Залата вече се беше смълчала. Тор се замисли. Не отиваше ли Брукман твърде далеч?
— Приемете го — каза високият мъж на присъстващите 3012 слушатели в залата… и на другите 916 408, които слушаха от всички краища на планетата. — Вие, технотрансценденталистите, не се различавате от проповедниците и пророците от хилядолетията преди вас. Същата френетична страст. Същият тип личност, копнееща за нещо много по-добро от онова, което вече й е отредено. И същото желание да вярвате! Да вярвате, че има нещо друго, нещо много по-съвършено за онези, които припяват правилните думи. За онези, които постигат правилната вяра или добродетел. Или които съставят тайната формула. Само че по-ранните пророци са били много по-умни от вас! Защото изкуплението, което са предричали, обикновено е било двусмислено, на някакво друго, неясно място и време, при това за по-сигурно извън нашата реалност. И какво става, ако техните обещания не се оправдаят? Жрецът или шаманът винаги може да стовари цялата вина върху неверниците. Или върху последователите, които не са били достатъчно праведни. Или върху разбралите погрешно предписанията. Или върху Бог. А вие? Зад кого ще се скриете вие, когато дойде моментът на раздялата с илюзиите? Вашата вяра в Homo technologicus, в „бърникащия човек“, има един фатален недостатък. Тя не ви предлага клауза за бягство от отговорност. Когато вашите велики и уверени обещания рухнат или тръгнат в нежелана посока, кого ще обвинят всички разочаровани? Не друг… а именно вас.
ОТКАЗВАЩИ СЕ
През 1421 г. адмирал Жен Хе повел огромна армада китайски кораби, някои от които над сто метра дълги, за „да стигне до края на света, да събере данък от варварите отвъд морето и да обедини целия свят в конфуцианска хармония“.
Ироничното е, че Конфуций — или Кун-Фудзъ — пише в своите „Беседи“, че „докато родителите му са живи, синът не бива да предприема далечно пътуване в чужбина“. И макар родителите на Жен Хе да били убити във въстанието в Янан, за хилядите други моряци от прочутия Флот на съкровищата на Драконовия трон това начинание силно се разминавало с конфуцианската практика. То показало какво може да се случи, когато някой дързък император подбуди великата си държава да се стреми към потенциала си, към бъдещето вместо към миналото.
Пътешествията на Жен Хе донесли на Китай данъци, търговия и познания. Ако бяха продължили, китайските армади щяха да влязат в пристанището на Лисабон навреме, за да изненадат принц Енрике Мореплавателя с кораби с размерите на катедрали.
Само че императорът екстроверт умрял. Неговият наследник и дворът сложили край на търговията и забранили мореплаването. Всичко това било част от древен цикъл. След епохите на просвещение като това на династията Сун идвали дълги периоди на конформизъм. Преди Уилям Завоевателя да стъпи на сушата при Хейстингс, коксовите пещи на Хенан произвеждали по сто хиляди тона желязо годишно! А след това внезапно били изоставени чак до двайсети век.
Често вината не е в икономиката или дори политиката, а в прищевките на свръхконсервативния елит, който предпочита спокойствието пред суматохата на промяната. Особено промяна, която може да застраши положението му или да даде сили на бедните.
Когато се провежда енергично, отказването може да се разпростре дори върху паметта. В нашия пример дневниците и навигационните карти от експедициите на Жен Хе били изгорени заедно с корабите. Южната граница на Китай била опустошена и превърната в безжизнена ничия земя. Когато западните пътешественици от осемнайсети век изумявали имперския двор с механични часовници и други чудеса, неколцина учени се позовавали на забравени текстове и казвали „О, да, имали сме подобни неща. Някога.“
Дали историята се повтаря? Дали след последната епоха на ревностен модернизъм, зашеметил света с амбициозните си постижения, китайците ще се обърнат отново навътре към себе си? Вече има признаци на оттегляне в едно поколение с твърде малко млади хора и особено жени. Да не забравяме и онзи ужасен удар — злощастната космическа мисия, кръстена (иронично) не на друг, а именно на адмирал Жен Хе.
