Чантинг ги изпрати с поглед. Сетне на лицето й се изписа озадачено изражение.

На другия край на Империята двама мъже пиеха непречистен алкохол, размесен с домашно бренди, в един пристанищен бар, недалече от голям строителен обект. Единият от тях беше банков вицепрезидент, другият се занимаваше с връзки с обществеността.

— Чу ли — попита вторият — какво станало, когато Императорът си поръчал момиче за развлечение? Първия път й обещал, че ще я накара да стене. И така станало. За втория я предупредил, че ще пищи. И тя пищяла. А за третия й рекъл, че ще се изпоти. Момичето се дръпнало и го погледнало учудено. Ами да, рекъл, защото третият път ще е чак през лятото…

Заместник-президентът се разсмя любезно.

— Аз пък чух друго — че според Императора всеки трябва да се грижи за себе си. В неговия случай грижата била за едно много малко нещо.

Чиновникът върна любезния смях, сетне придоби сериозен вид.

— Елс, забелязал ли си, че Императорът никога не се показва в предавания на живо с жена, когато е някъде и върши нещо церемониално?

— Защо трябва да се показва?

— Няма причина — съгласи се мъжът. — Но ако си толкова известен, ще има куп пчелички, които биха желали да полепнат по теб, нали така? Представи си, че утре те направят изпълнителен директор?

— Може би. Жена ми има мнение по въпроса.

— За нещо друго, което липсва на Императора?

— Може пък това да е причината за вечния му живот. Просто съхранява естествените си природни резерви.

— Ако наистина ги има.

Двамата се закискаха, сетне погледите им се отправиха към екрана на телевизора, където показваха гравиболен мач.

И двете „шеги“ бяха от репертоара на хората на Рюкор. Странно или не, предназначението им бе да постигнат точно това, което правеха: да нанесат ущърб върху имиджа на Вечния император като свръхмогъщо същество. В някои случаи дори буквално.

Тези шеги и стотици други като тях, съчетани с някои доста гадни слухове и легенди, се разпространяваха из Империята със скоростта на звезден двигател.

Вечерният ритуал на Алекс включваше задължителна проверка на стаята, за да се увери, че никой не е монтирал подслушвателни устройства. След което влизаше да се изкъпе в освежителя. После Хотско също посещаваше освежителя, преди да се присъедини към него в голямото пухено легло. Но само за да спят. Алекс, човек изтъкан от морал и професионализъм, никога не би си позволил да се възползва от положението. Нито изпитваше влечение към тази стройна млада жена. Не беше неговият тип.

Поне така се опитваше да си внуши, при това все по-често.

Той се търкаше здравата под душа, припомняйки си времена и мисии, по време на които нямаше достатъчно вода не само за да се изкъпе, но дори за пиене. По никое време се пресегна и увеличи струята от „иглички“ на „ураган“ и в този момент дочу женски кикот.

— Мръдни се — извика Хотско зад него. — И ми дай сапуна. Гърбът ти има нужда от здраво измиване.

— Уф, малката…

— Казах да се мръднеш.

Алекс изпълни каквото му казваха. Хотско започна да търка гърба му, движейки чувствено и бавно ръка.

— Не те гледам — успокои го тя. — Макар че винаги ми е било интересно какво крият шотландците под полата си.

— Тъй ли? — попита Алекс и на лицето му цъфна усмивка. — Как ти се струва усещането за нещо, дет’ е дълго към двайсет и пет сантиметра?

Хотско също се разсмя. Пръстите й се плъзнаха по изпъкналите бицепси на шотландеца.

— Това какво е? — попита тя.

— Туй стана когат’ трябваше да зигна, а аз взех, че загнах. Тъкмо раната ще ми напомня да внимавам повече. Моме, т’ва, дето сега го търкаш, не е гърбът ми.

— Няма нищо — отвърна замечтано Хотско. — И това не е сапун.

— Ако се обърна — заплаши я Килгър, — играта ще вземе да загрубее.

— Хм.

Алекс се обърна, наведе се и вдигна Хотско на ръце. Устните им се срещнаха и бедрата й обгърнаха неговите.

