— Нека бъде просто Брет. Титлите са нещо, което може да ви осигури по-добра маса в скъп ресторант. Понякога.

Мис Очио я покани да влезе. Нещо разхладително? Разбира се. Имаме почти всичко. Животът ми може да е самотен, но поне е пълен с удобства. Защо не кафе? Не, обядвах в хотела. Побъбриха така още малко, сетне:

— Брет, ще мога ли да чуя малко подробности? Любопитно ми е какво ви заинтригува в това имение.

Синд обясни. „Плат“ започваше поредица публикации, посветени на резиденции на богаташи. Не само за това какъв камък е използван или колко кристала има в полилеите, а най-вече доколко практични и удобни може да са подобни места? Всяка статия щеше да съдържа не само план на разположението, но и подробно заснето устройство на отделните помещения. На заден план обслужващият персонал или притежателите на имението щяха да споделят впечатленията си, а един от архитектите консултанти на фирмата щеше да се включи със собствен анализ.

Усмивката на мис Очио се стопи.

— Във всяка стая?

— Е — въздъхна Синд. — Може да пропуснем банята, освен ако е нещо наистина уникално.

— Съжалявам — отвърна жената. — Но това просто е невъзможно. Основите… някои външни постройки… първият и вторият етаж и библиотеката са отворени за посещение. От време на време каним тук местното градинарско общество. Можете да записвате срещите ни. Но не и останалата част от сградата, и най-вече жилищните помещения горе. Семейство Шахряр държи особено на личното си пространство и при подписване на договора ме предупредиха изрично, че не бива да допускам когото и да било. Така че, ако такива са плановете ви, боя се, че сте пътували напразно.

— Не можете ли да се свържете със семейството и да ги попитате? Ах, да. Забравих. Те живеят изолирано. Слава Богу, че не съм богаташка. — Тя се надигна. — Къде бих могла да се измия? А сетне може би ще ми покажете онези части от къщата, които не са затворени за обществеността?

— С удоволствие. Тоалетната е зад вратата на библиотеката — посочи мис Очио.

Синд отвори вратата и пристъпи вътре. В същия миг хвърли дребен предмет на масата отпред, затвори очи, приведе се и се прикри от ослепителния блясък. Очио имаше време само колкото да повдигне вежди и после гранатата избухна. Тя рухна на пода. Щяха да минат два часа, преди да се свести, но нямаше да помни нищо от случилото се.

Синд нагласи жената на пода. Беше сигурна, че не носи в себе си индикатори за жизнените функции, които да задействат аларма. Провери го, като няколко пъти се блъска неволно в нея. Нямаше дори паникбутон. Синд я придърпа към една от кушетките.

Два часа…

С изваден пистолет, приведена, тя се промуши през вратата към вътрешността.

Погледна към вратата на библиотеката. Може би. Според сведенията в компютъра на Кайс, получени от друг от имперските библиотекари, тя се командваше от две системни оперативни станции. Едната за централната станция на библиотеката, другата, заключена с код, осигуряваше достъп до определени поверителни файлове. Предназначени само за Императора.

Ако има време, може би ще се опита да надникне вътре. Ако има време.

Тя се изкатери по стълбите, игнорирайки гравиасансьора, да не би да задейства някоя друга аларма, и се насочи към горния етаж. Съдейки по думите на Очио, там трябваше да е най-интересната част.

При разузнавателното прелитане над сградата не бе забелязала нищо, което да наподобява антена. Така че ако имаше такава, щеше да е или в стаята под покрива, или под стрехата. Какво пък, намръщи се тя. Няма да е първият покрив, под който пълзи. Стига да не я забележат хората от външната охрана — по време на полета ги бе видяла да кръстосват околността.

Тя прекоси горния етаж на къщата, проверявайки всичко с бързината и умението на опитен специалист по охрана. Чисто… чисто… чисто…

Стаите изглеждаха съвсем невинно — бяха обзаведени така, сякаш очакваха всеки момент да се появи многолюдното семейство Шахряр и тяхната прислуга.

Чисто. Ярко. Блестящо.

Синд надзърна в поредната стая — беше малка и тясна, вероятно за някоя прислужница на етажа, огледа се — отново нищо интересно — и понечи да отстъпи назад…

Спря миг преди да затвори вратата.