Изглежда, че отказването има своята труднопреодолима примамливост. Само че този път дали целият свят не се свива пред предстоящата промяна? Дали не отхвърля прогреса в името на стабилността? Противниците на технологиите сочат древния китайски модел като пример за това как можем да отстъпим назад, когато стигнем ръба на бездната.
Но в същото време ние знаем, че винаги е имало и друга гледна точка. Гледна точка, представена от великолепния Жен Хе и толкова много други като него. Онези, които имат волята да гледат напред.
Томас Анубис-Фейел, „Разбуленото Движение“
19.
Времева капсула
На Хамиш понякога му се искаше да беше хванал цаката на очилата и да ги използва по начина, по който го правеха съвременните младоци, които гледаха в десетки различни посоки и проследяваха едновременно толкова много неща и измерения, че буквално им се завърташе главата. Което обясняваше защо някои преминаваха на онези хитроумни нови контииктни лещи, които почти не се забелязваха, ако изключим нервния начин, по който се стрелкаха очите, докато бродеха из инфосферата и възприемаха безброй паралелни неща, докато самите хора се преструваха, че се намират в органичното тук и сега.
От друга страна, изследванията не показваха ли рязък спад в способността за концентриране заради всичко онова, което непрекъснато разсейваше вниманието? В края на краищата „многозадачност“ може да се тълкува и като „нищоправене“. Изследванията показват, че доброто старо съсредоточаване наистина може да е от значение…
… например когато изнасяш реч. Още една причина Хамиш да го прави с открити очи и само със слушалка, която да го предупреждава за най-важни неща. Бдителен от опита си и фокусиран върху реалния свят, той огледа аудиторията си, внимателно настроен да долови реакциите й.
Разбира се, това бе трудна тълпа. Хамиш не очакваше да убеди много от тези екстропианци, сингуларисти и кандидат-съперници на Матусал12. Истинската му аудитория щеше да дойде по-късно, когато Тенскватава публикуваше съкратена версия на речта, за да я представи на членовете на Движението и да подсили решимостта и волята им.
Погледна към часовника. Време беше да се ориентира към завършване.
— Вижте, няма да искам от чираците боготворци като вас да променяте програмите си или да изоставяте мечтите си. Утописти и трансценденталисти е имало винаги. Понякога тяхното недоволство от
нещата-каквито-са
е било изключително ценно и е довеждало до нещо ново и полезно едновременно. Но много по-често се случва жизнерадостните обещания да се оказват горчиви. Религиите, проповядващи любов, биват обсебени от омраза. Индустрии, обещаващи благоденствие, отравят планетата. И новаторите, предлагащи страхотни планове за всеобщо спасение, се втурват да отворят кутията на Пандора малко по-широко, независимо дали останалите са съгласни с това. Днес има десетки и стотици светли планове за бъдещето, чиито застъпници обещават
деветдесет процента или повече гаранция, че няма да се случи нищо лошо. Замисълът да се пръсне прах в стратосферата и да се сложи край на глобалното затопляне
вероятно няма да има вредни странични ефекти. Свръхмощен ускорител на частици
вероятно няма да създаде миниатюрни черни дупки. Ние сме
почти напълно сигурни, че хиперинтелигентните машини няма да се разбунтуват и да ни смажат. Радиопосланията, крещящи „здравейте“ на цялата галактика, едва ли ще привлекат вниманието на извънземни гадняри. Разпръскването на торове из огромните „пусти“ райони в океаните
само ще помогне на риболова и ще намали съдържанието на въглероден двуокис, без почти никакъв шанс за други нежелани последствия. Предпазните средства
със сигурност няма да позволят на някой гневен тийнейджър да отприщи поредния мор, създаден с домашния му набор за генно инженерство… Списъкът продължава… и да, виждам мнозина от вас да се усмихват, защото съм писал доста страшни истории за повечето от тези катастрофи! Продавани като топъл хляб, също като филмите! Е, с изключение на „Да уловиш Смъртта на въдица“. Признавам си, историята беше тъпичка.
