Прозвуча гонг, който призова всички гости в банкетната зала с размерите на самолетен хангар. Личен облечен в ливрея прислужник настани Хамиш на средновековния цистерциански стол с висока облегалка, след което се навърташе наблизо през цялото угощение, пълнеше кристалните бокали с позлатен ръб и сервираше ястия в чинии от остъклена лунна почва. (Рупърт Глаукъс-Уортингтън бе поръчал прочутия си сервиз, когато колекцията лунни скали на НАСА беше продадена на търг за погасяване на дългове.) Всичко беше изумително в крайността си, но Хамиш се чудеше най-вече на прислужниците.

„Как го правят, за бога?“

Не беше цената. Когато имаш седем-осем деветки по скалата на богатството, можеш да си позволиш всякаква лична помощ, която си искаш, за абсолютно всяка задача. Онова, което не можеше да се купи само с пари, бе конфиденциалността. Колкото повече хора участват в някой разговор, толкова по-вероятно е изтичането на информация, от слухове до записи във всички спектри. Въпреки ясните основни правила за това събиране (наред с Фарадеевата защита, която да държи настрана Световната мрежа), всеки в помещението би могъл да носи някакво новоизлюпено шпиониращо устройство. Някоя малка начинаеща компания, аматьорска група или дори жалко остаряло правителство можеше да си осигури временно надмощие.

Хамиш се замисли как най-високопоставените фамилии — Глаукъс-Уортингтънови, Бин Джалил, Боголомови, Дюпон-Вонесенови, Ву Чан и тъй нататък — са допуснали толкова много хора да участват на това събиране. Въпреки че благоприличието изискваше разговорът по време на вечерята да е лек и основните теми бяха оставени за утре, някой със сигурност щеше да прекали с питиетата и да се раздрънка.

По време на супата той бъбреше с някаква социална психоложка от Дарамсала, но през цялото време не спираше да се чуди. „Може би лоялността на прислужниците е внушена чрез хипноза. Незаконно на повечето места. Но пък Швейцария и Лихтенщайн никога не са влизали в Европейския съюз. Или пък може да им се плаща с фючърсни опции, които се осребряват след десетилетия и само ако са спазени определени критерии.“

В един от методите имаше малко повече класа. Намери някое затънтено село, тънещо в мизерия, болести и безнадеждност. Налей достатъчно пари, за да го промениш — училища, болница, работни места и стипендии за по-интелигентните младежи. Създай си местен благодарствен култ. В крайна сметка получаваш надежден източник на лоялни и привързани към теб слуги. Както и добра реклама.

„Може пък да го правят по старомодния начин. С изнудване. Предадеш ли ни, ще кажем на ченгетата какво си направил.“ Хамиш хвърли поглед към личния си сервитьор и реши, че мъжът изглежда доста як под копринената униформа и безупречното внимание. Изпи виното си и докато онзи му наливаше отново, забеляза на ръката му нещо като едва забележими следи от стара татуировка, загатваща вероятно за тежко минало.

„С очила можех да направя пълен анализ. Но пък е по-забавно да събираш парчетата едно по едно, по стария начин.“

В действителност Хамиш си прекарваше чудесно и си водеше наум бележки, които по-късно да бъдат проучени и разширени от екипа му. Читателите и зрителите обичаха това! Разбира се, богатият му злодей трябваше да е от някой друг богаташки кръг. Може би техномилиардер надерит, богат побъркан учен или член на някой либерален заговор… със сигурност не и благородник! Особено като се има предвид, че този елит на елитите бе на път да се съюзи с Тенскватава.

Междувременно социоложката от лявата му страна дрънкаше нещо за доклада, който смяташе да представи утре — „За неоконфуцианската прагматична етика и Новата пирамида“. Хамиш се чувстваше толкова добре, че се сдържа да я попита откъде е откраднала втората част от заглавието.

— Разбирате ли, господин Брукман, със залеза на Просвещението залязва и социалната му структура с форма на диамант, доминирана от голяма и жизнена средна класа. Моделът насърчавал жизнеността и находчивостта, но също така и вятърничавост. Кичът и непостоянството, залели вашата Америка, която завинаги ще си остане в пубертета.

