— Значи сме като медицинската сестра, която ти бие шамар за твое собствено добро? За да накара мързеливия сънливец да се събуди?
Фланъри се намръщи. Понечи да отговори, но Чомбе го изпревари.
— Regardez, mes amis! Делегация, най-сетне. Идват.
Всички погледи се насочиха към Артефакта или най-близките увеличителни екрани, където несъмнено ставаше нещо. Поне десетина извънземни приближаваха през мъглата, която този път се разпръсна послушно, за да им направи път. Зад тази група вървеше друга, още по-голяма, която спазваше почтително на вид разстояние.
„Е — помисли Джералд, — май наистина най-сетне са успели да се разберат.
Сега най-сетне може да научим и пълната история.
Кой би си помислил, че най-големият проблем на Първия контакт ще се окаже личностен? Проблем на дезорганизацията. На незрялостта.
Но може би най-лошото вече е зад нас.“
ПЕСИМИЗЪМ
Според хипотезата Медея много от масовите измирания на Земята са били причинени от самия живот.
Разбира се, динозаврите са били затрити от случаен астероид. Някои други измирания също са следствие на сблъсъци или вулканична активност. Най-голямото бедствие на Земята обаче — заледяването на Киршвинк отпреди 650 милиона години, когато ледът покрил цялата планета от полюсите до екватора — е било причинено от морски водорасли, които бълвали в атмосферата кислород и изчерпали въглеродния двуокис, като с това подложили Земята на дълбоко замразяване. Глобалното затопляне и парниковият ефект от наше време показват, че в прочутата способност на биосферата да коригира сама себе си има ограничения.
Животът може да излезе извън контрол по същия начин, по който туморът унищожава организма, който го храни. Дали тази аналогия се отнася за човечеството? Дали то не е „рак“ на живата планета? Дали сегашното намаляване на разнообразието и биомасата не е предизвикано от някаква самоубийствена тенденция на живота? И дали хипотезата Медея се отнася не само за нашата планета, но и за всички живи светове?
От друга страна, животът на Земята никога досега не е имал способността да погледне самия себе си. Да забелязва какво прави. И може би да се опита да поправи нещата. Дали това е истинската роля на човечеството?
Късогледият егоизъм не е нещо ново. Той е характерен за всички същества. Ние сме първите, които виждат наклонената плоскост. Първите, които размишляват върху прокараните от самите нас пътеки към ада. Онова, което ще направим по въпроса, ще определи дали сме наистина разумни. Дали сме раково образувание на Майката Земя… или нейният нов мозък. Нейното съзнание.
Кодекс на съзряването
40.
В очакване на Годо
Хамиш кипеше вътрешно. „Пророкът се постара да ме докара тук, за да помогна за сключването на исторически съюз. А ето че ме изтикаха настрана, докато брокерите на власт се срещат при закрити врати.“
Нужен бе само миг илюзията за собствената му важност да се сгромоляса.
Седеше в дъното на театъра-аудитория в грамадното имение на Глаукъс-Уортингтън и се опитваше да намести удобно дългите си крака, докато интелектуалците от Движението за отказване на Тенскватава сверяваха записки с учените, наети от консорциума богаташки фамилии, наричащи се благородници. Ако искаха да стигнат до обща кауза, умниците, обслужващи двете групи, трябваше да съгласуват становищата си. Имаше много за обсъждане…
Като например официалното оправдание за новата посока на обществото с различни послания, съставени и пригодени за различните социални сектори, касти и групи по интереси.
Плюс нарежданията за политиците и бюрократите, които двете групи вече държаха в ръцете си, а също и за другите, които щяха да си осигурят.
В дневния ред, макар и не толкова належащи, бяха също методологиите за добро управление след поемането на контрола. Наличието на тази тема накара Хамиш да се почувства по-добре като цяло. Щом човечеството е обречено да се върне към традиционните модели, то нека новите господари да поемат задълженията си сериозно.
