Двамата се оглеждаха. Бяха минали доста години от времето на „Богомолка“, когато „Синият бор“ беше нещо като тайна квартира, откъдето Стен разследваше опита за покушение срещу Вечния император.

— Изглеждаш остарял и посивял — отбеляза Фрай.

— Не е ли тъй за всички нас, друже? — попита Алекс. — Как е общественият живот?

— Вратите си остават отворени — бизнесът на Фрай се състоеше в предлагане на храна, подслон, закуски и напътствия за гостуващите рибари. Естествено, той не вземаше нищо от приятелите, които го навестяваха доста често.

— Предполагам, че искаш нещо?

— Не много. Само място, където да остана с няколко приятели.

— Колко?

— Дванайсет.

— Това е колкото екипажа на малък космически кораб — рече замислено Фрай. — Май чух някакъв шум снощи. Е, добре дошли на враговете на краля и прочее. Проклетият Император. Само един въпрос, преди да извикам и да събудя цялото градче. Стен с тях ли е?

— Не. И ако трябва да съм честен, аз също няма да остана.

— Какво пък, доведи ги. И без това напоследък нещо ми липсваше в живота. Да чакаш почукването на палача на външната врата или нечия ръка да се стовари на рамото ти. По дяволите, нямам нищо против малко разнообразие, особено когато става въпрос за неща като държавна измяна. Не зная дали си представяш колко се радвам да те видя отново, сержант Килгър.

Тъй като по правило жителите на Ашли на Уай спяха до късно, не беше особено трудно Марл, Хотско и останалите да се доберат до кръчмата, без да бъдат забелязани.

Фрай ги нахрани и попита дали има нещо, с което би могъл да им помогне. Транспорт? Кредити? Каза им, че разполагал със солидни запаси, заровени на разни места. Фалшиви документи? По дяволите, може би Алекс се нуждае от помощник? Каквото му липсваше, можеше да си го открадне, отвърна Алекс.

На прощаване целуна Хотско и Марл.

— Нали помните разпорежданията ми? Ако не чуете нищо от мен до седмица или ако надушите нещо подозрително, плюйте си на петите и дим да ви няма.

Двете жени обещаха да постъпят точно така.

Те изпроводиха Алекс, докато потъваше в мрака — отдалече изглеждаше като обикновен служител, тръгнал към някой от градовете на Първичен свят.

Спогледаха се.

— Колко време? — попита Марл.

— Ще чакаме, докато се появи скреж на Шеол — отвърна Хотско.

— Добре. Ами ако спипат Алекс?

— Ще идем да го спасим — отвърна тихо Хотско. — Ако се наложи, ще го измъкнем дори от самия Аръндел.

Те си стиснаха ръцете. Договорът беше сключен.

Поредната история, в която ме забърка Стен, мислеше си Синд. А бях невинна, красива и млада снайперистка. Всичко, от което имах нужда, е малко адреналин от време на време и когато край главата ми профучи куршум, шансът да докажа, че мога да надхитря онзи, който го е пратил към мен. И може би дори мъничък лъскав медал.

Но не. Появи се Стен и ме запали по по-големи приключения. Да викам „атака“ и да оставям на други да се хвърлят срещу врага, за да проверят от първа ръка дали той вярва в приказките за прераждане. Да бъда търсена за предателство към най-могъщия управник във вселената. Да шпионирам, да мамя и крада, да убивам, да се ровя в калта на света.

Тц-тц, рече си тихо тя.

И всичко това, защото се загледа по този прочут полубог-полувожд и реши, че изглежда самотен и има хубав задник.

Все пак в това имаше и някои хубави неща.

Като например начина, по който изглеждаше сега. От главата до петите излъчваше богатство. Всичките й дрехи и аксесоари бяха ръчно изработени, скоро след тайното й приземяване в един град на далечния свят Престонпас.

Килгър й каза, че когато играеш роля, трябва да станеш част от нея, до мозъка на костите. Затова се наложи да смени всичко, дори цвета на кожата, последното с помощта на пълна обработка с мазила, масаж и промяна на прическата. Тя забеляза, че макар косата й да бе късо подстригана по военному, това не променя цената за фризурата. Едно от удоволствията да си богата кучка.

