За салата бе подготвил тънко нарязани градински домати, полети обилно със зехтин.

Зазвъня комуникаторът. Беше Фрестън.

Първо попита дали връзката е кодирана и защитена. Беше такава, разбира се. След това Фрестън съобщи, че току-що е приключил с интересен анализ на странния сигнал, изпратен към нищото от водещия кораб на конвоя с АМ2 при пристигането му в системата Дюсейбъл и малко след като беше разбрал, че е подложен на атака.

Стен реши да почака търпеливо, докато Фрестън приключи с доклада, преди да му припомни троснато, че вече не е комуникационен офицер, а командир със собствени кораби и че техническите проблеми са за други.

Сигналът не бил насочен наникъде. Отправил се към една мъртва система, някъде между забравеното и изгубеното. Фрестън успял да заеме от борите един от техните кораби за радиоелектронно наблюдение, поработил малко върху сензорите и датчиците, за да разшири спектъра им, и после го пратил в мъртвата система.

На една от планетите корабът открил малка предавателна станция. Фрестън не посмял да приземи кораба, тъй като се опасявал, че станцията може да е минирана.

После се зае да обяснява какво според него означава всичко това. Стен не се нуждаеше от обяснения. Фрестън бе успял да проследи сигнала само до първото предавателно звено. Предполагаше, че роботизираната система за управление на конвоя се управлява с няколко прости команди от типа „ПРОДЪЛЖАВАЙ“, „НЕ ПРОДЪЛЖАВАЙ“ или „ОТКЛОНИ СЕ ОТ КУРСА“. И в зависимост от тези сигнали щеше да се насочи към Дюсейбъл или да предпочете вторичната, предварително заложена цел, или пък…

Всъщност имаше още няколко интересни възможности.

— Този разузнавателен кораб още ли е в системата?

— Тъй вярно — кимна Фрестън. — Наредих да остане там с включени сензори и да не предприема активно прослушване на околния район без пряка заповед от мен.

— Имаше ли някаква радиоактивност при първата поява на борския кораб?

— Не са ми докладвали.

— А след това?

— Технически погледнато, не — отвърна Фрестън. — Но корабът наскоро съобщи за повишено енергийно излъчване от станцията на всички вълни. Сякаш се намира в състояние на пълна готовност.

Стен забрави напълно вечерята.

— Оборудването на борския кораб достатъчно добро ли е да засече емисии като тази, която ти улови край Дюсейбъл?

— Напълно.

— Какво е разстоянието?

— Можете да сте там след три И-дни.

Стен се ухили — Фрестън познаваше своя началник.

— Добре. „Аойфи“ готов ли е за старт?

— Напълно.

— Тръгвам веднага. Кажи на капитана…

— Уолдман, сър.

— Че сега е моментът да изчисти името си след онази бъркотия с конвоя. Искам да оборудват „Аойфи“ с прикрепващи скоби за такткораби. И да осигуриш кодирана връзка между такткораба и разрушителя. Веднага.

— Да, сър. Предполагам, че вие ще командвате такткораба?

Стен понечи да кимне, но се сепна. Достатъчно, вече беше командир, не можеше да е навсякъде и винаги на първа линия. Не трябваше да е такъв егоист.

— Не — отвърна той за изненада на Фрестън. — Искам някой от най-добрите пилоти — всъщност дори имам кандидат. Край на връзката.

Стен беше при вратата на каютата още преди екранът да е угаснал.

Гуркът отвън не успя да вдигне оръжието за почест, когато Стен мина покрай него. В едната си ръка той държеше шлема, в другата — кобура с пистолета, а на рамо бе метнал раница с еднодневен хранителен порцион и тоалетни принадлежности. Три неща, които винаги му бяха подръка.

Без да иска, Айда му бе дала пример.

Беше време да изстърже част от ръждата.

Трите дарби, които трябва да притежава един дипломат — както бе научил сър Еку още преди много време бяха никога да не приема нещата лично, винаги да изглежда доволен, когато му поднасят жилаво пилешко на прием, и най-важното — да умее да понася скуката.

Не само скуката от продължителните, монотонни конференции, на които новоизгряващи политици се опитваха да печелят привърженици, сякаш се намираха на финален дебат с единствения си опонент, но и на безкрайните часове пътуване.

