Рибният пасаж изскочи над повърхността, разпръсквайки ситни капки към лицето на разпенената от вятъра вълна, после се разпиля надолу.

Бягството им беше безсмислено. Смъртта — прекалено близо.

Морето изригна, когато огромното чудовище се извиси над водата със зейнала паст, и първите риби влетяха в нея. Гигантската перка се стовари отгоре и още две дълги близо метър сребристи риби се сгърчиха, сетне заплуваха вяло, зашеметени от удара.

Комуникаторът изжужа и Рюкор откъсна поглед от обедното си ядене. Но не бързаше да отговаря. Вместо това нарочно разкъса още две риби, преди да успеят да се съвземат, анализирайки замислено вкуса им.

Да, рече си, тези не са от нашата морска колония. Истинските диви риби винаги се различават. Вкусът е някак по… някак по…

Докато търсеше точния израз, съществото, което беше най-надареният психолог на Императора, се обърна по гръб, без да забелязва бушуващия ураган и вледеняващо ниската температура. Рюкор помаха с перка над вградения в тялото й комуникатор. Беше имплантиран в шията — място, за което Алекс Килгър беше казал: „Трябва да е във врата, тъкмо ще пречи да си удари главата в гърдите, нъл тъй?“

Обаждаше се един от асистентите й, от луксозния апартамент/офис, който бе построила с много обич, стараейки се да запази приликата с морска арктическа пещера.

— Не обичам — заяви Рюкор — да ме прекъсват по средата на ядене. Обядът, както казват хората, е важно занимание.

— Получихме съобщение от първостепенна важност — отвърна асистентът, достатъчно нов, за да изпитва благоговение, когато с него се свържат от имперската столица. — Искат да бъдете в готовност за специални разпореждания, пратени лично от Вечния император.

— Какви разпореждания? — застина Рюкор.

— Не се конкретизират в съобщението, но се казва, че вероятно ви очаква продължителна по време задача. Затова ви съветват да си вземете гравикреслото и необходимите принадлежности.

Нито дума за покойния Йън Махони, помисли си Рюкор. Нито за наскоро обявения за престъпник Стен. Нито пък се намекваше, че Императорът, или по-скоро неговият нов началник на тайната полиция, са в течение на провежданите тези дни и при най-голяма секретност разговори между нея и сър Еку, извънреден дипломатически представител.

Лошо, много лошо.

— И как ще стигна до Първичния?

— Изпратен е имперски кораб. Получих потвърждение от космопорта, че пристига след два И-дни.

Още по-лошо, помисли си Рюкор.

— Да отговоря ли, или да чакам завръщането ви?

— Предай, че… предай им, че все още се опитваш да се свържеш с мен.

— Прието. Но…

— Ако по някаква причина записваш този разговор, съветвам те незабавно да го изтриеш. Между другото, това е заповед.

— Ще се връщате ли скоро?

Рюкор се замисли. Разполагаше с два И-дни преди корабът, който най-вероятно караше гестапоидната група на Пойндекс със заповеди за арест, да пристигне. Предостатъчно време.

— Връщам се, но не веднага. За да изпълня новите разпореждания, ще ми е нужно малко време в морето, да се подготвя и да фокусирам енергията си.

— Разбира се — отвърна обърканият асистент. Като всички обитаващи водна среда раси, и расата на Рюкор се нуждаеше от морето не само за поддържане на здравето и за прехрана, но и за възстановяване на психичното равновесие. — Ще наредя да подготвят обичайния ви пътнически екип.

— Много добре. Скоро се връщам. Край на връзката.

Без да чака потвърждение, Рюкор изключи комуникатора и се стрелна назад към своя дом.

Два дни.

Достатъчно време, за да събере най-необходимото и да стигне до атмосферния флайер, който бе скрила под водата недалеч от пещерата. Флайерът, закупен преди няколко години, когато започна да подозира, че нещата в Империята не вървят.

