— Изведете хората си отвън. Искам да охраняват периметъра.

— Сър!

— Капитан Синд, вашите хора готови ли са да се присъединят към забавата?

— Вече вадят оръжията — отвърна Синд.

— Командир — пардон, капитан Фрестън, наредете да приготвят за полет личния катер на капитана. Ще ви отмъкнем друг отнякъде.

Интересно, помисли си Стен, колко бързо човек може да забрави строгата дисциплина, налагана във флота.

— Слушам, сър.

— Мистър Килгър? Да очертаем ли кръг с върха на сабята, за да проверим дали някой оттатък е в настроение за кървава баня?

Алекс се поколеба.

— Ако щете, сър. Но има и друг шибан проблем. Става въпрос за сигурността… Мисля, че е най-добре да…

— О, за Бога!

Едва сега Стен си спомни за сигурността — нямаше представа за какво шикалкавеше Алекс, — но разполагаше с два собствени коза. Ако все още имаха някаква стойност. Той разкопча ципа на пилотския си комбинезон и извади малка кесийка, завързана с каишка на шията му. Извади отвътре два пластмасови фиша и нареди:

— Всички да са в готовност.

Прекоси забързано мостика и спря при пулта на главния компютър. Нареди на операторите да опразнят станцията, включи защитния екран и изтегли пулта към себе си.

Натисна копчетата.

Станцията беше една от трите на борда на „Виктори“ с пряк достъп до ВСЕОБХВАТЕН — централната компютърна мрежа, която можеше да достигне всяко имперско командване на всеки свят и кораб на Империята.

„Поне би трябвало“ — помисли си Стен.

Най-вероятно „Виктори“ вече бе отрязан от всичко, също както Вечният император бе прекъснал директната линия в апартамента на Стен.

Изминаха седмици. Месеци. Десетилетия. Стен имаше чувството, че скоро ще подложат тялото му на въглероден тест за определяне на възрастта, когато екранът неочаквано се изчисти и ВСЕОБХВАТЕН внезапно примигна пред него, сетне изчезна.

После: Въведи парола.

Стен въведе кода за достъп на „Виктори“.

Ново продължително чакане.

Вече очакваше да види симулация на вдигнат среден пръст и отговора „Достъпът отказан“.

Вместо това: Програма за достъп.

Стен пъхна първия фиш в четеца. Отново чакане, после:_ Продължи_. Той пъхна и втория фиш. И отново имперският ВСЕОБХВАТЕН прие програмата. Сега оставаше да се моли и да се надява, че тези две дяволчета ще си свършат работата.

Фишовете бяха подарък от Йън Махони, някогашния командир на Стен в „Богомолка“, флотски адмирал и — откакто се помнеше — най-голямото приближение до приятел, който Императорът някога бе имал. Но сега Махони бе мъртъв — обвинен в предателство от Императора и впоследствие екзекутиран.

„Жалко — мислеше си Стен, — че Йън не можа сам да се възползва от нещицата в тези чипове, преди Императорът да го убие“. Сепна се. Сега не беше време за съжаления.

Дръпна обезопасителната завеса и откри, че зад нея го чака Алекс.

— Шефе, право ли мисля, че ми топлиш креслото? Не е ли време да тръгваш?

— Тъй вярно, мистър Килгър. Поемам веднага, сър, вече съм на път. Искате ли да ви пратя някой с чаша чай, сър?

— Шибана течност, дето става само да пълни вените на проклетниците. Не я близвам. — Килгър махна с ръка и пусна завесата.

Стен тръгна към един от страничните коридори, свързващ мостика с централната транзитна линия на кораба и следователно с хангара близо до кърмата. Без да чакат заповеди, гурките подтичваха след него, извадили уилигъните.

Синд и нейният бор чакаха на едно разклонение. Тя даде знак на гурките да продължат напред.

За един кратък миг със Стен останаха сами на разклонението.

— Благодаря — рече Синд и го целуна.

— За какво?

— Задето не питаш.

— Какво да питам?

— Ама че си загубеняк!

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа.

— Но аз не съм си и помислил, че ти няма да…

— И си прав. Това е мое решение. А и никога не съм давала клетва на император. Освен това умея да избирам победителя.