Еку често се бе питал как ли са издържали в ранните дни екипажите на бавните химически ракети да не полудеят по време на своите пътешествия. Архивните записи за убийства, бунтове и други размирици на борда му подсказваха, че не са се справяли кой знае колко добре.

Сега, по време на продължителния полет обратно към Кал’гатейските светове, на борда на кораб, принуден да пази пълно комуникационно мълчание, Еку имаше чувството, че той самият започва да полудява или е готов да се разбунтува, макар че се опитваше да не забравя, че скуката не е сред чувствата, познати на манабийците, и че това е по-скоро механична реакция след десетилетията, прекарани в обкръжението на хора.

И въпреки това имаше чувството, че в главата му надделяват нездрави вибрации.

Изгледа няколко пъти всички филми, които успя да намери на борда на малката яхта, прочете книгите от библиотечката, както и докладите и записките, а все още бяха само на четири корабни дни от Сейличи.

Накрая тъкмо скуката го отведе при посланието на Мар и Сен.

И по-рано му бе хрумвало да го погледне, но не го стори. Опасяваше се, че споменът за прекрасните им умения ще влезе в тежко противоречие с това, което се сервираше на яхтата и ще задълбочи депресията му.

Отново докосна с пръст сензитивната зона и пред него се появиха Мар и Сен, поздравявайки го по име. И отново ноздрите му се изпълниха с благоухания.

Отново двете същества обявиха, че организират кетърингова служба, и се заеха да му представят менюто си.

В главата на Еку светна сигнална лампа. Имаше проблем. Гласовете на Мар и Сен звучаха монотонно, безжизнено, сякаш се бяха върнали към бизнеса си, подтиквани от икономическа криза. Но това не беше възможно. Освен ако…

И двете холограми замряха. Мар и Сен гледаха един към друг.

— Мисля, че това е достатъчно дълго, за да може всеки, решил да слуша менюто, да се откаже — съобщи Мар.

— Надявам се — отвърна Сен. — Сър Еку, имаме нужда от вашата помощ. Предполагам, че вие сте нашият зрител сега и всички останали…

Той млъкна и потрепери.

— … че всички останали — продължи, след като се съвзе — вече са се отказали. Ние сме в опасност. Трябва ни контакт със Стен. Нямаме представа дали ви е известно къде се намира той и единствената причина, поради която ви пратихме това съобщение, е, че двамата някога работихте в Трибунала — в онези ужасни дни на петте същества, чиито имена не бих искал да произнасям. Това е единствената ни надежда. Имаме нужда от помощта на Стен. Някой друг също. Не мога да съобщя името на това същество. Но кажете на Стен, че е някой, когото ще си спомни. Кажете му за онова парти и това, което се случи по-късно. В градината. Черната топка на фона на луната, която се появява три пъти в годината. Ако Стен си спомни, кажете му, че това същество е в опасност, че го преследва Императорът. Ние…

Мар го прекъсна:

— Дочухме къде се намира това същество. И ако Императорът научи, че знаем, ще започне да преследва и нас. Не знаем точното местонахождение на съществото. Усещаме, че някъде вън се разпъват мрежи от същества, които ни мислят злото. Рано или късно, ако тези рибари продължават да мятат мрежите си, и ние ще попаднем в тях.

Двете същества се притиснаха едно към друго, малка клетка на обич и спокойствие в една враждебна вселена.

— Не бива да казваме повече — заговори след време Сен. — Предайте на Стен за нашия проблем. Помолете го да ни помогне. Той знае къде сме. Не е необходимо да му подсказваме. И… кажете му, че не бива да рискува. Заявяваме го твърдо, като негови искрени приятели. Ако ще попречи на кръстоносния му поход, нека не се опитва да ни помага. Стен не бива да губи тази битка.

Дракх-хот пилотът Ханелоре ла Сиотат се питаше — както всеки друг би се питал на нейно място в една професия, чиито две важни условия бяха неспособността да се говори, без да се мърдат ръцете, и загрижеността за непосредственото бъдеще — защо ли се бе присъединила към бунтовниците.