Един резервен.

Огън.

… Екранът му съобщи, че първият заряд е задействан, взривът, поставен в центъра за управление, на който Стен бе задал петнайсетминутно забавяне, докато се носеше към метеорната пробойна и своя кораб.

Експлозия — и роботизираните миньорски кораби, събиращи АМ2 някъде в далечината, щяха да преустановят дейността си. Но можеха да бъдат програмирани наново, стига да пожелае. По-късно.

Стен забоде пръсти в копчетата като пианист, подхващащ акордите на адския огън.

Седем снабдени с ядрени глави ракети „Гоблин XII“ излетяха от тръбите на такткораба и — игнорирайки смущенията на N-пространството, заливащи електронните им уреди — се насочиха право към императорския кораб родилка и гробница.

Корабът на Стен бе твърде близо, когато те попаднаха в целта.

Всички екрани угаснаха, преминаха на резервно захранване, угаснаха отново и после, вероятно защото бяха настроени да показват увеличен образ на N-пространството, продължиха да чернеят.

Най-сетне едно радарно изображение се пробуди и настрои образа на програмата за увеличаване.

Цветове/нецветове.

Нищо друго.

Сякаш огромният декахедрон никога не бе съществувал.

Вечният император беше изчезнал.

Стен остана дълго загледан в пустошта, може би съжаляваше за много неща, които така и не се бяха случили, или за да се увери, че вакуумът няма да приеме някаква форма.

Накрая се наведе над пулта.

Зададе обратен курс и премина на максимална тяга право към непоследователността.

И към дома.

Свърши се.

Четири от екраните настояваха за незабавно внимание и най-висок приоритет. На други три примигваше „КРИТИЧНО СЪСТОЯНИЕ“, използвайки неговите лични кодове за достъп, които вероятно знаеха само Синд, Алекс и сър Еку.

И всички те, както и останалите комуникационни устройства вън от апартамента на Стен в замъка на Ото, искаха едно и също нещо — самия Стен. Да се покаже, да даде съвет, да направи прогноза, да нареди, да подскаже, да изпрати свои представители.

— Никой ли не иска да свърши нещо сам? — зачуди се Стен. — Все пак Императорът е мъртъв. Направете нещо бе, хора.

— Загиновите пак са неспокойни — включи се Алекс. — Пуснаха всеобща декларация за независимост и отказ от съюз с когото и да било. Пратили са ти копие от решението си. Там се казва горе-долу, че благодарят, но ще си останат в тяхната част на вселената, а другите да правят, к’вото щат.

— Това е като набрал зъб — обади се Ото. — Първо боли, после боли още повече, накрая пада.

Имаше само още две същества в помещението: Синд и Рюкор. Но трябваше да са много повече.

Мъртви: Махони, сър Еку. И други, разпръснати назад из смътните спомени на Стен, войници, цивилни, дори бандити и престъпници, загинали за маската на свободата, за която така и не бяха разбрали, че прикрива тирания.

Живи: Хайнис. Нейният мъж. Мар. Сен. Айда. Джемедар Манкаджири Гурунг и останалите гурки. И една жена от далечното минало на име Бет.

И също както в съзнанието на Стен, преди да влезе в непоследователността, бяха изникнали различни хора, така и тези сега бяха тук.

В очакване.

— Синд — рече Стен. — Какво ще направят борите?

— Вече не мога да говоря от тяхно име — отвърна Синд. — Сега ще пътувам. С един приятел. — Тя дари Стен с обещаваща усмивка. — Борите ще приемат оставката ми. Дори ако трябва да си пусна брада, за да я отрежа. — Тя кимна към помещението. — Предполагам, че Ото отново ще стане говорител, дори ако трябва да бъде призован официално.

— Може би — изръмжа Ото. — Но за кратко. Нагледах се на бавната смърт, наричана политика. Може би ще си построя кораб и ще се захвана с търговия. Възможностите са доста добри, когато имаме свобода вместо империя. Или пък ще ида да търся странни приятели като вас. Ромите — нали така се наричаха? Знаете ли, че от тях няма и един останал на Ви? Заминали са, преди вие да се върнете от онова място… и не са оставили и вест за това накъде потеглят.