Стен я погледна внимателно. Не изглеждаше, че се шегува, нито че се опитва да му повдигне духа.

— Моите предци са били джанисари — продължи тя. — Служили са на тирани, които са се прикривали с лъжата, че са гласът на бога. Заклех се, че ако стана воин, няма да съм като тях. В интерес на истината службата ми помогна да се отърва от разни копелдаци като Пророците. Или като Искра. Или Императора.

— Това си ми го казвала и преди — рече Стен. — А сега, предполагам, получи желаната възможност. Или поне ще можеш да напуснеш този свят обгърната в пламъците на славата.

— Ни най-малко — поклати глава тя. — Мисля да им сритаме задниците. Хайде да вървим. Трябва да изнасяш проповед.

Стен стоеше на терасата на хангара и гледаше надолу към почти двете хиляди същества — това бяха онези моряци от „Виктори“, от които не се изискваше в момента да са на оръжейните станции или да поддържат корабните системи, плюс останките от неговия посланически екип. Съмняваше се, че се е справил кой знае колко добре в опита си да говори срещу тираничното управление. Стараеше се да не поглежда към металните мостчета, надвиснали над хангара, където дебнеха борски и гуркски снайперисти, в случай че някой се опита да отправи несловесни възражения.

— И така — резюмира той. — Това е положението. Подиграх се право в лицето на Императора. Няма никакъв начин да ме остави да се скрия и да се престори, че не се е случило нищо. И без това нямам такова намерение. Няма да кажа какво следва сега. Защото не мисля, че който и да било от вас трябва да се записва доброволец за моята кауза. Ако сред вас има хора, които ги бива да съставят програми и не заспиват по време на тактически анализи, могат лесно да предскажат какво ще стане. Разполагам с „Виктори“ и малко същества, които вярват в същото като мен. Което, казано накратко, е, че е време да се опълчим. Смятам да го сторя.

Служих на Императора почти през целия си живот, но нещата се объркаха. Като на Алтай, например. Добре де, онези нещастни същества жадуваха за кръв. И поддържат това състояние от поколения. Но ние сме тези, благодарение на които всичко се разпадна. Ние носим пряка отговорност за суматохата и кървавия хаос. — Стен помисли малко, преди да продължи. — Не — рече той и гласът му се снижи съвсем. — Не трябваше да казвам „ние“. Защото вие, аз, ние всички направихме това, на което сме способни. Но и то не се оказа достатъчно. Имаше едно същество, което изпълняваше собствената си програма. Императорът. Ние следвахме заповедите му — и вижте докъде ни доведе. Не бях съгласен всичко да се прикрие с разрушаването на планетата. Мисля, че това е всичко, което трябва да ви кажа. Скоро катерът на капитана ще е готов. Той ще осъществи връзка с останалия флот. Имате един корабен час, за да си съберете багажа и да се натоварите. Действайте, хора. Ще живеете доста по-дълго, ако останете на страната на Императора, независимо какъв е той и какво прави. Аз нямам друг избор. Вие имате. Един час. Махнете се от огневата линия. Веднага. А всички останали — всички, на които им е писнало да служат на един безумец, готов да хвърли Империята в хаос като този, който оставихме зад себе си, да се отдалечат към преградата на хангара. Това е. Благодаря за помощта. Благодаря ви за службата. И успех на всички, независимо от взетото решение. Свободни сте.

Стен се обърна. Престори се, че разговаря със Синд, но беше настроил слух за разговорите долу и трополенето на крака. Синд не гледаше към него, а над рамото му — търсейки потенциална опасност.

И тогава гласовете в помещението утихнаха.

Стен пое дъх и се обърна. Облещи се от изненада. Преди да успее да попита, Синд вече му докладваше:

— Първите, които тръгнаха към преградата, бяха хората от твоята група. Не зная какво си направил с тях.

— По дяволите! — бе всичко, което Стен съумя да каже.

— Дракх — съгласи се Синд. — Но като гледам, последва ги към две-трети от тълпата. Мислех, че никой във флота не е склонен да става доброволец. Но ето че сега разполагаш с далеч повече многообещаващи бунтовници.