Ако скалите пред него бяха пусти и безжизнени, същото не можеше да се каже за морето. Водорасли и подводни растения. Гъсти, бодливи храсталаци. Някакви пълзящи животинки, приличащи на раци. И трилобити, от едва забележими до… достатъчно големи да приличат на едри скорпиони.

С издигане на дъното той намали мощността и се потопи. На дълбочина от три метра обмисли предстоящите стъпки и преживя кратка среща с най-големия трилобит във вселената.

Дотук не бе доловил шумове от задействани взривни устройства, с каквито предполагаше, че ще е опасана станцията. Много добре. Може би все още чакаха да видят кой е дошъл. Съмняваше се устройствата да са свръхчувствителни — Императорът едва ли би искал завръщането му да е възвестено от експлозии. Също толкова малко вероятно бе да засичат движение. Такива устройства нерядко се активираха от съвсем неочаквани дразнители.

Следователно, ако имаше мини, те щяха да са от такъв тип, че да не затрудняват Императора и същевременно да разкъсат всеки нежелан посетител. Ключалка с визьор за ретината? Пръстов отпечатък? Едва ли, имайки предвид, че устройството е предназначено за употреба в продължение на векове.

Стен излезе на брега, прекоси прибоя и се озова на сушата. Безжизнена скала. Наоколо всичко бе в сиво и черно. Тъмен пясък по бреговата ивица. Стен забеляза нещо и се наведе, забравил за миг мисията. Имаше нещо зеленикаво в плитчините. Вероятно някакво растение. Водорасли? Не знаеше. Връщай се в морето, рече му той. Не знаеш какво може да стане тук.

Изправи се и пое към мястото, където вероятно бе разположена станцията. Според външните сензори въздухът бе напълно подходящ за дишане, макар че бе малко беден на кислород. Но той реши да не откопчава скафандъра.

Брегът не беше стръмен. Стен приклекна зад един камък и включи дисплея на шлема. Консултира се с картата, проектирана на лицевото стъкло.

Там трябваше да е вратата. В онази хлътнала скала. Стен пое нататък толкова безшумно, колкото позволяваше тромавият скафандър. Намираше се на трийсет метра. Смъкна бинокъла пред лицевото стъкло и огледа скалата. На два пъти спира, виждайки неща, които бяха или не бяха там.

При пълно увеличение обектът бе на не повече от метър от него. Погледът му пълзеше сантиметър по сантиметър по странната скална мозайка, търсейки притаен противник.

Ах, отвор с идеален овал. Нещо рядко срещано в природата.

Какво е това — ключалка?

На мястото, където би трябвало да бъде, ако към нея се приближи някой с размерите на Императора.

Оставаше му само да намери ключа.

Стен прекоси забързано последните метри. Очакваше всеки миг да чуе взрив. Нищо.

Той коленичи до ключалката и разкопча чантичката на пояса си. Докато обмисляше всичко на „Виктори“, бе сметнал, че ключалката ще е най-малкият проблем. Императорът не би могъл да кръстосва вселената, носейки някакъв сложен ключ. Поне той не би постъпил така, ако тази параноична операция бе под негово ръководство. Значи ключът трябваше да е нещо, което Императорът може да си подсигури или изработи за съвсем кратко време. Освен това ключът нямаше да е част от някаква сложна заключваща система, която може да се окаже съвършено непозната във времето, когато се завърне.

Стен извади един стандартен електронен шперц, каквито използваха в „Меркурий“. Постави вътре анализатора и за миг едва овладя импулса да запуши уши в очакване на неизбежния взрив. Анализаторът избръмча и му съобщи кода, който ще отвори вратата. Стен изтегли сондата, въведе кода през шперца и натисна копчето за потвърждаване…

… и вратата се плъзна нагоре. От изненада Стен едва не падна по гръб. Пред него в мрака се спускаше наклонена платформа.

Почака, докато сърцето му заби с нормални темпове. Извади фенерче от чантичката и проснат по корем, в случай че и тук има алармена система, насочи лъча надолу. Нищо. Надзърна. Пак нищо.