„Или поне да изглежда, че искат да го правят. Евтино е да си купиш неколцина интелектуалци и да ги накараш да разменят мнения за новблес оближ, аристократичното задължение да управляваш мъдро. Ще видим дали идващият феодален строй наистина ще тръгне по този път. Тенскватава по-добре да внимава, за доброто на всички ни!“
Сутринта премина в презентации и обсъждания на специалисти. Сушмеета, социоложката от Дарамсала, избягваше да поглежда към Хамиш, докато говореше за „неоконфуцианските“ обществени структури. Той си припомни с удоволствие прекараните заедно часове и се ухили открито, когато погледът й все пак се плъзна по него. Нямаше обаче истински контакт. Може би се чувстваше смутена или засегната, че не беше останал цялата нощ… или се безпокоеше малката им афера да не бъде разкрита чрез анализ на погледите. Ако беше така, самото избягване на контакт можеше да издаде, че помежду им има нещо… Не че му пукаше кой какво знае.
Имаше какви ли не възможности и Хамиш си призна, че го гризе любопитство. Мъничко. „Може пък в края на краищата да е просто въпрос на професионализъм. Получи своето от мен, добави една знаменитост към партньорите си в леглото, а сега се съсредоточава върху работата“. Каролин като че ли правеше същото в началото — показваше комбинация от страст и самоконтрол, които Хамиш определено намираше за впечатляващи. Едва по-късно, когато смехът започна да играе важна роля, връзката им продължи към любов.
„Към. Но дали наистина успя да стигне дотам? — запита се той. — И ако е успяла… защо не си остана там?“
Всъщност презентацията на Сушмеета се оказа доста добра. Отлична преценка, подплатена с впечатляващи исторически сведения за това как олигархията може да бъде направена по-жизнена, по-ефективна и по-дълговечна чрез съчетаването й с меритокрация.
Естествено, интелектуалците харесаха тази част. Което можеше да се очаква. Последваха аплодисменти, когато Сушмеета завърши и си седна на мястото на втория ред. Самият Хамиш предпочиташе да наблюдава отзад, където можеше да се намести удобно и да си протегне краката.
„Е, добре. Може би по време на обяда…“
Вероятно по-интересни за Първото съсловие бяха докладите „Промяна на общественото мнение чрез повсеместно фоново убеждаване“ и „Проверка на лоялността на персонала чрез томография на личността“.
Комисия от специалисти по интелектуалната собственост търсеше обща почва между патрициите, които гледаха на патентите и авторските права като на добри източници на доходи, и представителите на Движението, за които строгото лицензиране на идеи беше средство за контролиране на „прогреса“. Съветниците от двете страни стигнаха до консенсус да потърсят законодателство, което да сложи край на сроковете на всички патенти. Интелектуалната собственост трябваше да е вечна.
Допълнителен бонус — подобно нещо би помогнало за привличането на някои представители на научно-техническия прогрес в съюза.
Хамиш забеляза, че докладващите изглеждат изнервени — може би заради стимулантите, които шмъркаха, пиеха или поемаха през лепенки по кожата си. Пред света може и да бяха дискретни, но тук се намираха сред себеподобни и можеха да говорят открито за най-последните вещества за ускоряване на мисленето. Това ли беше причината да са толкова възбудени? Или липсата на достъп до световната мрежа по време на тази закрита тайна конференция?
„Направо не мога да повярвам, че преди сто години хората са говорели сериозно за технокрация — да поставят на върха най-големите учени и интелектуалния елит.“
Разбира се, хората в тази зала не бяха „върхът“. Най-важните членове на Петото съсловие стояха настрана от свръхбогатите и особено от движението на Тенскватава. Въпреки това самата идея за технокрация почти обиждаше Хамиш. Подобно нещо със сигурност нямаше да се осъществи сега. По ирония на съдбата — благодарение на методите, които тези експерти разработваха за работодателите си от Първото съсловие.
