Той изключи тази част от съзнанието си. Приближаваха Вулкан.

Стен се приземи върху оголена част от обшивката. Килгър кацна до него и извади от куфарчето си предварително приготвения взрив, сетне го прилепи за обшивката на Вулкан. Задейства таймера и махна на Стен да се отстранят. Самият Алекс, стар сапьор, се отдалечи в космоса, без да бърза, и остана да се рее едва на няколко метра.

Таймерът отброи времето, зарядът избухна, изпращайки поток от разтопен метал през обшивката. Груб, но относително безшумен начин за проникване. Нямаше свистене на изтичащ въздух. Вулкан — или поне тази част от него — бе останала без атмосфера.

Килгър се приближи и откърти няколко нащърбени парчета от ръба. Направи го като човек от свят със силна гравитация, без видимо усилие и без да прибягва до псевдомускулатурата на скафандъра.

После се промушиха през отвора.

Чернилка. И двамата включиха светлините на шлемовете. Намираха се в някакъв машинен цех.

Стен се подаде обратно през отвора.

— Вътре сме — предаде той по радиото. — Няма проблеми. Стойте на изчакване.

Той настрои навигационната система на скафандъра да го отведе при окото и се отправиха на път. Миниатюрният му предавател щеше да държи „Виктори“ в течение за тяхното придвижване.

Без въздух, без гравитация.

Беше доста по-бързо да използва двигателя на скафандъра и да „лети“ към Окото. Стен неволно се зачуди какво ли би си помислил седемнайсетгодишният делинк, ако види някой да се носи по този начин из Вулкан.

Сигурно щеше да го сметне за нещо невероятно, а сетне да обмисли как би могъл да го приложи за някой набег.

Изкушаваше се да увеличи скоростта, особено когато маршрутът им минаваше през открити пространства. Изкусително — но и смъртоносно, ако са им заложили клопка. Или ако нещо непознато и опасно дебне в дъното на този машинен цех.

Продължиха нататък и „нагоре“ през хангара. Огромни шлюзове, създадени да побират цели кораби, зееха към вакуума. Навсякъде имаше следи от взривове и прибързан демонтаж. Крадците не си бяха направили труда да затворят след себе си вратата.

Един страничен коридор с овъглени стени водеше на „север“ — право към Окото.

Внезапно се озоваха в огромна празнина — дупка в металната конструкция, простираща се на няколко нива надолу и достигаща открития космос. На това място един от имперските щурмови кораби се бе забил в обшивката на Вулкан, създавайки отвор, през който да проникнат имперските гвардейци.

— Трябва вече да сте в обхвата на сигнала — прошепна им Фрестън. — Честота 6–3-Кило-четири. — Стен я зададе на резервната радиостанция. И веднага го чу — тихо бръмчене, което прекъсваше от време на време, появяваше се и се усилваше. Наистина приличаше на ориентиращ авариен сигнал, излъчван от губещ мощност предавател.

Сега вече бяха близо до „върха“ на Окото и до купола на Торесен.

Макар че нямаше търпение да продължи, Стен забави ход. Отпред имаше голяма врата. Една от многото заграждащи бариери — въздушни шлюзове, — предназначена да спре утечката на атмосфера в случай на повреда.

Алекс понечи да я изтика встрани, но се спря, преди Стен да го е предупредил.

Вратата не поддаваше. Интересно. Дали пък от другата страна нямаше атмосфера?

И в този момент „6–3-Кило-четири“ замлъкна.

Фрестън се покашля, вероятно готвейки се да съобщи на Стен за изчезването на сигнала.

— Зная — прошепна Стен. — Сигналът изчезна. Следи на монитор. Не предавай открито. Само кодово щракане.

От самото начало знаеше, че няма да е лесно.

Килгър сви ръка и прибра миниуилигъна в кобура. Повдигане на вежди. Да взривя ли вратата, шефе?

Поклащане за не. Знак — назад.

Стен натисна копчето за задействане на шлюза.

Чу се стържене и шлюзът постепенно се изпразни от въздуха, сетне вратата се отмести. Стен понечи да продължи, но Килгър го спря. Прикривай ме… и Стен зае позиция. Алекс се мушна през отвора, завъртя се и опря гръб на стената.

Влязоха и затвориха вратата.

