Е, добре, рече си тя. Това, което се надяваше да не стане, взе, че се случи. Безпокоеше се за него от мига, когато научи, че Стен е обявен за предател — тогава почти бе готова да прокълне някогашния си любовник, — знаеше, че по никакъв начин не би се съгласила доброволно на мозъчно сканиране или на някоя от останалите техники за „дълбок разпит“, използвани от Вътрешна сигурност. Не тя. И — за Бога — не и Сам’л.

Цял един шибан живот да си от правилната страна на закона и само заради някаква дребна любовна история — добре де, голяма любовна история — в далечното минало сега да те смятат за престъпник.

Отнякъде в съзнанието й изникна цитат на отдавна забравен език: „… където всяко ченге е престъпник и всички грешници са светци…“

Тя се прицели и простреля първия катерач в лицето.

Изстрелът разтърси спокойствието на нощта и отекна надалече. Мъжът падна безшумно, събаряйки по пътя си втория нападател.

Чу се писък, Хайнис се претърколи назад, протегна ръка, напипа розетката и освободи трите закотвящи въжета.

Третият катерач нададе изненадан вик и полетя безшумно надолу към смъртта си, докато къщата-лодка, освободена от въжетата, се издигна като балон под силата на антигравитационния генератор.

„Само да не решат да смутят спокойствието на съседите ми с някой от онези гадни, стари и шумни самолети, защото тогава ми е спукана работата.“

Тя дочу отвътре сумтенето на Сам’л, който се бе надигнал и вървеше право към малката масичка.

— Какво, по дяволите…?

Той не беше Стен, нито полицай или войник, и му трябваше почти половин час да се пробуди и да се облече, ала Хайнис го обичаше за това, и по други причини…

Нощният вятър улови къщата и я запрати над гората. Хайнис дочу отвътре трополене от падащите картини и разбити чинии. Шмугна се през вратата, като се подпираше на стената, докато лодката се носеше на зигзаг в небето.

— Група за отвличания — обяви тя, макар че в сегашното си състояние Сам’л едва ли щеше да схване какво му казва. — Всичките в униформи. Имперски главорези.

Сам’л я гледаше стъписано.

— Уф! — рече накрая. После кимна. — Предполагам, че е трябвало да се случи. Макар че бих предпочел да сме по-активни, вместо само да бягаме.

— Първо ще бягаме — успокои го Хайнис. — После ще се скрием. А след това ще имаме достатъчно време да измислим друг план.

Тя повдигна капака на сандъка и извади отвътре два персонални „парашута“ — снабдени с маклийнови генератори раници, които бяха в състояние да свалят човек с нормално тегло от височина два километра до земното равнище, преди да им се изтощят батериите.

Когато къщата-лодка достигне височина четири километра, те ще скочат през терасата и ще летят в свободен полет два километра. Твърде дребни цели, за да бъдат засечени от имперските датчици. Сам’л бе учителят й по този спорт.

Ще имат достатъчно време да си върнат дължимото. Да. Ако извадят късмет, добави мислено, но предпочете да не го споделя със Сам’л, докато му помагаше да си сложи раницата.

Дори сега, в най-тъмния час на нощта, кулата все още бе като мъждива дъга в дъното на клисурата.

Вътре Мар и Сен спяха неспокойно, свити един до друг. Изглеждаха почти на същата възраст, както много години по-рано, когато двамата бяха имперски доставчици, а Стен — още млад капитан, командващ отряда телохранители гурки. Може би козината им бе потъмняла леко, бе станала по-наситено златиста. Но нищо друго не се бе променило. Двамата милкенци, финансово стабилни след пенсионирането си, все още обичаха красотата и самата любов. Влюбените бяха не само приятели на Стен, макар че не го бяха виждали от години, но бяха устроили онази забава, след която Хайнис и Стен бяха станали любовници.

Мар се пробуди внезапно. Седна. Сен подсвирна въпросително, премигвайки с големите си очи.

— Сигурно е само сън.

— Не. Гравикола. Приближава долината.

— Нищо не виждам. Сънувал си.

— Не. Ето там. Погледни. Лети без светлини.

— О, скъпи. Усещам пръстите, докосващи душата ми. Колко е студено. Нощем, без светлини. Ако спре, няма да се отзоваваме.

