Дългото три хиляди ли пътуване започна с подкуп и малко въздух.

И приличащ на пингвин робот, който стоеше на ниската маса, намерена от Пен Сян Бин в една потопена къща. Механично създание, което оставаше педантично любезно, като в същото време даваше заповеди, които щяха завинаги да променят живота на Сян Бин, Мей Лин и мъничкия им син.

— Имате съвсем малко време — сериозно каза създанието. Гласът му бе с пекински акцент и излизаше някъде от лъскавите гърди, доста под острия клюн. — Други вече са проверили същите подозрения, които ме доведоха тук, привлечени от недискретните ви запитвания за продажба на блестящ камък с формата на яйце и движещи се форми вътре.

За да покаже какво има предвид под „други“, птицата драсна с нокът по люспестата страна на голямата змия робот — другия натрапник, който бе изпълзял по рушащите се стени и се бе промъкнал през покрива на тази някога разкошна крайбрежна къща, за да изкара акъла на Мей Лин, докато Бин беше на злополучната си експедиция в Източен Шанхай. За щастие машината пингвин бе пристигнала малко след това. И след кратка ужасяваща схватка фалшивата змия бе разкъсана и разнебитена точно преди Бин да се прибере у дома.

Причината за цялата тази суматоха лежеше на същата маса и блестеше от светлинната енергия, която бе погълнала по-рано от слънцето. Яйцевидна форма, почти половин метър от връх до връх, млечнобяла и хипнотизираща. Нямаше съмнение, че Бин е трябвало да бъде по-внимателен — много по-внимателен — при запитванията си за това нещо в Мрежата.

Роботът пингвин пристъпи към Бин.

— Онези, които са изпратили змията, желаят да придобият камъка-свят не по-малко от моите собственици. Уверявам ви, че няма да бъдат деликатни като мен, ако сме все още тук, когато изпратят подкрепления. А моята деликатност си има граници.

Макар и бедняк със съвсем скромно образование, Бин бе достатъчно схватлив, за да разпознае прикритата заплаха. Въпреки това не му се искаше да побегне без семейството си в спускащата се вечер с това нещо… и да остави — вероятно завинаги — малкия си воден дом, който двамата с Мей Лин бяха построили върху руините на крайбрежното имение със собствените си ръце.

— Каза, че… камъкът-свят… избира само един човек, на когото да говори.

И посочи издълженото яйце. Ръцете му вече не го докосваха и в предмета не се виждаше онова ясно изображение на демон… или извънземен. (Имаше ли разлика?) Въпреки всичко камъкът си оставаше все така завладяващ. Виещи се форми, подобни на вихрушки, се носеха под издрасканата и очукана повърхност и светеха със собствена светлина, сякаш предметът бе някаква леща към друг свят.

— На твоите противници няма ли да им се наложи да говорят с него чрез мен, също като теб? — довърши Бин.

Основно правило на търговията, което разбират дори бедняците — можеш да сключиш по-изгодна сделка, когато купувачите са повече от един.

— Може би, Пен Сян Бин — отвърна изкуствената птица и пристъпи от крак на крак, сякаш губеше търпение. — От друга страна, не бива да надценяваш стойността си или да подценяваш жестокостта на противниците ми. Това не е пазарлък, а по-скоро безмилостна война. И още нещо — макар за световните камъни да се знае много малко, малко е вероятно ти да си незаменим. В легендите се намеква, че камъкът просто ще избере друг човек, ако предишният умре.

Мей Лин ахна, вкопчи се в лявата ръка на Бин и заби нокти в кожата му. Мислите му обаче продължаваха да препускат. „Това нещо ще каже каквото е нужно, за да спечели съдействието ми. Външният вид и думите обаче могат да лъжат. Змията може да е била изпратена от същите хора и битката да е била инсценирана, за да ни сплашат. Това може да обясни също защо двете машини са се появили горе-долу едновременно.“

Бин знаеше, че има малко предимства. По всяка вероятност роботът имаше сензори, които отбелязваха пулса му, кръвното налягане, разширяването на зениците, реакцията на кожата… и много други неща, за които би могъл да знае някой по-образован. Всяко подозрение или лъжа вероятно проличаваше на лицето му — а Бин открай време не беше добър играч дори когато блъфираше срещу хора.

