Кеа сръбна от скоча и остави на приятната топлина да се разлее по крайниците му.

Първата част от неговия план да надхитри смъртта бе съвсем проста. Имброциано трябваше да създаде ходещо, говорещо и мислещо подобие на Кеа Ричардс. Втората част — която предстоеше да бъде задействана — бе още по-проста. Ужасяващо проста.

Той отклони мислите си от надигащия се в него непреодолим страх. Ще се справи с това, когато му дойде времето.

Третата част от плана бе доста по-сложна. Като начало, беше намислил някои подобрения на стария модел. Намеса в генетичната структура с цел да осигури на своето друго аз неуязвимост към болести и остаряване. Когато организмът заеме новото си място, възрастта ще бъде намалена значително. Избра трийсет и пет години като точка, в която процесът на стареене да се замрази. Кеа смяташе, че това е бил върховият миг в живота му. На теория трябваше да продължи да живее векове наред, без тялото му да се износва.

— На практика — обясни Имброциано — имам съмнение, че подобно нещо е възможно. Всеки организъм е невероятно сложна структура. Уязвима към твърде много неща, за които дори не си даваме сметка. Не само физически. Съществуват и психологически фактори, за които не бива да забравяме.

— Мога да изгубя разсъдък — рече Кеа без никакви чувства. Имброциано кимна.

— И да бъда убит — продължи Кеа. — Или задържан някъде против волята ми. Да бъда принуден да върша разни неща.

— И това също — съгласи се Имброциано.

Тези проблеми отведоха до ключова част от неговия план. Инженер по призвание, Кеа бе започнал с машина. Преценяваща и отсъждаща машина, снабдена с мощни логически програми. Дистанционни сензори, които да следят неговото друго аз. Да оценяват умствените и физически особености, както и външните заплахи. Самият организъм щеше да носи в себе си бомба, имплантирана в червата. При заплаха от мъчения, мозъчно сканиране или смъртоносна атака бомбата щеше да избухне с ужасяваща сила. Същото щеше да стане, ако наблюдаващата го машина прецени, че вече не е умствено и психически способен да управлява Федерацията. Кеа го наричаше Факторът Калигула. Нямаше никакво желание да бъде тиранин, властващ над един безкраен ад.

Остана доволен от себе си заради това решение. Това беше неговият таен дар за вечното кралство. Но ако трябваше да е честен със себе си, щеше да признае, че е бил доста либерален в определяне параметрите на умствените увреждания. От друга страна, кой може да каже със сигурност какви ще са представите за подобни неща в далечното бъдеще? Това, което днес бе безумие, тогава можеше да е съвсем естествено поведение.

Машината, отговаряща за контрола на всички тези неща, се намираше в един напълно автоматизиран кораб-болница, който не само бе строен, без да се мисли за разходи, подсилван десетократно там, където можеха да се сложат и тънки прегради, но и оборудван с програми за самоанализ и ремонт.

Кеа скри този кораб там, където никой враг не би могъл да го намери — в паралелната вселена. Източникът на неговата АМ2.

Мислеше за нея като за N-пространство.

И в случай че неговите врагове успееха да проследят и открият кораба, той притежаваше най-могъщите оръжия на тази епоха. Малко вероятно бе някой да го атакува в онази друга вселена. Корабът-болница трябваше да чака в готовност, докато получи сигнал, който да го пробуди към живот. След този сигнал роботизираният екипаж на кораба щеше да създаде друг Кеа Ричардс — за да замести този, който е бил… премахнат. Тялото щеше да бъде синтезирано от гени, които Имброциано бе натрупала от честите биопсии. Умът — схемата, представляваща Кеа Ричардс — също щеше да бъде възстановена до най-малки подробности. До последните мисли преди… смъртта.

— Това ще отнеме време — предупреди го Имброциано. — Малко повече от три години, преди да бъде завършен дубликатът. Трябва да си наясно, че ще има такива промеждутъци.

Преодоля този проблем, като нареди да бъде инсталирана невероятно богата компютърна библиотека. Тя трябваше да следи всички новини и нови информации, свързани с Федерацията. Натрупаните по такъв начин данни щяха да се въвеждат в ума на новия организъм след неговото пробуждане — по време на краткото обучение. Но трябваше да е внимателен. Организмът щеше да е нов. Неизпитван. Психолозите от екипа на Имброциано го предупредиха, че твърде много знания без практически опит могат да го обрекат на гибел, преди още да е започнал самостоятелно съществуване.