Стен мълчеше смутен. Айда е заминала? Очевидно, без да се сбогува с него. Дори не бе останала, за да види как ще завърши битката. Спомни си едни нейни думи, произнесени през рамо: „Не можеш да служиш на свободата, като ковеш закони и вдигаш огради…“

— Стига с тези меланхолични настроения — надигна се Ото. — Жаден съм, гладен съм и съм малко ядосан. Сър Стен, ще нахокам некомпетентния ти екип и ще им припомня, че когато искаш да останеш насаме, няма друга алтернатива.

Ото излезе и след минутка Стен чу викове отвън. Всички екрани изгаснаха.

Но в ума си продължаваше да вижда образите.

Внезапно и него го завладя необясним гняв.

— Какво искат от мен, по дяволите! — изръмжа той. — Да се обявя за новия Вечен император? Да ги натисна с желязна обувка, след като тиранът е мъртъв?

— Някои от тях искат точно това — обади се тихо Синд. — Мускулите се отпускат, когато не се натоварват. И винаги е по-лесно да оставиш на някой друг да взема решение, нали?

— Зная. Така е било с предците ни. Трябвало е само да слушат. Началниците са им казвали кога да ядат, кога да спят, кого да убиват и кога да умират. Ако се подчинявали безпрекословно, получавали награда и гарантирано място след смъртта.

— Именно — кимна тя. — Това е всичко.

— Мисля, че сте малко сурови към наш’те съюзници — рече Алекс със спокойно изражение. — Все някой трябва да е на върха, нъл тъй? Да гледа какви промени идат и прочее. Не може да се оставя празен тронът, някой трябва да дърпа конците. Тъй ли е? Като начало, кой ще разпределя пратките с АМ2?

Пак АМ2, ад и рай, богати и бедни.

Откъм ваната на Рюкор долетя плясък. Беше втренчила състрадателен поглед в Стен, но не каза нищо за тайната, която споделяха.

— Какво? — подскочи ядосано Стен. — Пак ли искаш да се захвана с войниклък, докато някой реши кой да движи нещата? Или докато организираме вид коалиция?

— За повечето същества — отвърна Синд — това би било съвсем приемливо. Героят убива дракона… и помага на хората да започнат живота си отново.

— Съвсем като във филмите — подхвърли насмешливо Стен.

Синд сви рамене.

— Според теб защо са толкова популярни?

— Рюкор, ти какво смяташ? — попита Стен.

Рюкор се замисли, помръдвайки с мустачки.

— Логично. Психологически приемливо, както казва и Синд. Вярно е, че разполагаш с нужния опит. Колко пъти, докато си бил на посланическа мисия, си замествал цяло едно правителство? Зная, че не си правеше труда да очакваш одобрение от Императора за всяко твое решение.

„Така е — помисли си Стен. — И се справях доста добре, стига разни негодници да не заставаха на пътя ми, такива, които повече се интересуват от собствените си интереси, макар да не си дават сметка, че и те ще бъдат обслужени.“

Божичко. Без някой до него, с когото да се съветва. Без секционен командир. Без генерал. Дори без Вечния император.

Шанс да поправи толкова много несправедливости, на които се бе натъквал през годините — някои от тях твърде големи, за да бъдат забравени. И ще разполага с достатъчно време, за да обучи помощници, да създаде дипломатически еквивалент на генералния щаб, който да осъществява политиката му.

След всички тези диктатори, които неясни закони на политиката изискваха да бъдат подкрепяни. След всички тези престъпления, които прагматизмът настояваше да бъдат игнорирани. След всички тези същества, които крадяха и убиваха за свой интерес, същества, с които Стен не бе успял да се срещне и да унищожи.

Какво пък.

Може и да се заеме. За известно време.

Няма да е зле отново да бъде в служба на вселената, нали? Особено след десетилетията на убийства и кръвопролития.

Освен това ще е пример за тези, които дойдат по-късно — че някой може да управлява за известно време и после, когато заместниците му наберат достатъчно опит, да се отдръпне встрани. Да предаде юздите.

— Кажи, че съм съгласен — рече Стен. — Съжалявам, май това е погрешният начин за формулиране. Предай, че след като димът над бойното поле се е разсеял, много светове са искали да управлявам като… Регент? Мениджър? Нещо от тоя род.