„Седя тук и дрънкам на екстропианци за глупавите им фантазии, докато положението в реалния свят излиза извън контрол.“
Тор Повлов продължи с приятелски тон:
— Цяла сутрин „Медиякорп“ проследяваше оживен шифрован дипломатически трафик между различни национални алианси, картели и световни организации. Явно са били предупредени предварително за нещо сериозно. Вълната от смущения и отвличане на вниманието обаче не ни даде възможност да установим за кой точно слух става дума.
„Това трябва да е работа на Пророка. Свършило е работа, поне за няколко часа.“
— Само че сега… сега изглежда, че Белият дом е насрочил пресконференция за три часа източно време. След по-малко от час. Иипрогностикът на „Медиякорп“ дава деветдесет и два процента вероятност, че ще бъде направено публично потвърждение на изтеклата от Хавана информация, последвано от пълно разкриване.
В невероятен за нейното поколение жест Тор Повлов вдигна ръка и изключи лещите на вирточилата си, за да отдаде на Хамиш пълното си внимание тук-и-сега. Разбира се, малката й камера продължаваше да предава за аудиторията й по целия свят.
— Ето го и моя въпрос към вас, господин Брукман. Току-що в продължение на един час хокахте тези кандидат-боготворци. — Изрече думата с тон, който разкриваше собствения й скептицизъм. — Поучавахте ги сурово и споделяхте тревогите си за едно опасно разбъркано бъдеще. И ето, че бъдещето изведнъж пристигна! Виновникът за това разбъркване — или смутителят, както сам се изразихте, — се очертава доста необичаен. Може би като нещо от вашите творби. Само че този път човешката глупост като че ли няма нищо общо с него. И за разлика от онова, което винаги се случва в романите ви, станалото надали ще бъде потулено и скрито преди развръзката. И тъй, господин Брукман, бих искала да чуя как според вас следва да се справим с тази новина? На брега ни е изхвърлена бутилка, пусната някъде отдалеч. В нея има послание. И то говори.
ОТКАЗВАЩИ СЕ
В миналото всеки път, когато някоя култура е започвала да клони към упадък, е имало други, готови да продължат напред. Рим паднал, но светлината продължила да свети в Константинопол, след това в Багдадския халифат и в Китай. Испания на Филип II станала тиранична, но Холандия отворила вратите си за бегълци и учени. Когато в средата на двайсети век по-голямата част от Европа полудяла, най-ярките умове се преместили в Америка. Когато Америка се отдала на собствените си страсти и била разкъсана от нова гражданска война, миграцията продължила към Изтока.
Този път обаче нещата са различни! Не става въпрос само за една част от света, тръгнала да се издига или да запада. Да трупа самочувствие или да го губи. Онова, което днес разделя племената ни, не е географията. Бързите връзки могат да разпространят бедите толкова бързо, колкото стоките и надеждите, както открихме по времето на Киберкихането, Големия грабеж и Суматрийския грип. ЗС, ИАЗБ14 и най-малко двайсет американски щата вече съставиха комисии, които да следят учени и изобретатели с целта да ги „съветват и насочват“ към един отговорен прогрес.
Или абсолютно никакъв прогрес? За да избегнат краха, учените от Института по футурология „Даймънд“ предписват да имитираме малкото човешки общества, научили се да живеят самостоятелно, подобно на шогуната на Токугава и полинезийската Тикопия. Екологично стабилни, те свирепо защитавали горите си и ограничавали разрастването на земеделските земи. Тези „идеални общества“ забранили и колелото. Или качинскитите, които не си правят труда да те убеждават. Ако нещо е ново или техническо, те просто ще се опитат да го взривят.
И накрая имаме Движението. Спокойно и разумно, то помогна на света да мине през последната голяма криза преди десетилетие, като акушираше при възстановяването на равновесието между десетте съсловия и появата на Голямата сделка. А сега те подбуждат човечеството да „поспре“. Да се замислим за капаните и възможностите, преди да продължим напред. Да оставим мъдростта да настигне технологиите. Но не трябва ли да намираме нови решения по-бързо, а не по-бавно?
