Стен се опита да надвие завесата на успокоителното, да премине към следващия образ. Нали той командваше, дявол го взел!

И агонията на Зона за отдих 26 се стовари върху него.

Пасажът.

Буйни гласове. Търговци, рекламиращи стоката си. Джоймомчета и джоймомичета, излезли на лов, изпразващи джобовете на минувачите, за да пълнят касата на Торесен. Примамливата музика на хазартни машини. Пиянски подвиквания. Социопатрули, разтикващи тълпата с палки.

В този ден в Пасажа имаше 1385 същества.

И сред тях…

Стен усети, че от устата му излиза радостен вик. Това е баща му, Амос. И майка му Фрийд. Ето ги и брат му Джоунс, и сестра му Ахд. Той извика, но те не го чуха.

Престани с това, изсъска Рюкор, но той не искаше да я послуша. Не можеше да я послуша… защото знаеше какво ще последва сега…

Стен се опита отново да извика на семейството си. Страхът го стисна за гърлото и превърна гласа му в шепот. Той ги видя да влизат в Пасажа. Видя големите тежки врати да се затварят зад тях.

Остана там. Застинал. В очакване.

Още гласове.

— Сега освободи Двайсет и шест — гласът на Торесен.

— Но там има поне хиляда и четиристотин души… — опитва се да възрази техникът.

— Чу заповедта.

Експлозивни болтове се взривиха по края на купола.

Тялото на Стен подскочи върху операционната маса в мъчителна реакция. Рюкор го наблюдаваше безпомощно от пулта на мозъчния скенер. Ако се намеси сега, уврежданията ще са тежки, дори фатални за него.

Стен подскочи отново, когато чу рева на бликащия навън въздух. Беше безпомощен свидетел… пленник вътре в себе си…

Почти на забавен каданс освободеният ураган помете миниатюрните клетки на Пасажа — и хората в тях — и ги изхвърли през отворите в чернотата отвъд.

Той чу гласа на техника:

— Какво толкова? Нещастни емигранти.

Сетне неговият началник:

— Да. Прав си. Такива бяха.

Стен заплака.

Рюкор продължи да работи над него дълги часове, използвайки всичките си психиатрични умения, както и цялата гама от успокояващи, за да го върне в нещо, поне донякъде наподобяващо нормално състояние.

Сетне го отведе обратно. Покрай кошмара на Пасажа. Обратно при проект „Браво“.

И при тайната, заради която по-късно Торесен изгуби живота си.

Тайната на синтетичната АМ2.

Стен се сгуши под одеялото, от челото му се стичаше пот, побиваха го ледени тръпки. Чувстваше се, сякаш са го отворили, източили и захвърлили.

Той взе чашата, която Рюкор му подаваше, и отпи от горещата, гъста течност вътре. Рюкор докосна таблото с плавник и зазвуча тиха музика. Успокояваща. Стен затвори очи и се помъчи да се отпусне.

След време ги отвори и отново отпи. Видя големите, съчувствени очи на Рюкор да го изучават.

Стен се намръщи и изстена:

— Никога вече.

— Съжалявам, скъпи ми приятелю — отвърна Рюкор. Плътният й глас внушаваше, че това не са само думи.

— Аз също — рече Стен. — Но сега поне знаем. Не само е възможно да се произвежда АМ2, но разполагаме с формулата и процедурата. Не съм химик и изглежда процесът е доста сложен и невероятно скъп. Но какво от това? С увеличаване на продукцията цената ще намалее.

Той спря и се замисли.

— Това преобръща наопаки цялата позната вселена, нали?

— Какво смяташ да правиш с тази информация? — попита Рюкор.

— Не съм сигурен — отвърна Стен. — Това променя много неща. — Той вдигна уморени очи към Рюкор. — Не казвай нищо. Трябва ми време, за да помисля.

Рюкор продължаваше да го гледа внимателно. Мислеше си: той ми е приятел. Доверен приятел. Но някои тайни са като червеи, които прояждат всичко и развалят добрите неща.

— Ако нещо се случи с мен — рече Стен, — ти ще получиш информацията. Постъпи с нея, както намериш за добре.

— Съгласна — рече Рюкор. — Ще чакам.

— Благодаря — кимна отпаднало Стен. Сетне главата му клюмна. Рюкор протегна плавник и побутна настрани чашата, преди да я е бутнал.