Хамиш отвърна с вежлива усмивка, която тя погрешно интерпретира като задълбочен интерес и размърда деликатно боядисаните си пръсти.

— Подобно обществено устройство е нестабилно. Прекалено е зависимо от високото ниво на образованието, добрите обноски, увереността и споделеното чувство за целенасоченост. Буржоата лесно могат да бъдат подбудени да се дърлят по тривиални теми, също както в древна Атина и във Флоренция. Само ги накарай да реагират прекалено силно на една раздухана заплаха, без да обръщат внимание на другите.

Социоложката явно полагаше усилия да задържи вниманието му, усмихваше се и накланяше леко глава, за да възстанови контакта всеки път, когато Хамиш вдигаше очи от чинията — вече рибно ястие, задушена жълтоперка, изключително скъпа, с лек намек за истински шафран. Той любезно я дари с продължителен поглед и си помисли, че изглежда доста по-привлекателна, отколкото бе първото му впечатление. Отпи отново от виното си и остави сервитьора да напълни чашата му, докато тя продължаваше:

— Както казва Платон, стабилното управление изисква широка основа, която се стеснява до малка, но изключително квалифицирана класа, родена и възпитана за управление. Това е моделът, възприет от деветдесет и девет процента от постземеделските цивилизации. Дори по времето на така наречения съветски комунизъм властта бързо се е съсредоточила у няколкостотин фамилии от кастата на номенклатурчиците — класическо феодално общество, въпреки цялата им външна егалитаристка риторика.

„Наистина ли си въобразява, че това не ми е известно?“ — запита се Хамиш. Докато кимаше лениво и не сваляше поглед от нея, той надаваше ухо към другите разговори. Зад него някакъв бразилски торен магнат предъвкваше догадки за извънземния Артефакт, които бяха станали досадни още преди часове. Междувременно от другата страна на масата някакъв умник от мозъчния тръст на Тенскватава обсъждаше вероятностно претеглената отговорност — идеята, че учените и изобретателите трябва да купуват застраховки или облигации, с които да покриват възможните неуспехи, което ще ги накара да спрат и да се замислят, преди да се втурнат да провеждат рисковани експерименти. Версия на Предохранителния принцип, изискваща товарът на доказателството да легне на раменете на онези, които предизвикват промяната. Интересна алтернатива на предложението за „научни журита“, която позволяваше създаващите риска да носят товара на регулирането на прогреса вместо да го контролират чрез бюрокрация.

Хитро, но безполезно, след като водещите фамилии на Първото съсловие се присъединяваха към Движението. Утрешните олигарси нямаше да използват пазарни методи. Бюрокрацията е по-лесна за контролиране.

— Така че всичко сочи към връщането към пирамидалната обществена структура. Но какъв тип ще бъде тази пирамида? — попита социоложката, която си мислеше, че е приковала цялото му внимание.

„Тя определено флиртува с мен“ — реши Хамиш.

— Ами, да, това е добър въпрос — отвърна той и си даде сметка, че езикът му малко е надебелял. „Виното е твърде добро. Отдай му дължимото, като отпиваш, а не лочиш.“

— Именно! — Социоложката закима енергично и златната й (всъщност позлатена) огърлица задрънча. Зъбатата й усмивка изглеждаше невъзможно бяла и тя полагаше огромни усилия, но Хамиш започваше да ги намира за… привлекателни, докато тя продължаваше.

— Дали издигащата се сега аристокрация иска да повтори грешките, накарали обикновените хора да се разбунтуват през хиляда седемстотин осемдесет и девета във Франция и през хиляда деветстотин и седемнайсета в Русия? Какъв е смисълът да заграбиш всички пари и цялата власт, щом това ще те докара до дръвника?

Хамиш нямаше отговор на това.

— Луи Шестнайсети и цар Николай са били потомци на инбридинг, умствено изостанали глупаци — каза той. — Освен това не са разполагали с инструментите на бъдещето. Разпространението на микрокамерите по цял свят. Или непогрешимите детектори на лъжа.