Завръщането към властта щеше да е постепенно. Стълбичка с натрупване на опит. С разширяване на кръгозора при всяко следващо ниво. И на всеки от тези етапи, ако наблюдаващата машина реши, че новият организъм притежава сериозни недостатъци, тя трябваше да го унищожи… и да започне отново.

Странно, но най-лесна се оказа онази част от подготовката за безсмъртния живот, която касаеше политиката.

Защото единствената му карта беше АМ2.

Със смъртта му доставките на АМ2 щяха да се прекратят автоматично. Нямаше да има друг узурпатор, докато Кеа не се прероди и завърне. Щеше да настъпи икономически хаос. Тригодишен вакуум във властта. Този, който дръзне да се възкачи на трона, ще е толкова слаб, че Кеа Ричардс ще може да го събори с едно докосване, когато се върне от отвъдното.

Възроденият герой.

Каква невероятна по сила легенда.

Кеа погледна древния часовник на стената. Време беше да започва.

Имброциано го очакваше.

Той допи уискито. Сетне натисна едно копче и повика Кемпър — шефа на неговия щаб. Двамата прегледаха още веднъж нещата, които трябваше да се вършат във времето на неговото отсъствие, правни въпроси, оставени за последния момент. Срещи с разни хора. Хората от личния му щаб трябваше да привикнат с идеята за неговото отсъствие. Беше се постарал да ги подготви, като напоследък все по-често се губеше за малко. Понякога претворявайки се в образа на обикновения инженер Рашид. Друг път с неколцина избрани съветници за тайна дипломация.

— Ами ако възникне извънредна ситуация, мистър президент? — попита Кемпър. — Как можем да се свържем с вас?

Ричардс му даде обичайния си отговор.

— Не бери грижа. Няма да отсъствам дълго.

След като Кемпър излезе, Ричардс извади от гардероба обемиста пътна чанта. Натисна скрита ръчка на бюрото и част от стената се плъзна встрани. Той се прехвърли в тъмния коридор. Панелът зад него се затвори. Малко по-късно вече беше на борда на неголяма космическа яхта и слушаше монотонния разговор на капитана с първия офицер — в очакване на разрешение от диспечерската за излитане. Надигна се, за да провери дали Имброциано и хората й са настанени удобно. Имброциано му помаха. Усмихна се. Тъжна усмивка. Кеа също й помаха. После си затегна колана.

Последва кратко сътресение от старта… тътнеж в ушите и… накрая безтегловност. Кеа се наслаждаваше на всяко усещане по време на полета, сякаш беше последно.

— Искаш ли успокоително? — попита го в слушалките гласът на Имброциано.

Той се обърна към нея. Махна й да седне до него и тя го послуша. Очите й бяха хлътнали от недоспиване.

— Предпочитам да не вземам — рече Кеа. — Не зная защо, но… бих искал да съм в съзнание.

— Разбирам — рече Имброциано. — Но така или иначе няма да стигнем крайната цел преди утре сутринта. Защо не си починеш?

— Ако не се получи — рече той, — ще имам предостатъчно време за почивка. Безкрайно много.

— Все още не е късно да се откажеш. Наистина. Дори те съветвам да го сториш.

— Вече съм решил — рече Кеа. — Няма нужда да изпитваш вина.

Имброциано потъна в мълчание. По някое време рече:

— Ако от това ти е по-леко, утре няма да изпиташ никаква болка. Нищо няма да усетиш. Първо ще ти инжектирам успокоително, за да няма страх. Смъртоносната доза идва по-късно. Ще вдишаш… и докато издишаш, вече ще си мъртъв.

— По-точно прероден — поправи я Кеа с престорено безгрижие. — Или, както биха казали някои, сменил един съд с друг.

— Но няма да си ти! — почти избухна тя. — Може би само като най-обща дефиниция. То ще говори като теб, ще ходи, ще мисли досущ както мислиш ти. Но все пак няма да си ти. Същината на всеки един от нас ни прави индивиди. Душата.