Сега вече сами се бяха напъхали в клопката. И двамата изключиха светлините на шлемовете. Едно е да си безпомощна мишена, друго — да светиш, за да те уцелят още по-лесно.

Шлюзът се задейства.

Стърженето спря, но светлинният знак „Атмосферата изравнена“ не светна. Изгорял. Вероятно.

И вътрешната врата не се отмести автоматично.

Намираха се в купола на Торесен.

Двамата мъже заеха позиция при вътрешната врата с готови за стрелба оръжия. Стен усещаше натиска на скафандъра върху тялото си, усилен от наличието на околна атмосфера. И откъде се бе взела тази атмосфера? Нима куполът на Торесен бе построен толкова добре, че съхранява въздушната смес с години, след като е бил изоставен? Малко вероятно.

Той погледна към датчика. Неутрални газове 75%, кислород 18%, незначителни следи от други газове. Половин процент въглероден двуокис. Издишан от някое същество? Може би.

Газовият анализ за съвместимост не функционираше.

Налягане половин-И.

През прозрачните стени на купола се процеждаше достатъчно звездна светлина, за да може Стен да вижда, без да се налага да включва осветлението на шлема.

Килгър посочи с ръка и той видя купчината празни кислородни бутилки. Ето откъде се е взела атмосферата — някой ги бе донесъл тук на ръка.

Куполът на Торесен беше огромен. Представете си джунгла, която се е пооголила за времето, докато е била лишена от атмосфера. Градина. Отпред и горе бяха офисът и жилищните помещения на Торесен. Сега на Стен и Алекс предстоеше да пресеят целия купол, защото не знаеха нито какво търсят, нито къде.

Стен включи външния микрофон и се ослуша. Нищо. Разбира се, не би рискувал да повдигне лицевото стъкло и да вдиша от въздуха, каквото и да казваха анализаторите.

Пристъпи към вътрешността.

Пред него се простираше разкривената, изсъхнала горичка, засадена и отглеждана някога от Торесен.

Странно, че се опитваше да стъпва безшумно, сякаш е на патрул из някоя планетна джунгла, а не в скафандър. Първо на пръсти… докосване, опипваш земята под теб, опираш пета, пълна тежест на стъпалото, повдигаш другия крак, спускаш го бавно, близо до центъра на тежестта… докосваш с пръсти…

Клоните на дърветата бяха протегнати нагоре, сякаш се опитваха да стигнат звездите.

Нещо изпука. Стен се напрегна и погледна надолу.

Лъщящи кости.

Той си припомни. Един от тигрите — домашни любимци на Торесен. Този, когото бе убил с отчаян ритник с двата крака в гърлото. Потрепери. Тогава той трябваше да умре.

Килгър крачеше зад него и също втренчи поглед в скелета на тигъра. Беше чувал таз история, ама не вярваше досега. Той никога нямаше да са справи тъй добре.

Някъде от другата страна на купола се чу шум. Или може би му се стори.

Стен замръзна в очакване. Нищо. Погледна към Алекс. Килгър поклати глава зад стъклото. Не бе чул нищо.

Стен продължи напред.

Почти очакваше да се натъкне на скелета на Торесен, с разтрошен гръден кош на мястото, където бе изтръгнато сърцето му.

Дали още е тук?

Ето я стената, на която Торесен бе окачил колекцията си от оръжия, всичко — от древна огнехвъргачка до викингска секира. Рафтовете сега пустееха, оръжията вероятно бяха отнесени от победоносните гвардейци.

А ето там е офисът на Торесен. Огромната плоча, която летеше, поддържана невидимо от маклийновите генератори, бе подпряна на стената.

А после от мрака се появи барон Торесен.

Стен насочи машинално пистолета, с пръст на спусъка, докато в ума му ечеше неспирен вик. „По дяволите, не може да си там, ти умря преди години за Бога, никой не може да оцелее, когато изпразнят цял пълнител точно в средата на тази проклета роба, откъдето мършавите ти ръце се протягаха към шията ми…“

Той чу гласа на барона от външния микрофон:

— Не ме убивай. Моля те, не ме убивай.

Дрезгав, неуверен глас на старец.

Хиляда от хиляда души щяха да открият огън. Деветстотин деветдесет и девет гвардейци щяха да постъпят по същия начин.