Той се надигна и погледът му попадна върху копчето в долната част на бара. Вгледа се внимателно. Нямаше нищо. Ах, ето. Над него. Замаскирана вратичка. Какво ли имаше вътре? Пистолет? Флакон с газ? Електрическа палка? Или е свързан с алармата? Каквото и да беше, щеше да оплеска всичко.

„Дали реагирах машинално, или съм забелязал копчето с крайчеца на окото? Както и да е!“ — ядоса се той. И тогава осъзна, че за първи път от доста време насам, още от онези безсънни нощи в замъка на Ото, когато Синд бе определена за говорител на борите, го бе напуснало чувството за неизбежна гибел.

„Мамка му — рече си той. — Влача това усещане със себе си още откакто бях в «Богомолка». Трябваше да убия Пойндекс, за да се отърва от него.“

Нарами трупа на Пойндекс и се отправи към спалнята, а оттам през скрития отвор се върна в тайния коридор.

Чувствайки се на сигурно между дебелите стени, Алекс изтича по коридора, докато стигна плочата. „Дано само да няма някоя скрита аларма — помисли си той. — Защото каквото и друго да е, намерих му цаката“. Положи трупа на Пойндекс до плочата, отмести я и го тикна в мрака.

Трупът изчезна безшумно в тъмния отвор.

Нямаше сирени. Нито тропот от приближаващи се войници, ако алармата е била безшумна. Само глух удар. И тишина. Още един удар. Отново тишина, този път по-дълга. И накрая плясък, когато Пойндекс падна на дъното. Килгър се зачуди какво ли има на дъното на този кладенец? Той насочи фенерчето в тъмнината.

Нищо.

Докосна плочата и тя се върна безшумно на мястото си, в очакване на следващия допир на нечия длан.

Дали е шахта за боклук, или отточен канал?

Алекс поклати глава.

Никога няма да узнае.

Обмисли отново случилото се през последните минути и поклати глава.

Ако се предположи, че трупът на Пойндекс остане скрит поне за известно време, какви може да са последствията? За Вътрешна сигурност и за самия Император?

„Толкова по въпроса за операцията — рече си той. — Не е зле за работа за една нощ. А и нали душата ме отпусна.“

Той реши, че случилото се заслужава едно питие. И може би разходка на лунна светлина в компанията на Марл и Хотско.

В романтично настроение — и ожаднял — Килгър се отправи към дома.

Съществото оглежда дълго време Стен с огромните си фасетъчни очи. Стен лежеше неподвижно по корем на океанското дъно. На три метра над него вълните се разбиваха в скалистия бряг на острова.

Животното имаше трисегментно тяло с множество допълнителни израстъци в различни посоки. Изглеждаше враждебно, но пък не би ли изглеждало така всяко създание с тяло над метър и остри като скалпели зъби? Особено ако е на двайсет сантиметра от лицето ти.

Стен се опитваше да си представи хода на примитивния мисловен процес в главата му. Ти си най-голямото същество в океана. Не — не си. Има нещо по-голямо от теб. То е точно отпред. Ти си хищник. Можеш да разкъсаш всеки друг в океана. Не, не можеш. Опита се да откъснеш парче от това същество. Острите ти зъби не успяха. Загазил си. Трябва да идеш някъде — някъде другаде, където го няма това същество.

Големият „трилобит“ — както го бе кръстил Стен — размаха крака и се изгуби сред завесата от тиня.

Много добре. Не че нещастният ортопод можеше да го заплашва по някакъв начин — особено след като Стен носеше скафандър. Но тези остри зъби близо до лицевото стъкло те карат да се замислиш.

Третият вектор бе отвел „Виктори“ далече навътре в космоса, в райони, които почти не бяха изследвани. Тук, на много светлинни векове наоколо, нямаше нито системи, нито самотни тела. Но ето че доближиха слънчева система. Три свята, една луна и слънце. Системата не беше мъртва като предавателната станция, открита от Кайс, която се бе взривила, докато беше на нея. Тук животът тъкмо възникваше.

Стен остави „Виктори“ в покрайнините на системата, изплашен, че дори най-малката грешка може да прекъсне нишката, която следваха, както се бе случвало неведнъж. Защото тогава ще се наложи да търсят друга тайна квартира и междинна станция на Императора и да се опитат да повторят успеха на Синд. Или да продължат да следват предишния лъч към неизвестното. Може би нямаше да им стигне един човешки живот, за да открият това, което търсеха.