Мар премълча.

— Казах, че няма да се отзоваваме. В тези времена, когато Императорът не е това, което беше, само глупак би отворил вратата посред нощ. Тези, които идват нощем, не може да са приятели.

Мълчание. Гравиколата спря отвън.

— Студеното се усилва. Не го ли усещаш?

— Усещам го.

— Звънецът. Кой може да е?

— Не зная.

— Не включвай светлините. Може да си тръгнат.

Стройната ръка на Мар се пресегна и отвън четири прожектора осветиха паркинга.

— Глупак — тросна се Сен. — Сега вече знаят. Кои са те?

Мар надзърна отвън.

— Двама. Човеци са. Единият е мъж. Другата — жена. Не познавам мъжа… но жената ми се струва позната.

— Да. Така е. Тя носи пистолет. Изключи осветлението.

— Познах я — обяви Мар. — Тя е полицайката. Преди няколко дни ме повика по някакви неясни причини. Чудех се защо.

— Коя полицайка… ах, Хайнис.

— Да. Тази, която обичаше Стен.

— Тогава сигурно бяга. Императорът навярно е наредил да разпитат всички, които го познават. А тя знае нещо. Инак нямаше да се крие.

— Сен. Мисли. Ти не би ли бягал от ужасния Пойндекс? Този, който лично уби Махони?

— Изключи осветлението. Връщай се в леглото. Не се занимаваме с човешка политика.

— Видя ли? Сега си тръгват. Нека друг ги прибере.

Мар не отговори. Стори му се, че чува хрущене на обувки отвън и долу, на паркинга.

— Веднъж един човек ми каза — заговори той, — че ако му се наложи да предаде другар или родината си, надява се да има достатъчно сили, за да стане предател.

Наведоха се един към друг и антенките им се допряха. Сен се дръпна назад.

— Е, добре — рече той. — Но не се опитвай да ми говориш за вярност и всички останали сложни човешки емоции. Просто искаш да имаш гости, на които да готвиш отново.

Ръката му описа полукръг.

И изведнъж кулата се озари от светлина, поздравяваща с добре дошли Хайнис и Сам’л.

За пореден път приемната на Вечния император беше препълнена и освежителите на въздуха работеха на максимална мощност, докато той издаваше с гневен глас заповеди на подчинените си.

— Аври.

— Да, Ваше Величество?

— Докъде стигна операцията с Кей Би Ен Ес О?

— Няма особен напредък, сир. Пратих там най-добрите ни пиарчици, но никой не вярва на тезата им.

— Която е?

— Че това е било, цитирам, „трагичен инцидент“, край на цитата, предизвикан от атаката на Стен срещу станцията. Че ние само се опитваме да защитим невинни граждани.

— Промени „невинни граждани“ на „ограничен брой случайни жертви“.

— Благодаря ви, сир.

— Освен това искам да им подпалиш фитила.

— Как по-точно, сир?

— Лесно. Ефирът принадлежи на Империята. Следователно и на мен. Информирай онези журналисти, че ще им отнема лиценза, ако не започнат да ми играят по свирката.

— Да, сир…

— Звучиш ми неуверено. Какво още ги безпокои?

— Те са изплашени. Боят се дали Стен няма да нападне и тях.

— Няма проблем. Андърс.

— Да, Ваше Величество?

— Събери всички резервни кораби и войници. Искам да разположиш постове около големите спътникови предаватели. И муха да не може да премине през тях, ясно?

— Да, сир. Но нямаме толкова много свободни кораби, а и нали трябваше да направим доста съкращения на бюджета и да помогнем на по-слабите ни съюзници. Частите ни са разхвърляни на огромни разстояния…

— Намери ми хора, Андърс. Просто ми намери.

— Да, сир.

— И още нещо.

— Сир?

— Не съм забравил ролята на твоята фина италианска ръка в провала със станцията.

— Така е, сир. Поемам цялата отговорност.

— Млъквай, Андърс. Искам да помислиш за някой хубав пост, където да те пратя, когато всичко това приключи. Някой остров, например. По-студеничък да е. И да е малък. Не повече от километър. А сега се захващай за работа.