Преди Стен да направи нещо — като да падне на колене или да благодари на неколцина борски божества, задето „Виктори“ е бил благословен или прокълнат с над хиляда моряци с промити мозъци — говорителите изпращяха.

— Стен на мостика! Стен на мостика!

В гласа се долавяше известна нотка на вълнение, което почти със сигурност означаваше, че назрява катастрофа.

— Образите на шестте екрана се прехвърлят директно от интеркома на „Бенингтън“. Пристигнаха веднага след първоначалния контакт.

Стен погледна към тях — виждаха се оръжейни станции и пултове за управление на ракети, всичките пусти.

— Не мисля, че това е предаване в реално време — коментира Фрестън.

Стен погледна към главния екран. На него се виждаше „Бенингтън“ — тактически носител на изтребители, най-тежкият кораб във флотилията на Сарсфийлд. От двете му страни мъждукаха точици, обозначени на екрана като разрушители. Носеха се право към „Виктори“ с максимална тяга. Или Сарсфийлд бе заповядал самоубийствена атака, тъй като изтребителоносецът не би могъл да се мери по въоръжение с бойния кораб, или там ставаше нещо странно.

— Наредих — продължи Фрестън — да активират шест от станциите за „Кали“ и да проследяват приближаващите цели с готовност за четирисекундно изстрелване.

— Повтори първото излъчване от „Бенингтън“.

Фрестън прехвърли записа на втори екран.

На него се виждаше мостикът на „Бенингтън“, който изглеждаше като бар след сериозен бой. Офицерът на екрана беше с превързана ръка и униформата й бе разкъсана.

— „Виктори“, говори „Бенингтън“. Моля, отговорете на същата честота, кодиран сигнал. Аз съм командир Джефрис. Поех командването на „Бенингтън“. Офицерите и моряците на този кораб отхвърлиха имперското командване и в момента изпълняват моите заповеди. Бихме желали да се присъединим към вас. Моля, отговорете. — Екранът трепна и съобщението се повтори.

— Освен това — обади се Фрестън — получихме сходно излъчване от един от разрушителите — „Аойфи“. Другият е „Айслинг“. И двата са от клас „Емър“. Техните съобщения бяха по-кратки, но в същия дух. „Аойфи“ и „Айслинг“ искат да се присъединят. Приемат командването на Стен. И двата кораба са от системата Хонджо. Това обяснява ли нещо, сър?

Обясняваше — но само донякъде. В пределите на Империята хонджойците се смятаха за прославени търговци. Освен това се радваха на всеобща омраза. Те бяха етноцентрични до фанатизъм, винаги търсещи максимална изгода, но и абсолютно лоялни на господаря, комуто са избрали да служат — стига и той да им отвръщаше със същото. Освен това бяха смъртоносно опасни, до степен на расово самоубийство, както бе открил тайният консул по време на Междуцарствието, когато се бяха опитали да откраднат запасите от АМ2 на Хонджо.

Стен бе чувал слухове, че след завръщането на Императора хонджойците живеят с мисълта, че не са били възнаградени достатъчно за лоялността им към Империята.

— Преустановете проследяването на тези два кораба. Свържете се с тях веднага щом приключа. Кажете им, че посланието им е прието и да чакат инструкции. Скоро ще узнаем докъде са готови да ни подкрепят. Свържете ме с тази Джефрис на „Бенингтън“.

Връзката бе установена бързо. Разговорът беше кратък. На „Бенингтън“ наистина имаше бунт. Капитанът бе мъртъв, петима офицери и двайсет моряци бяха приети в лазарета. Около трийсет процента от екипажа бе останал верен на Императора и сега беше под стража.

— Очакваме заповеди, сър — приключи Джефрис.

— Първо — заговори Стен, премисляйки бързо събитията, — добре дошли в кошмара и мисля, че вие всички сте обезумели. Второ, подгответе всички лоялисти за прехвърляне. Ако разполагате със совалка за доставки, използвайте я. В противен случай разоръжете такткорабите, ако това е единствената алтернатива. Трето, никой да не заема местата си по бойните станции. Съжалявам, но не сме в положение да вярваме на когото и да било. Четвърто, подгответе се да приемете гости. Пето, прехвърлете комуникациите си на подчинение на този кораб. Ще пътуваме доста и вие ще сте ни ескорт. Това е всичко.