Фрестън, върнал се към службата си на специалист по комуникациите, бе уверил Стен, че лъчът от имението попада точно върху втория свят от слънцето.

Стен премести Фрестън, неговите помощници, Ханелоре ла Сиотат и себе си на „Аойфи“ и отново прикачи такткораба на Ла Сиотат за разрушителя.

„Аойфи“ се приближи много бавно към планетата. Един наистина млад свят. Потъващи континенти, океани, които постепенно завладяват сушата. Синд каза, че това отговаряло на камбрий, и дори му подхвърли, че ако иска, в свободното си време може да премине някой курс по геология.

Търсеха усилено. Визуално, електронно, активно и пасивно. Изминаха две И-седмици преди Фрестън да открие нещо. Прехвана странни знаци от брега на един от малките субконтиненти в южната полусфера. Там долу имаше нещо, което, изглежда, беше изкуствено. Но всички повърхностни сканирания — от инфрачервени до визуални — твърдяха, че районът е стерилен.

Фрестън реши да рискува и прати симулиран сигнал от борда на „Аойфи“ на същата честота, на която идваше сигналът от имението. Засече съвсем слаба остатъчна радиация. Тогава изказа предположението, че под повърхността е вградена някакъв тип антена. Способна да приема, предава или препредава.

Стен обмисли идеята му. Спомни си, че малката луна, която Синд бе посетила, също бе издълбана и в кухината във вътрешността й бе монтирана антена, заедно с неголяма енергостанция. Императорът е бил достатъчно предвидлив да не използва еднакъв вид космически тела за всяка от предавателните си станции, но, изглежда, бе прибягвал до еднотипни конструкции в името на безопасността, вкопавайки станциите си под земята.

Или под водата.

Фрестън се подсмихна на идеята му. Един плътен течен слой само щеше да създава допълнителни смущения. Стен кимна в знак, че е съгласен. Станцията — ако имаше такава — щеше да е в плитчините.

Фрестън извади триумфално втория си коз. Беше извършил подробно сканиране на зоната няколко часа преди падането на нощта. И имаше резултат. Нещо, което може да бъде открито само ако го търсиш преднамерено и точно в този участък.

Скалите задържат топлина дълго време. По-дълго, отколкото въздуха. Това осигури на Фрестън някои интересни изображения, особено когато ги подложиха на компютърно усилване. Тук… силуетът на закопаната антена задържаше топлина по-дълго дори от скалите. Очертанията се различаваха ясно, даже без да се налага увеличение. Беше нещо голямо. Фрестън реши, че формата наподобява врати на хангар, най-вече заради по-студените контури, отговарящи на цепнатините между вратите. Докато следваше с пръст контура, на лицето му трептеше доволна усмивка.

За Стен оставаше единствено да се спусне при входа, да разбере как се отваря вратата и готово.

Готово, помисли си той саркастично. А след това да се чуди колко ли е голяма поставената вътре бомба. Фрестън завъртя глава. Не биваше да се очаква всичко от него, нали? Имайки предвид, че е само един обикновен капитан с мизерна заплата.

Стен се разсмя и го изхвърли навън. После седна и се зае да обмисля останалата част от плана за проникване. По някое време прати да повикат Ла Сиотат, целуна Синд и се захвана за работа.

Такткорабът навлезе в атмосферата с траектория, която по-скоро би подхождала на метеор. Докато се спускаше главоломно надолу, Ла Сиотат мърмореше недоволно, че ако е искала да управлява подводница, сигурно е щяла да се прероди като делфин.

На около километър от брега се виждаше самотен риф, щръкнал едва-едва над повърхността. Стен нареди на Ла Сиотат да спусне такткораба на дъното непосредствено до рифа.

Измъкна се през шлюза и се отправи към брега. На теория миниатюрните реактивни двигатели на скафандъра би трябвало да му помагат да се придвижва без усилие във водата — също както и в космоса. Но дори с включени на максимална мощност маклийнови генератори масата си остава маса. Стен пърпореше към брега с мудната скорост на ферибот, което му осигури поне достатъчно време да зяпа наоколо.