Синд вдигна взетия под наем стюарт/хенри от паркинга пред имението и се насочи към портата. Спортната кола миришеше на хубава тапицерия и бе облицована с мека материя и истинско дърво. Ако продължеше още малко с ролята, щеше да започне да се привързва истински към подобен начин на живот.

Всъщност, рече си, има и недостатъци. Когато натикаш в чантата си предавателя, някои необходими инструменти, рекордер и пистолет, не остава място за много други неща. Предполагаше, че една от причините богатите да се заобикалят с антураж е за да им носят вещи, като грим или ключове за гравикола.

Тя приземи гравиколата пред затворените порти на имението. Масивна стомана с каменна украса. Устройството встрани от портала светна.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Брет от Мотуат — обяви тя. — Архитектурно общество „Плат“. Очакват ме.

— Добре дошли — обяви гласът. — Моля, продължете към главния вход. Някой ще ви очаква там.

Вратите се разтвориха и тя подкара гравиколата по дългата павирана алея, покрай един прясно изрисуван надпис „ШАХРЯР“, покрай подравнен райграс и каменни фонтани, към издигащата се в дъното каменна къща.

Синд се оглеждаше в почуда. Не само заради блясъка и красотата — все пак това бе едно от местата, свързани с Вечния император. Според информацията в компютъра на Кайс и ограничената информация на Махони това имение, както и други като него, разхвърляни из вселената, са служили само за една цел:

Когато Вечният император се „завърне от отвъдното“ — тя потрепери неволно при тази мисъл, — това имение ще е първата му спирка. Тук, смяташе Кайс, той ще получи осъвременяваща информация за всичко, случило се в периода след неговата смърт.

Също според натрупаните данни, след като напусне подобно имение, то трябваше да бъде изравнено със земята. Какъв негодник, помисли си тя. Какво пречи вместо това да предадат този чудесен парк на местните? Но не, ей, всички, бягайте надалече. Зарежете къщите си, забравете досегашния си живот. Ето. Вземете парите и не закачайте Императора. Той иска да ходи на риба.

Тя насочи ума си към непосредствените задачи.

Откриването на „тайната станция“ не беше особено трудно, имайки предвид наличната информация. Предполагаше се, че ще е обзаведена с последен модел компютърна библиотека и обучен персонал и че ще получава всички важни технически, военни и научни публикации.

Интересно, помисли си Синд. Най-сигурният начин да не привличаш внимание. Всъщност Алекс й бе обърнал внимание върху това, но идеята била на Махони. Ако искаш да си осигуриш сигурно убежище, не ти трябва да го търсиш в бордеите, освен ако си аматьор или престъпник. Друго нещо е животът на богатите. Намери си луксозен, бохемски квартал, където никой не се интересува какво всъщност става по света…

Усещането за абсолютна сигурност. Кой би предположил, че тъкмо това е мястото, където един мъртвец ще се завърне.

Това бе третото имение в списъка на Синд. И докато първите две бяха определени с вероятност за успех 50 процента, това удряше почти 93. Според официалната легенда семейство Шахряр били бивши търговци, обичащи да скитат по широкия свят. Купували имения на различни светове и понякога с десетки години не ги посещавали. А когато някой ден се появят на прага, очаквали да им бъде осигурена пълна поверителност.

Една жена посрещна Синд пред високия вход на централната къща. Или вратата бе снабдена с механизъм, или портиерът бе някой бор, за да може да я затваря и отваря. Жената, която се представи като мис Алалайза Очио, според анализа на Кайс бе вероятно библиотекарката на имението. Навярно не знаеше истината и вярваше в историята за Шахряр, бяха я наели по-скоро заради техническите й умения, определен наивитет и склонността към усамотен живот.

Тя бе чувала за института „Плат“ и неговите фишове.

— Как да ви наричам, госпожице? — бе първият й въпрос.