Надигна се и пристъпи бавно вътре, движейки се сантиметър по сантиметър, както тогава на Вулкан… преди много, много години…

И тогава се досети.

Или поне така му се струваше.

Всички тези притеснения за инфрачервени детектори, датчици за движение, сензори… бяха напразни. Вечният император беше бивш инженер. Добър инженер. Така че, ако имаше защита, тя щеше да е основана на принципа: проста, дори глупава.

Стен спусна крак надолу, после другия… все по-уверено.

Вратата зад него се затвори. Той трепна, но не особено силно — вече беше почти сигурен, че е прав. До стената имаше стандартно мониторно табло и на него се виждаше, че поддръжката на вътрешната атмосфера е задействана и скоро ще достигне желаното нормално равнище, отговарящо на земното. В единия ъгъл се виждаше малък дисплей, на който бе изписана цифрата 0. Стен се готвеше да отмести поглед, когато забеляза, че цифрата се сменя с 1.

Това е.

Пред него имаше врата с дланова ключалка. Докосна я и тя се отвори.

Жилищен отсек. Неголям, но добре оборудван.

Зад него — нова врата.

Стен се опитваше да сдържи вълнението си, да не прибързва.

Следващото помещение беше огромно. Натъпкано с инструменти, компютри и контролни табла.

Ето че успя! Беше жив… и бе проникнал в станцията.

Освен ако не се чуе взрив до няколко секунди.

Какво бе единственото нещо, което Императорът би направил, а никой друг не би посмял?

Да дойде сам. Никой друг нямаше да постъпи така. В крайна сметка на добре укрепена станция всеки би предпочел да е съпроводен от помощници. Нямаше как да знае къде са скрити датчиците — отгоре, в пода, в стените. Можеше да е един, можеше и да са много.

Божичко, помисли си Стен и потрепери. Ако Килгър не бе тръгнал да гони Пойндекс… сигурно щеше да го вземе със себе си. Дори убийците от „Богомолка“ предпочитаха някой да им пази гърба, а Стен и Алекс бяха приятели от доста време.

Но при влизането на втория помещението щеше да се превърне в епицентър на ужасяващ взрив.

Той огледа ключовете за царството. В стаята имаше четири вторични контролни табла. Съобщителни станции, предположи Стен. Три от тях показваха идентични данни, на четвъртата всичко бе нулирано. Вероятно това бе станцията, открита от Кей и разрушена малко след това.

В центъра на помещението имаше голямо овално табло. Цялото с датчици и прибори за управление.

Стен ги огледа внимателно, но не докосна нищо. Повечето от тях бяха без надписи — нямаше нужда от тях, ако операторът е един за цялата система. Но имаше и такива, над които бяха поставени указателни табели.

Ето я тайната на вселената. Стен отново усети хладни тръпки.

Оттук Вечният император можеше да подава и спира „енергията“. Да насочва роботизирани конвои към депата с АМ2. Да увеличава или намалява запасите от АМ2 в определени точки. Заповедите му щяха да се повтарят от трите оцелели предавателни станции. И да политат нататък — към всички краища на вселената. А някъде там, отвъд всичко това, беше непоследователността. На Стен оставаше само да копира координатите на лъча от тази станция и да ги прати на Фрестън. Обикновена тривекторна ориентация щеше да свърши работа.

— Е, добре — прошепна Стен, без дори да осъзнае, че говори на глас. — Добре, копеле такова. Всичко свърши.

Вечният император крачеше гневно по коридора към своята канцелария. Дългият просторен коридор бе претъпкан с войници. От едната страна бяха главорезите от Вътрешна сигурност. От другата — намръщените ветерани от Имперската гвардия.

Императорът носеше кобур с пистолет и не откъсваше ръка от дръжката. Очите му се стрелкаха по редиците строени хора. При най-малкия намек за заплаха бе готов да отскочи и да стреля.

Но никой не смееше да срещне погледа му, докато вървеше към покоите си. Всички бяха твърде заети да се следят взаимно. Атмосферата беше тежка, изпълнена с подозрителност и готова да прерасне в битка.

При вратата го очакваше шамбеланът.

— Какво правиш тук, Блейк? — сопна се Императорът. — Не съм те викал.