Стен спа дълги часове, без да сънува.

Хотско остави на своята заместничка да управлява кораба, докато се прокрадваха към Първичен свят. Беше прекарвала контрабандно толкова много неща от и за Първичен, че за нея това вече не представляваше предизвикателство. А и заместничката от известно време настояваше да получи свой кораб. Всъщност истинската причина беше, че Хотско имаше по-важни занимания. Както и Марл. Както и Алекс. Докато наближат имперската столица, последният вече се радваше, че е в отлична форма и произхожда от планета със силна гравитация.

Хотско се оказа права — културата на Марл се отличаваше с някои много интересни, дори причудливи обичаи. Алекс неволно се зачуди какво ли би си помислила майка му, ако заведе тези двете у дома и й ги представи. Хм. Това би изисквало някои предварителни приготовления.

Освен това най-вероятно ще загине на Първичен свят, припомни си той.

Когато корабът на Хотско, „Ръм Роу“, приближи първия от множеството щитове на Първичен свят, Хотско пое управлението.

Стен би се нуждаел от доста сериозна диверсия, за да се промъкне с „Виктори“ на Първичен и да спаси Хайнис и останалите, но не и Хотско. Тя прелетя като призрак покрай огромните метални съоръжения, наподобяващи ръждясали преградни стени, покрай сложните патрулни станции, които изглеждаха като разпръснати острови и дори веднъж недалеч от кръстосващ имперски разрушител.

Навлезе с кораба в атмосферата и го приземи дръзко посред нощ в една от най-дълбоките долини на река Уай, преминаваща през средата на голямата, затворена долина Уай.

Алекс се измъкна през люка на кораба, облечен в скафандър, и доплува до брега. „Ръм Роу“ опираше в дъното на реката, на около седем метра под водата. Не достатъчно, но тъмните води щяха да прикриват кораба отгоре. Разбира се, ако над Уай премине патрулен кораб със сензори, той неминуемо ще засече нарушителя.

Но защо да мисли за потенциалните неприятности?

Той зарови скафандъра в меката почва край брега, откъдето можеше бързо да го извади, и се насочи право към Ашли на Уай, малко градче в центъра на долината, където се надяваше да устрои първата си база. Градчето изглеждаше изоставено. Тихи, покрити с калдъръм улички. Само от един от баровете се чуваха приглушени гласове, звън на чаши и провлачени песни. Килгър игнорира жаждата си и продължи.

„Синият бор“ тънеше в мрак.

Килгър се спотаи зад един храст и зачака утрото. Приятелят му бе или заминал, или банкрутирал, а може би арестуван от агентите на Вътрешна сигурност.

Малко преди зазоряване от страничната врата на странноприемницата се показа Крис Фрай, бивш агент на „Богомолка“, фанатичен рибар, умел готвач и пияч. В ръката си държеше въдичарска пръчка.

Той мина покрай храста и застина. Пристъпи от крак на крак, сетне бръкна в рибарската си чанта, сякаш да провери дали не е забравил нещо.

— Остави тоз театър — обади се Алекс иззад храстите. — Тъкмо се питах кога ще забележиш знака, дето съм го сложил.

Фрай се наведе и вдигна малката метална катарама, въргаляща се в тревата. Алекс се показа иззад храста.

— Успокой се, Килгър. Старите рефлекси не умират лесно. Какво правиш на Първичен свят? Ти и твоят прословут приятел трябваше да сте мъртви, ако може да се вярва на тъпите пропагандни предавания, с които ни заливат.

— Слуховете за мойта смърт са малко преувеличени — подсмихна се Алекс. — Как е положението тук?

— От лошо по-лошо — отвърна тихо Фрай. — Всеки, който някога е имал нещо общо с Меркурий или „Богомолка“, не се смята за благонадежден гражданин. Още никого не са прибрали, но ми намирисва, че скоро и това може да стане. Чух го от разни приятели, които наминават да ме видят. Тук в долината хората не ме познават, нито имат идея кой и какъв съм бил в миналото. Трябва да ти призная, Алекс, не знам какво е станало с Императора, но като че ли не е същият. Когато застреляха Махони, а после Стен избяга и развя знамето на бунта, почти бях готов да зарежа всичко и да дойда при вас. Единственото, което ме спираше, бе неудържимият страх и напредналата възраст.