Погледна наляво и надясно по коридора. Към стълбите. Човекът, проектирал този етаж, е бил или пиян, или некомпетентен. Ако не бе така, значи тя нищо не разбираше от геометрия. Отново вътре. Не — стаята наистина бе твърде малка за предполагаемото пространство около нея. Само дето…

Тя пристъпи към вратата на банята. Беше заключена. Извади два от „необходимите инструменти“ от чантичката си. С първия сканира вратата и дръжката. Малкият „търсач на бръмбари“ й съобщи, че във вратата няма монтирани сигнални устройства. Вторият инструмент изучи ключалката, избръмча тихо и тя изщрака. Синд натисна дръжката и влезе.

Еврика.

Комуникационната станция бе богато оборудвана и напълно автоматизирана. Синд се зае да я изучава така, както я бе учил Фрестън. Самата тя не беше специалист по комуникациите, но контролната програма, свързана със скритата някъде другаде в къщата антена, със сигурност бе предназначена да получава кодирани сигнали отдалече.

От някое място, вероятно предназначено за скривалище на Императора.

Прегледа мощния предавател. Беше автоматичен и тя се боеше да не обърка нещо. Най-вероятно бе поставен да излъчва сигнал „Не идвай тук“, в случай че истинското предназначение на къщата бъде разкрито.

Надяваше се, че е намерила това, заради което бе дошла. Беше се погрижила да не оставя следи и отпечатъци, за последното бе покрила пръстите и ръцете си със специална микроизолация. След като се огледа още веднъж, затвори вратата зад себе си.

Сега идваше най-трудният момент.

Все още й оставаше около час и досега не бе чула тревожния сигнал на алармата. Ако се наложи, винаги би могла да се върне и да „приспи“ Очио за още два часа.

В преддверието нямаше никого. Синд отвори вратата на библиотеката. Беше истинска галерия, със сводести стени, издигащи се до покрива. По рафтовете прилежно бяха подредени фишове, книги и списания. Стен сигурно би харесал библиотеката, рече си тя.

Огледа се за някакви признаци на живот. Нямаше.

Продължи навътре. Близо до вратата бе едната командна станция. Тази на Очио. Въпросът бе къде е втората, от която могат да се преглеждат секретните файлове.

Забеляза, че през стената минават кабели — някой, изглежда, се опасяваше от прехвърлянето на информация по недиректен път.

Синд напусна библиотеката и влезе в съседното помещение.

О, каква радост, помисли си тя, когато погледът й се спря на компютърната станция. Приближи се и седна на столчето пред пулта. Докосна тъмния екран и той се озари.

АКТИВАЦИЯ. МОЛЯ, ВЪВЕДЕТЕ ДАТАТА И МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО.

Синд помисли малко и затрака с пръсти по клавишите.

Въведе датата и ШАХРЯР.

ОПЕРАТИВНА СИСТЕМА ЗАРЕДЕНА. ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА.

По дяволите.

Хм… Император. Не. Империя. Не. Чакай малко.

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА. ИМАТЕ ТРИЙСЕТ СЕКУНДИ ДО ЗАДЕЙСТВАНЕТО НА АЛАРМАТА.

Името изскочи само в главата й. Тя отправи една кратка молба и написа:

РАШИД.

ПРИЕТО. ИМАТЕ ПЪЛНИ АДМИНИСТРАТИВНИ ПРАВА.

Как ли пък не. Нима беше толкова лесно? Но:

ЗАПИТВАНЕ ЗА КООРДИНАТИ. ПРЕДАВАТЕЛ ДО ПРИЕМНИК ШАХРЯР. МОЛЯ, ИЗЧАКАЙТЕ.

Замига светлинка.

Вътре съм, помисли си тя с нарастващ възторг, и в този момент през вратата нахлуха двама охранители. Носеха противогази и бронирани жилетки, но това нямаше особено значение, тъй като Синд ги простреля за миг под лицевите стъкла, прати още два куршума в екрана на лъжливия компютър и се хвърли към вратата.

Претърколи се отвън, сетне повали притаилия се зад вратата охранител и стреля два пъти към друг, който се качваше по стълбите. Не уцели, но със сигурност го изплаши до смърт.

Сега вече се нуждаеше от тежка артилерия. Пъхна пистолета в колана си и взе пушката на убития охранител — имперски уилигън. Премести превключвателя на автоматична стрелба и прати един откос към вратата на библиотеката.