Стен.

— Не от много време. Никак. — Старецът се разсмя, сетне продължи напевно: — Шишенце тук, шишенце там, храничка тук, храничка там, вдишай… издишай. — Песента му секна. — Нали знаете, че слънцето ще изчезне. Смятат да го взривят. Таанците знаят как да ги правят тия неща. Каквото знаят, винаги са го знаели, каквото подхванат, винаги го свършват.

— Боже, имай милост — промърмори Килгър. — Тоз нещастник трябва да е тук отпреди войната!

— А аз само гледам — продължи Форте. — Винаги гледам. Вземете ме с вас. Моля ви. Не ме изоставяйте. Имаше още един. Той носеше скафандър. Като вашите. И оръжие. Като вашето. Страхувах се да го помоля. Заради оръжието. Но тогава поне бях млад. И се боях повече. Сега не ме е страх. Няма от какво да се страхувам. Има ли всъщност?

Килгър свали дулото на оръжието.

— Няма, старче — произнесе той бавно. — Няма въобще от какво да са страхуваш. Ний сме ти приятелчета.

— Този човек остави ли нещо тук? — обади се Стен.

Форте потрепери.

— Тогава Мойсей дигна ръката си и с жезъла удари два пъти канарата… та обществото и добитъкът им пиха… Но Господ каза… понеже не Ме вярвахте, за да Ме осветите пред израилтяните, затова вие няма да въведете това общество в земята, която им давам.

— Уф… Дан, вярваме ти.

— Тогава ударете по стената! — провикна се Форте и размаха ръце.

Алекс и Стен се спогледаха. Стен кимна. Алекс сви рамене, вдигна уилигъна, насочи го към стената, на която Торесен бе окачвал оръжията си, и стреля бързо четири пъти. По един във всеки ъгъл.

Стената рухна като дяла плоча.

Зад нея, в тясното скрито помещение, се намираше Тайната. Чували, чували и пак чували с идентични кутии за съхраняване на файлове.

Стен пристъпи напред. Наведе се над една кутия. Беше изписана прилежно, с познатия, изряден почерк на Махони.

Друг случай:

И друг:

Стен едва сега осъзна какво вижда пред себе си.

Той не знаеше — а подозираше, че и Махони не е знаел — дали в тези кутии се съдържа Тайната, която ще унищожи Вечния император — или поне Тайната, която би могла да помогне за това. Но знаеше, че в кутиите има достатъчно опасни данни за Императора, за да е готов да рискува своята гвардия, за да ги открие. Това бяха бележки от една ненаписана биография.

След убийството на Вечния император, по времето на Тайния съвет, Махони бе намерил за нужно да напусне служба и да се заеме с подготовката на план за премахването на Съвета. Като прикритие той обяви, че, отдавайки се на дълбока скръб за своя господар и приятел, смята да напише пълна биография на Вечния император. В началото е било само прикритие. Но както бе казал на Стен, Махони щеше да е далеч по-щастлив, ако бе останал архивар, вместо да бъде генерал, и затова и архивите му се множаха и ставаха все по-пълни.

Може би ако бе останал архивар, щеше да е жив и досега, помисли си Стен, но побърза да прогони тази идея.

Прикритието се бе превърнало в увлечение, когато Махони откри, че всички биографии на Вечния император са неверни — независимо дали са оторизирани, или не. За тях преднамерено е била предоставяна фалшива информация, избирани са били некомпетентни автори, изследователи и фондации.

Махони се бе натъквал на много и различни версии на едни и същи събития, очевидно предназначени от Вечния император да служат за лъжливи следи.

Стен бе проявил любопитство за това какво ли би могъл да крие Императорът и тогава Махони бе отвърнал: „Почти всичко, за Бога, от това откъде идва и как е станал… всъщност двете най-важни неща. Първото — откъде се взема АМ2 и защо този тип е безсмъртен. И второто… че всъщност е бил убиван и преди.“

Стен бе изпръхтял невярващо и Махони му предложи да прегледа някой път документите. Но събитията се развиваха твърде бързо и твърде кърваво и единственият път, когато си спомни за архивите, Стен си каза, че вероятно наистина съдържат експлозивна информация, но най-мъдро ще е повече да не се сеща за тях. Или, както казват мъдреците, в тази вселена има твърде много неща, които човекът не е създаден да знае.

— Е, добре — рече си Стен. — Но този път човекът ще научи.

А и в известен смисъл Махони бе изгубил живота си заради тези архиви.

Стен се изправи. Готвеше се да се свърже с „Виктори“ и да поръча да пратят товарна совалка и няколко яки носачи. А после той — или някой друг — щеше да се заеме с анализа на находката, докато пътуват към избраната от Стен база на бъдещите операции.

— Вие сте ми приятели, нали?

Стен си спомни за Форте и когато се свърза с „Виктори“, им нареди да пратят носилка с похлупак и изолирана вътрешна среда.

Дан Форте, напълно побъркан, щеше или да бъде излекуван — ако това е възможно, а Стен бе готов да положи всички усилия, — или да живее дълъг и щастлив живот в убежището, което Стен му осигури.

Защото старецът най-вероятно му бе предал ключовете за Империята.

— Успехът ти досега е на границата на чудото — отбеляза сър Еку.

— Поправка — рече Стен. — Не беше нищо повече, освен серия от истински чудеса. Но не мога да продължавам да броя усмивките на боговете. Трябва ми цел. И план. Досега само стрелям напосоки из тъмното.

— Зная колко ти е тежко, когато действаш без план, Стен — рече Рюкор. — Винаги си предпочитал да се придържаш към схемите.

Стен се разсмя, развеселен от този кратък анализ на вероятно най-добрия имперски психолог.

— Ето че разруши още една моя заблуда. А аз все си мислех, че действам импулсивно.

— О, това също е вярно — съгласи се Рюкор. — Помня първия психопортрет, който ти съставих. Находчивостта ти далеч надхвърляше средната, но ти не изпитваше удоволствие, когато се налагаше да действаш във вакуум. Това е типична черта на повечето експерти по специални операции. Предпочиташ илюзията на пълната свобода, но дори тогава трябва да съществува някаква структура.

Тя се намести в резервоара и водата се разплиска.