— Аз… ще ми трябва…

— Плащането е уредено — незабавно отстъпи пингвиноидът. — Ще започнем с бонус колкото десет годишни дохода, само за споразумяване, последван от заплата от хиляда нови хонконгски долара месечно. Може би повече при добри резултати. Много повече.

Това бяха достойни за принц суми, но Бин се намръщи и машината сякаш прочете мислите му.

— Личи си, че си по-загрижен за други неща. Например дали можеш да ни се довериш.

Бин отвърна с нервно кимане. Пингвинът се опита да свие рамене.

— Както сигурно си се досетил, току-що предложената сума е незначителна за собствениците ми, така че нямам причина да лъжа. Трябва обаче да решиш. Още сега.

В гласа му отново се долови заплашителна нотка. Бин обаче се поколеба.

— Ще взема някои неща за бебето — решително заяви Мей Лин. — Можем да оставим другото. Всичко.

Пингвиноидът я спря.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, че съпругата и детето не могат да дойдат. Прекалено е опасно. Няма подходящи условия и те ще ни забавят. — Бин понечи да възрази и механичната птица вдигна едното си късо крило. — Но ти няма да ги оставиш да гладуват. Ще ти дам част от бонуса сега, във форма, която могат да използват.

Бин примигна и зяпна, когато машината приклекна, затвори очи и се напъна, сякаш…

Пингвиноидът изпъшка, отстъпи назад и всички видяха на масата малко топче.

— Парите са достъпни за използване навсякъде в града. Както казах, макар за вас да е голяма, сумата е твърде незначителна за собствениците ми, за да си правят труда да лъжат.

— Не това ме притеснява — каза Мей Лин, макар да не пропусна да грабне топчето. Гласът й бе прегракнал от страх, тя притискаше Сяо Ен към гърдите си, но изражението й бе студено и прагматично. — Твоите господари могат да решат, че е неудобно да оставят свидетели. Ако вземете камъка, няма ли да е по-добре, ако никой не знае за това? След като… Сян Бин замине с теб… може да ми остава и по-малко от час живот.

„Това и през ум не ми мина“ — помисли Бин, стисна зъби и направи крачка към масата.

— Отвори таблета си — рязко нареди птицата, вече без никакви любезности. — Бързо! И изречи имената ви на глас.

Бин побърза да активира малкото мрежово устройство. Беше предназначено за деца от предучилищна възраст, но не можеха да си позволят нещо повече. Връзката им бе минимална, до безплатното общо ниво, но въпреки това, когато произнесе думите, на малкия екран се появи ново съобщение. На него се виждаше лицето му… и лицето на Мей Лин… и камъкът-свят… както и няколко десетки знака, описващи някакво споразумение.

— Жена ти знае не повече от онова, което вече е публикувано — а то е достатъчно малко. Противниците ни не могат да изтръгнат от нея нищо повече, така че ние нямаме причина да я караме да мълчи. Същото се отнася и за другите. Това достатъчно ли е?

Когато двамата кимнаха, машината продължи забързано:

— Добре. Само че с това уверение направих положението ни още по-сериозно. През следващите няколко минути и часове ще научат и много други страни, които също ще се задействат. Така че избирай, Пен Сян Бин. Моментално! Ако не вземеш камъка, ще експлодирам след двайсет секунди, за да не позволя на другите да се доберат до него. Така че се съгласявай или бягай! Шестнайсет… петнайсет… четиринайсет…

— Идвам!

Бин грабна един сак и пъхна сияещия овоид вътре. От докосването му камъкът-свят заблестя за момент по-ярко, след което сякаш се отказа и потъмня. Бин напъха вътре и малко парцали и метна сака през рамо. Пингвиноидът вече беше при входа на малкия навес. Бин се обърна…

… и Мей Лин вдигна сина им — единственото, за което ги беше грижа повече, отколкото един за друг.