Той изсипа подправките в машината и отново натисна копчето. Докато тя се въртеше, започна да налива мазнина.

— Разтопено фъстъчено масло — поясни Мар. — Само колкото да се слепят съставките.

След не повече от минута ястието беше готово. Стен го гледаше с недоверие.

— Тази лепкава съставка — съобщи Мар — трябва да се намаже върху месото. И това е работа на мияча.

— Истина е — потвърди Сен. — Майстор-готвачът никога не се занимава с подобни неща.

Стен изпръхтя недоволно, но се зае да разнася равномерно марината върху пилешкото. Всъщност нямаше нищо против. Благоуханието бе невероятно. Устата му се изпълни със слюнка, докато си представяше какво ще се получи, след като пилешкото премине през скарата.

В ъгъла Мар и Сен спореха за предимствата и недостатъците на ядките в ливанския пилаф. Наоколо бе пълно с димящи тенджери с ароматна храна.

Той усети как се отпуска.

Всъщност нямаше нищо против да е мияч на съдове, вместо Герой на революцията.

Мар и Сен поглеждаха към грейналото му лице.

— Мислиш ли, че е готов? — прошепна Мар.

— Абсолютно — потвърди Сен. — Не бих искал да се тупам по рамото, но това е една от най-добрите работи, които сме свършвали някога.

— Съществата не разбират — рече Мар, — че първата и единствена тайна на тържествената вечеря е да се подготви домакинът.

— Малко кухненско вълшебство — кимна Сен. — Всеки път се получава.

Водачката на загиновите забоде за пореден път вилица във вкусното ястие пред нея. Гледаше го, сякаш се питаше дали тялото й може да побере още. Вилицата продължи обратния си път и хапката изчезна в устата й.

Тя затвори очи. Истинска скулптура на наслаждението. Вкуси. Хммм.

Когато ги отвори, Стен й се усмихваше.

— Пъррр — оригна се тя. — Извинете, но просто не мога да побера повече.

— Мисля, че нашият майстор готвач е готов да ви прости — кимна Стен. — Доста се постарахте.

Той огледа залата. Мар и Сен бяха преобразили мрачното борско помещение в истинско чудо с множество цветя и приглушени светлини.

Останалите гости също изглеждаха покорени от атмосферата.

В продължение на два часа Сен и Мар управляваха керван след керван от вкусни ястия. Независимо дали бяха предназначени за хора или извънземни, те бяха посрещани с еднакъв ентусиазъм.

Вече всички присъстващи се подпираха с лакти или техните чуждоземни еквиваленти — на масата. Разговаряха оживено, сякаш бяха стари приятели.

Като капак Мар и Сен бяха разпечатали сувенирни менюта за всички членове на загиновската делегация.

— Винаги го правим — съобщи Мар. — Съществата обичат да показват вкъщи колко добре са си прекарали. А това е и чудесна реклама за нас.

— Не е реклама, Мар — поправи го Сен. — Не и в този случай. Спомни си, че вече сме революционери. Военният термин е пропаганда.

— Същата работа — изпръхтя Мар.

— Така е, но „пропаганда“ звучи доста по-романтично.

Стен трябваше да признае, че сувенирното меню наистина изпълнява отлична пропагандна функция.

На обратната страна имаше негова снимка, заобиколен от двамата майстори-готвачи Мар и Сен. Отпред Сен бе дал място на своята тема: „ГОЩАВКА ЗА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА“.

Ето какво бе човешкото меню:

Ястията, включени в менюто за извънземни, бяха също толкова впечатляващи.

Стен видя, че Мар наднича откъм вратата. Помаха му. Време беше.

Стен се обърна към Соейзи и рече:

— Мисля, че ни викат за кафе и бренди.

Тя се засмя.

— И пури ли?

— И пури — обеща Стен.

— Водете ни, сър Стен.

Докато се изправяше, Стен даде знак с палец нагоре на Мар. Всичко вървеше според плана.

— Ето каква е нашата позиция — говореше Моши-Камал. Вторият член на тройката, управляваща загиновите. — Готови сме да се присъединим към вас, но искаме гаранции.

— Не мога да ви помогна с последното — рече Стен. — Помнете, започнах този разговор с твърдението, че шансовете определено не са на наша страна. Ако се присъедините към нас… може да е като скок в пропастта.

— Но, сър Стен, поведението ви не съответства на настоящото твърдение. — Сега говореше Труиз, извънземният член на тройката. — Вие се биете добре. В действията ви има логика и липсват стремежи към самоубийство. Освен това имахте доста успехи.

— Може да ви се струва така, но не е съвсем — отвърна Стен. — Императорът имаше доста лоши дни. Той може да си го позволи, а при нас дори един е достатъчен, за да приключим.

— Защо сте толкова откровен с нас? — зачуди се Соейзи. — Очаквах да излъчвате повече оптимизъм. Командвате флот. Имате победи. Съюзниците ви се множат. — Тя махна към уютното помещение, украсено по идеи на Мар и Сен. — Седите тук в разкош, ядете отбрани ястия и показвате пръст на Императора и хрътките му. Защо не се хвалите с успехите си пред нас?

— Бих могъл — съгласи се Стен. — Но проблемът е, че спечеля ли ви веднъж, няма да мога да разчитам на вас. Когато се случи нещо ужасно — а обещавам ви, че ще се случи, — ще видите, че съм ви лъгал. И ще ме изоставите. Не бива да има съмнение — това е война до пълно унищожение. Императорът никога няма да ни остави на мира. Изгубим ли — обречени сме.

— Това ми е ясно — заяви Труиз. Мъничките пипалца под очите й бяха зачервени от раздразнение. — Но картината, която ни нарисувахте, е твърде черна. Дайте ни поне някаква надежда.

Стен се наклони напред.

— За момента благодарение на действията ми силите на Императора са разхвърлени навсякъде из звездната карта. На няколко пъти успяхме да го принудим да гони собствената си опашка, но едва ли ще продължава още дълго. За момента са ми нужни две неща. Резерви. И благоприятна възможност. Без първото ще е трудно да се възползвам от второто.

— Смятате ли, че подобна възможност ще ви се удаде? — попита Моши-Камал.

Стен изглеждаше, сякаш е потънал в дълбоки размишления после кимна.

— Без съмнение — излъга той. — Рано или късно все нещо ще се случи — нещо, от което да извлечем полза.

— И ние бихме искали да сме там — заяви Соейзи. — Това… същество вече е непоносимо за нас.

— Принуждава ни да се превърнем в негови безволеви слуги — добави Моши-Камал. — Тъпче ни. Загиновите имат дълга памет. Всички ние произлизаме от хора на труда. Класата на потисниците ни натика в тъмни дупки, пълни с опасни машини.

— Това е вярно — присъедини се Труиз. — Всички наши предшественици са избягали от някой деспот. Не можем отново да се обричаме на живот, от който сме бягали.

— Знаете ли — просъска Соейзи, — че той дори се представя за божество? Има последователи, които твърдят, че бил свещено творение. Искат да вдигнем в градовете си храмове. Това е толкова… отвратително!

Стен реши, че коментарът е излишен, вместо тона огледа присъстващите.

— Значи ще се присъедините към нас… без да се подсигурявате?

— Без никакви условия — потвърди Моши-Камал. На ваша страна сме.

— И може би ще успеем да решим първия проблем добави Соейзи.