— Да, сър. Ще бъде изпълнено. Готови да приемем ваш персонал на борда. И… благодаря ви.

Стен изключи екрана. Нямаше време да си блъска главата защо тези идиоти бяха избрали доброволно килията на смъртника. Огледа се за Алекс и го видя да седи с мрачно изражение до един от пултовете. Килгър го извика с пръст и Стен, изпълнен с желание да изръмжи, се приближи.

— Прощавай, шефе, ама преди да продължим, ще ти кажа нещо… Още сме богати, момко.

Стен овладя самоубийственото желание да го изрита. За Бога, какво общо имаше това с…

— Тъй кат’ бързаме, ще гледам да съм кратък. Докат’ ти се занимаваше да вдъхновяваш тез идиоти, аз проверих банковата ни сметка. Защото ако на нас, престъпниците, ни е нужно нещо, туй ще е парата. Та всички мангизи, на които успях да турна ръка, прехвърлих в една стара перачница за парици от времето на „Богомолка“.

Стен понечи да отвърне нещо, но в този момент си даде сметка, че Килгър съвсем не проявява алчност — революциите, както и политиката, се подхранваха от финанси. Стен щеше да се нуждае от всички кредити във вселената, до които би могъл да се добере, ако иска да оцелее в тази война, камо ли да победи.

И Килгър съвсем не бе преувеличил за тяхното богатство. Преди доста години, когато бяха военнопленници в Таанската война, бившата им колежка от „Богомолка“ Айда бе събрала спестяванията им и бе организирала гигантска пирамида. Сега двамата бяха достатъчно богати, за да си купят собствена планета, на която Килгър да построи половин дузина замъци, каквито имаше на родния му свят Единбург.

— После, кат’ си помислих, че някой може да се опита да проследи таз следа, постарах се да я замета и оставих кратко послание на Айда да е в готовност, щото може да ни потрябва. Туй е всичко, шефе. Сега да имаш няк’ва друга работа за мен?

Алекс се бе изправил и очакваше отговор. Стен му кимна с благодарност.

— Свършил си точно каквото трябва. Императорът сигурно ще прати хората си след нас. Но това да не ни притеснява. Вземи половината бори и се прехвърли на „Бенингтън“. Искам да се увериш, че нещата там са такива, каквито ни ги представят.

— А ако не са?

— Направи каквото сметнеш за правилно. Но ако е клопка, нека те храчат кръв, а не ние. Ще държа в готовност две станции за „Кали“, докато не пратиш отмяна, и ще изкарам едно крило с тактически кораби.

— Вече съм тръгнал. — И Килгър се отправи към изхода.

Стен искаше да си почине, за да обмисли някакъв план, но нямаше време. Обърна се отново към командир — сега капитан — Фрестън.

— Добре, капитане. Чу какво ще направим. Искаме и трите кораба да преминат в подчинение на „Виктори“. И нека подготвят навигационния компютър с маневра за внезапна промяна на курса.

— Да, сър.

— Едно крило тактически изтребители да се върти около „Бенингтън“. А друго крило… нека начело да е онзи кораб на — как беше — Ла Сиотат… да следва на половин светлинна секунда формацията, като ариергард.

При всеки хиперскок ще оставяме по едно от калитата на „Бенингтън“ зад нас, управлявано от някой от офицерите на Рензи. Не искам да ни проследят.

— Разбрано, сър.

— А сега да идем да навестим онези твърдоглавци хонджойците.

— Тъй вярно, сър. Имаме ли окончателна цел?

Стен не отговори.

Не защото не искаше да отговаря, а тъй като тайната на живия конспиратор бе никога да не издава докрай всичко, което възнамерява да направи. Нещо повече, сега той не само имаше две цели, но и разполагаше с бързо разрастващ се флот.

За първата от двете цели все още не бе решил. Но всички успешни въстания изискваха в началото да се срине някоя Бастилия.

Втората?

Махони — докато го влачеха към смъртта му — бе извикал „Върви у дома“.

И Стен най-сетне бе разбрал какво е имал предвид. Макар все още да не знаеше защо или как.