Това бе неговата къща и той знаеше как да я защитава.

Следователно:

Връщане към първоначалния план. Само дето не би искал сега да преустановиш доставките на АМ2.

Центърът за управление беше… Стен се ориентира… една палуба нагоре. И малко назад. Добре, ще се промъкне там, но ще внимава да не попадне в открити пространства, където корабът отново може да си играе на „горе и долу“. Ако това беше най-лошото, което можеше да го сполети, не бе кой знае колко страшно. Стен се зачуди защо ли не бяха построили някакви въоръжени роботи или нещо от тоя род — но после си даде сметка, че за кораба би било самоубийство да стреля по собственото си „тяло“. Ала въпреки това не можеше да е сигурен дали този последен бастион не разполага и с други средства за защита.

Само след няколко секунди корабът предприе първата си истинска атака.

Коридорът беше дълъг. На равни интервали от двете страни имаше затворени врати. Стен предполагаше, че някъде в дъното ще стигне стълба, водеща към мостика. Чу звук, като от едновременно затваряне на стотина ключалки. И тогава забеляза, че далечната стена на коридора се приближава към него. Както и тази зад него, установи той, когато погледна през рамо. Натисна вратата, наистина беше заключена. Следващата също. Стен се подпря на коляно, стисна оръжието с две ръце и прати четири куршума в четирите ъгъла на приближаващата се стена.

Взрив, дим, огън… но нищо повече. „Менгемето“ продължаваше да се затваря.

Империум X. Използван като бронирано покритие. Защо не? Ако разполагаш с достатъчно материал…

Движещите се стени едва ли бяха предназначени за самозащита — по-скоро за да изолират изгубили херметичност отсеци.

Значи корабът импровизираше в използването на своите ресурси, превръщайки ги в оръжия.

Стен стреля в близката врата, когато стената бе само на няколко метра от него, и хлътна вътре. Помещението беше празно. Отвън, в коридора, стените спряха от двете страни на вратата.

Беше като в капан. Корабът би могъл да го държи тук до края на живота му. Беше доста задушно. Вероятно корабът бе изключил и вентилацията. Би могъл да спусне лицевото стъкло на шлема и ще спечели — колко — пет-шест часа?

Подаде се през вратата, насочи пистолета и стреля в отсрещната стена.

Последва оглушителна експлозия и стакато от рикошети в помещението. Кратер. Не дупка. Взривът бе погълнал още повече кислород. Стен се закашля от дима. Колко пъти още трябваше да стреля, докато успее да си пробие път? Не знаеше, но със сигурност отломките щяха да го довършат преди това.

Дали да не използва ножа, за да си прокара път? Вероятно, ако разполага с достатъчно време.

Там горе. Вентилационната шахта.

Твърде е малка.

Но още докато си го мислеше, ръката с ножа машинално откачи решетката.

Шахтата беше тясна, никога не би могъл да се пъхне в нея. Докато я оглеждаше, темето му опираше в горната част, а брадичката в долната. Не само, че беше много тясна, но и след известно разстояние свиваше под прав ъгъл.

Дланите му бяха плувнали в пот.

Той скочи обратно и започна да се съблича. Свали всички дрехи и остави пистолета до себе си.

Какво пък, винаги можеше да се застреля.

Извил глава на една страна, той се напъха в шахтата. Протегна ръка, плъзгайки длан по гладкия метал, и се придърпа силно напред. Краката му се отделиха от пода. Успя да се напъха около три сантиметра. После още три. И още.

И тук се заклещи.

В гърдите му се надигна паника. Престани, рече си той. Не може да се заклещиш. Винаги можеш да се върнеш обратно и да започнеш отначало. Винаги можеш да изпълзиш от нещо, в което си пропълзял.

Това беше психологическа измама.