Томас Анубис-Фейел, „Разбуленото Движение“
20.
Преследване
Въпреки че бързаше да се прибере, Пен Сян Бин избегна главната порта през предпазната стена. Първо, в момента гигантските врати бяха затворени заради прилива. А когато се отвореха, щеше да е претъпкано с продаващи улова си рибари и градски жители, дошли да се разходят по последния останал плаж с вносен пясък. Толкова много очи (и ИИ) — и кой знае колко от тях вече се взираха във всяко минаващо лице, търсейки уникалната му биосигнатура!
„Изобщо не трябваше да пускам запитвания за камък с формата на яйце, който свети загадъчно, след като е изложен на слънце.
Трябваше да го оставя в онази дупка на дъното на морето.“
Откакто бе зърнал прочутия извънземен „Артефакт“ по телевизията, го беше страх, че някой високопоставен и силен отчаяно желае да притежава онова, което бе открил в тайното мазе под потопеното имение — и иска да се добере тайно до него. Някогашният собственик на къщата бил силен човек с много връзки, но въпреки това бил прибран и — според разказите — подложен на мъчения, на промиване на мозъка и накрая бил накаран да замълчи завинаги. Бин подозираше, че това е станало заради овалния камък, който много приличаше на онзи, причинил такава суматоха из целия свят. Правителства, мегакорпорации и консорциуми щяха да се впуснат да търсят такива камъни.
„И какво ще направят с човек като мен? Когато нещо е просто ценно, открилият го бедняк може да настоява за награда. Но ако е нещо, което може да разтърси цялата цивилизация?
В такъв случай мога да очаквам единствено смърт, и то дори само защото знам за него!“
Въпреки това, когато първоначалната паника утихна, у него се надигна нещо друго. Онази част от характера му, която навремето се бе осмелила да помоли Мей Лин да отиде с него на дивата граница и да си направят свой собствен дом.
„Ако имаше начин да разменя камъка срещу нещо… начин да запазя семейството си в безопасност… Вярно, бившият собственик сигурно се е опитал — неуспешно — да сключи сделка. Но по онова време никой не е знаел за този вид «артефакти»… поне обществото не е знаело. Сега, след като американците показаха своя на света, всичко се промени…“
Не че това щеше да има значение, ако не успееше да се прибере навреме, за да скрие камъка и да направи някои основни приготовления. Най-вече да изпрати Мей Лин и Сяо Ен на безопасно място. А след това да обяви открито на потенциалните купувачи да се срещнат с него на някое обществено място…
Едва се сдържаше да не затича по оживените улици. Не биваше да привлича внимание обаче. Освен общодостъпните камери на всеки перваз и улична лампа властите можеха да се включат в лещите и личните ИИ, носени от всеки пешеходец. Дългата му коса, която сега падаше пред лицето му, можеше да го скрие от рутинно или небрежно претърсване, но не и ако системата наистина се заинтересуваше от него.
„Казват, че се били научили да долавят слабите вибрации, излизащи от всяко човешко ухо. Че всеки човек има вибрация, уникална като отпечатъците на пръстите, която може да се засече с инструменти. Телата ни издават ужасно много сигнали — и тези сигнали ни издават.“ За всеки случай Бин измъкна някаква хартия от едно кошче за боклук, сдъвка я, за да я направи мека, и запуши ушите си.
Бързаше през по-бедната част на града, където многоетажните жилищни блокове бяха претърпели паянтова еволюция, пренебрегвайки всякакви наредби за зониране. Простряно пране се блъскаше в слънчеви панели, които се притискаха в полулегални ректени, крадящи достъп до мрежата и мъничко насочена енергия от сияещите кули на близкия Пудон.