Малко по-късно те излязоха изпод душа. Използваха халата на Килгър за кърпа, тъй като освежителят изглеждаше като след водна експлозия.

Навън луната озаряваше залива и угасващите светлини на Сан Франциско.

— А сега — рече Алекс — да се гушнем в леглото и няма нужда да са притесняваш дали ще ми се изчерпят батериите на маклийновия двигател.

— Така ли му викаш? — подсмихна се Хотско. Тя отвори вратата на гардероба, извади ароматичен крем и започна да маже кожата си, като се усмихваше доволно.

Алекс се пресегна, взе тубичката и изстиска малко на дланта си. И в този момент инстинктът му взе връх над желанието. Той вдигна внезапно Хотско и я хвърли в леглото. Тя подскочи, понечи да извика и млъкна, когато огледалото се разпадна на парчета.

Килгър се претърколи на пода и когато се изправи, в ръката му по някакъв магичен начин се бе озовал пистолет. Той коленичи, прицели се, натисна три пъти спусъка и върху гърдите на убиеца, изправен зад прозореца на балкона, разцъфнаха три кървави рози.

Някой или нещо падна на пода и Килгър прати още три АМ2 куршума към него. Дъските под тялото задимяха. Отвън долетя вик. Алекс сграбчи миниатюрния предавател, който беше единственият им резервен изход, пъхна го в уста, после взе Хотско на ръце. Прекоси с две гигантски крачки стаята, разби останките от вратата на балкона, прелетя над него и скочи. Хотско извика.

Имаше седем метра до затревената площадка долу и докато падаше, Алекс се завъртя, присви крака и използва зяпналото нагоре униформено ченге като трамплин.

Ребрата на ченгето изпукаха и той се задави в гъргорещ вик. Килгър рухна на колене, омекотявайки удара от сблъсъка. После се изправи, без да губи време или да изпуска Хотско, все така стиснал пистолета в ръка, и се втурна към близките шубраци.

Един АМ2 куршум експлодира в земята зад него — Килгър веднага определи, че го гонят хора на Императора, — завъртя се и без да си прави труда да се прицелва, пусна четири куршума към стаята, която току-що бе освободил.

После отново затича, криволичейки, към храстите.

По времето, когато ударният отряд от ченгета от Сан Франциско и агенти на Вътрешна сигурност се възстанови, бялото петно, представляващо голия Алекс Килгър, без изчезнало зад храстите.

Екнаха тревожни сирени, замигаха светлини.

Но от Килгър нямаше и следа.

Алекс спря да тича след около два километра. Предполагаше, че се намира някъде в края на голямата джунгла, близо до извивката на полуострова, където скитореха освободени или избягали от зоопарка тигри.

„Какво пък — помисли си той, — ако имат мерак, тигрите могат да си рискуват главите с нас.“

— Не съм в настроение да си губя времето — промърмори той. — Имам други планове за вечерта.

Дори Хотско, израснала в среди, в които законът никога не е бил на почит, бе шашардисана от станалото — особено от свръхчовешката бързина, с която бяха напуснали района на нападението. Но се постара да го скрие най-вече за да не се изложи пред Алекс.

— Предполагам — подхвърли тя уж нехайно, — че Империята най-сетне ни е влязла в дирите.

— Аха — потвърди Алекс. — Имаха уилигънове. Оназ митничарка ни е изпортила. Не й запомних името. Дали пък не беше Кембъл?

Изглежда, въобще не обръщаше внимание на факта, че и двамата са голи и единственото им снаряжение в свят, който можеше да се окаже враждебен към тях, бяха пистолетът и предавателят.

— Сега какво? — попита Хотско.

— Имаме две възможности. Първата е да намерим онез двете моми в „Ловдавс и Меркинс“. Няма да им мигне окото, кат’ ни видят таквиз голи. И можем да продължим, откъдето ни прекъснаха. Пазиш ли им картичката?

— Оставих я в хотела — отвърна Хотско. Шокът й бе започнал да се уталожва и положението дори й се стори смешно. — В хотела. Искаш ли да се върна за нея?