Не се дърпай. Не ускорявай дишането. Издишай. Извий се. Издишай отново. Дробовете са празни. Не, по дяволите, не са! Ако се предадеш сега, Императорът ще спечели. Майната му на Императора. Той се дръпна отново напред, изви се в завоя, сгърчен в тясната метална кутия, опитвайки се да не мисли за нищо, и после изведнъж се озова в широка шахта, където можеше да повдигне коляно и глава, после шахтата се разшири още и вече можеше да ходи приведен, да се изправи, такива бяха шахтите, които използваха за придвижване на Вулкан, а там не беше толкова зле, нали? Бил си и на по-тесни местенца, лъжливо копеле, и сега е моментът да го признаеш, нали? Искаш ли да стигнеш центъра за управление, или не?

Беше принуден да се съгласи със себе си. Доближи друга решетка, зад която имаше празна стая и преряза решетката. После скочи долу.

Това беше кухня и столова. Имаше маси. По-нататък бе печката.

И тогава го чу.

Приличаше на глас.

Стен се облече бързо и тръгна по посока на гласа.

Вечният император стоеше в средата на голямо, празно помещение. Пред него имаше празен басейн. Отсрещната стена бе изпълнена от огромен екран, на който трепкаха цветовете/нецветовете на N-пространството.

Беше обърнат с гръб към Стен, не държеше нищо в ръце.

С кого говореше? Със себе си? С кораба?

Стен вдигна пистолета, но се поколеба. Не го направи заради някакво объркано чувство за честна игра — беше убивал и без предупреждение.

Но…

— В моя край — произнесе Императорът — е моето начало.

Стен пристъпи напред. Императорът се разсмя, но не се обърна.

— Разбира се, въпросът е ще има ли друго начало? — продължи Императорът почти монотонно. — Или следващият ще е поредното неудачно копие, което ще бъде върнато в първичния материал, за да се започне процесът отначало? Дори и корабът да сполучи, какъв път ще избере? Дали той… дали моят… да го наречем, моят син… ще намери сам своя път? Ще успее ли да премахне бомбата от тялото си, без да я задейства — както направих аз? Въпрос, на който никога няма да бъде отговорено, нали? И в двата случая… — Императорът внезапно се обърна и зае бойна стойка. Стен едва сега осъзна, че всичко това е било клопка. Ръката на Императора се стрелна към пояса, измъкна пистолета оттам, рефлексивно прицелване…

Стен стреля, проекцията пред него трепна, холографското изображение угасна и тогава иззад ъгъла се подаде истинският Император, твърде близо до него и с истински пистолет в ръка. Стен изрита ръката му. Чу се болезнен вик и в този миг Стен осъзна, че е изпуснал своя пистолет. Ножът се стрелна навън от калъфа и после всичко се разви много бавно.

Десният крак на Стен се плъзна напред, на сантиметри над пода. Той успя да намери стабилна опора, на около половин метър вляво, измести рязко таза си напред, ръката му се издигна нагоре и острието на ножа се забоде право в гърлото на Вечния император. Хъркане. Бликнала кръв.

Стен се отдръпна. Императорът се олюля, изви се назад и падна по гръб, през времето и пространството. Тялото му се блъсна в пода с глух тътен.

Стен направи две крачки към него.

На лицето на Вечния император бе изписано объркване.

Постепенно чергите се смекчиха, потъвайки в забравата.

И тогава устата, която бе произнасяла толкова много смъртни присъди, се сгърчи. Усмивката на смъртта. Очите, които бяха виждали толкова много години и твърде много зло, сега надзъртаха в нищото, извити нагоре, към тавана на помещението.

А може би виждаха всичко.

Времето отново възвърна нормалния си ход и Стен се раздвижи. Наведе се за пистолета и приклекна. Започна да стреля, отново и отново, като обезумял. В празния басейн, в екрана на стената и навсякъде наоколо.

Краят…

… и никога няма да има друго начало за Императора.

Огън бликна от стените, последван от разноцветен дим.

Корабът нададе вик.

Тревожен вой на аларми… скърцане на разкривен метал… самоунищожаваща се кибернетика и електроника…

Може би.

Но корабът изкрещя.

И Стен се затича към центъра за управление.

Стен притичваше, стиснал в ръка дистанционното на зарядите. Един тук… два тук… три тук… четири тук… пет тук… шест тук… седем заряда тук.