Познанията й в областта на разузнаването бяха предимно теоретични, но тя бе посветила дълги години да бъде съветник на Махони, когато той бе шеф на корпуса Меркурий. А сетне и на Стен. Знаеше, че всеки конспиратор, който иска да заслужи плаща си, трябва да разполага със задна вратичка.

За нея задната вратичка бе малка яхта, скрита в отдалечен склад от другата страна на света. Оставаха й два дни до тяхното пристигане, после вероятно още два, докато я издирват безплодно из океаните на нейното митично пътешествие към философското познание, и чак след това навярно щяха да се досетят, че е избягала.

Надяваше се, че времето ще й стигне.

Разполагаше дори с убежище — при съществото, което първо бе дошло при нея с ужасяващото подозрение, че Вечният император е изгубил разсъдъка си.

Сър Еку улови възходящото течение, издигащо се почти вертикално покрай огрения от слънцето скален бряг, и го остави да го възнесе над криволичещия каньон и високо в небето.

Пред него, почти в самия център на просторната долина, се издигаше кулата на Манабийския център за гости. Сър Еку бе удължил преминаването си, доколкото бе възможно, следвайки извивките на каньона, който лъкатушеше из долината. Но повече не можеше да се бави.

Не в проява на грубост бе избягвал да отговаря на повикванията, но за да има време да подготви внимателно лъжите, на които щеше да разчита.

Освен това изпитваше едно относително непознато „чувство“, ако трябваше да прибегне до човешкия термин. Страх. Ако върху него падне дори най-малкото подозрение, най-силното защитно оръжие на манабийците, абсолютният неутралитет, нямаше да му помогне.

Самият Еку бе нарушил този политически и морален неутралитет преди известно време, когато бе осъзнал, че Вечният император вече не е в състояние да управлява и че всъщност руши Империята, която сам е създал. След което се обърна към Рюкор, за да потърси потвърждение на теориите си и да се успокои, че не е първият побъркал се манабиец.

А после намери Махони и Стен и не само потърси съвет от тях, а и обяви, че той — и следователно цялата манабийска раса — са готови да окажат съдействие при всеки опит да се предотврати, поне засега, неизбежното рухване на Империята.

Но сега Махони бе мъртъв, а Стен бягаше от своите преследвачи.

А някъде там може би вече го очакваше средството за неговото собствено унищожение и преминаване към нематериалното расово съществуване. Чудеше се кой ли ще е имперският инквизитор.

Издълженото черно тяло на Еку, със зачервени връхчета на крилете и триметрова опашка, се носеше право към Центъра. Еку усещаше, че сетивата му са напрегнати до крайност. Може би, помисли си той, защото това ще е последният път, когато изпитва насладата на родния свят. Понякога се питаше защо въобще бе избрал тази кариера, която го бе отвела далече от Сейличи и от нейните редки планински вериги и надупчен от езера свръхконтинент.

Може би трябваше да остане, да се отдаде на скромно философско поприще, да се рее из нежните ветрове и въздушни течения, да разсъждава, да преподава. Ранните му разработки за оформяне на личностна диалектика бяха съхранени някъде под земята на фиш — там, където манабийците държаха онези машини и устройства, които бяха сметнали за необходими.

Единствените изкуствени конструкции, които се подаваха над повърхността на Сейличи, бяха трите Центъра за гости и съществуването им бе предопределено от онези не-въздухообитаващи същества, които решаваха да посетят планетата. Дори на тях бе придадена формата на угаснали вулканични върхове, със скрити в „кратерите“ площадки за кацане.

Центърът усети приближаването на Еку и порталът се разтвори като зейнала паст. Еку се стрелна вътре, пърхайки с мустачки. Той долови мирисната следа, която използваше, и я последва към определената заседателна зала.

Вътре, седнал в доста нехайна поза, го очакваше имперският емисар.

Солон Кенна изглеждаше още по-напълнял и доброжелателен от предния път. Тези, които през годините бяха приемали Кенна за затлъстяла карикатура на глуповат, корумпиран политик, по правило не бяха просъществували достатъчно дълго на политическата сцена, за да могат да коригират мисленето си.