ЕНТРОПИЯ
Ами войните? Трябва ли да признаем, че нашият вид е минал едно от изпитанията, като не се отдаде на оргията на атомното унищожение?
Все още има милиони, които си спомнят съветско-американското противопоставяне, известно като Студената война, когато десетки хиляди водородни бомби бяха готови за изстрелване от подводници, силози и бомбардировачи. Няколко души, някои от които доказано нестабилни, са били на косъм да отприщят атомния ад. Всяка от десетината кризи е можела да сложи край на нашата цивилизация и дори на бозайниците на Земята.
Един мъдрец, помогнал за създаването на първата атомна бомба, го е казал доста хапливо. „Кога се е случвало човекът, който е кръвожаден в душата си, да изобрети ново оръжие и твърдо да откаже да го използва?“ Циниците твърдят, че подобно нещо е немислимо предвид основния човешки рефлекс към ярост и насилие.
Това обаче не се случи. Дори Ужасният ден и аферата Пак-Ит-Инд не доведоха до немислимото. Дали бяхме подплашени да се дръпнем от ръба, дали не изтрезняхме от предупредителния образ на облака с форма на гъба? Смъмрени и така спасени от носителя на смъртта?
Възможно ли е циниците по принцип да грешат? Никога не е имало доказателство, че свирепите конфликти са втъкани в човешката ДНК. Да, насилието е било вездесъщо през дългата мрачна ера на племена и владетели, от Вавилон и Египет до Монголия, Таити и Перу. Между 1000 г. и 1945 г. най-дългият мирен отрязък от време в Европа е продължил петдесет и една години, между битката при Ватерлоо и Австро-пруската война. Този спокоен период съвпада с индустриалната революция, когато милиони се преместили от фермите в градовете. Дали просто е било по-трудно да се намерят войници? Или хората са били твърде заети, за да се бият?
О, разбира се, тогава индустрията направила войната по-ужасна от всеки друг път. Тя вече не била въпрос на мъжествено самохвалство, а се превърнала в смъртна оргия, желана единствено от чудовища и водена мрачно и решително от достойни хора, стремящи се да победят тези чудовища.
След това спокойствието в Европа се завърнало отново. Потомците на викинги, центуриони и хуни се превърнали в пацифисти. С изключение на няколко стихийни пожара, етнически търкания и терористични удари, свирепият някога континент познал мира за цяло столетие, превръщайки се в ядрото на мирния и разрастващ се Европейски съюз.
Според една теория демокрациите рядко воюват помежду си. Управляваните от аристократи държави били по-импулсивни, прахоснически и склонни към насилие. Но на каквото и да припишете тази промяна — на благоденствието или образованието, на все по-тесните контакти или на Американския мир, — тя разби идеята, че войната пламти неугасимо и неизличимо в самата същност на човека.
Добрата новина? Склонността към самоунищожение не е програмирана в нас. Независимо дали ще се впуснем в изгаряща планетата война, или не, това не е предварително заложено у нас. А въпрос на избор.
Лошата новина е абсолютно същата.
Въпрос на избор.
Рогът на изобилието на Пандора
14.
Съкровище
Нощта беше паднала преди доста време и батериите на фенера му вече се изтощаваха. Това, наред с пълното изтощение на самия Пен Сян Бин, го накара най-сетне да зареже изваждането на находки от скритото съкровище, което бе открил под потопеното имение. Пък и кислородът също бе свършил и гърдите му горяха от трите гмуркания без бутилка през тесния отвор, за да грабне каквото може — каквото проблесне пред очите му.
„Ще умреш, ако продължаваш така — най-сетне си каза той. — И до съкровището ще се добере някой друг.“
Последната мисъл го убеди окончателно.
Въпреки това имаше работа за вършене и без още гмуркания. Бин намери няколко прогнили дъски по морското дъно и закри с тях отвора, зейнал под основата на сградата. След това се гмурна още веднъж в тъмните сенки, за да засипе всичко с пясък. Накрая си почина известно време, вкопчил се в импровизирания сал под смътното сияние на лунния сърп.
„Не е ли казано, че мъдрецът трябва да разпределя амбицията си като мед по филията? Само алчният глупак се опитва да глътне наведнъж всичко.“
О, но нима съкровището не изкушаваше? Внимателно скрито от някогашния собственик на крайбрежното имение, който бе отнесъл тайната на скритото мазе със себе си — може би напук — чак до камерата за екзекуция и разчастване.
„Ако бяха присадили част от мозъка му освен очите, кожата и органите, някой е можел и да си спомни за скритото помещение.
Късметлия съм, че богаташът е тръгнал към смъртта си озлобен, без да каже на никого какво ще погребе надигащото се море.“
Най-сетне пое към дома, като се бореше с течението, което все се опитваше да го завлече в морето към натоварените корабни трасета. Пътуването беше мъчително: той клечеше на претоварения сал от полистирен и правеше изтощителната осмица… докато треперещите му пръсти не се схванаха и не изпуснаха греблото! Нощта го погълна, но нямаше смисъл да го търси или да проклина съдбата си. Не можеше да скалъпи ново. Въздъхна тихо, скочи в мръсната Хуанпу и започна да влачи сала с овързаното около кръста си въже.
На няколко пъти ревниво спираше, за да провери торбите с плячката, да ги преброи и да затегне вървите.
„Добре, че успях да скрия на сигурно в мазето и предишния си боклук, всички онези тръби и отчупени керемиди. Иначе щеше да се наложи да мъкна и тях.“
Залезът на луната само влоши положението. Целият естуар потъна в мрак, нарушаван единствено от примигващите звезди. И блясъкът на Източен Шанхай, разбира се, онази колоритна галактика на богатство, проблясваща и сияеща отвъд предпазната стена. И меката луминесценция на самата вода, която се оказваше особено ценна, когато лъкатушещият път на Бин го отвеждаше до някой от съседните домове, издигащи се в мрака като някакви мрачни средновековни замъци. Внимаваше да вдига колкото се може по-малко шум, докато бързаше покрай наклонени стени и стърчащи подпорни стълбове.
„Мей Лин ще е наистина впечатлена от находката.“
Тази надежда му даваше сили, докато най-сетне не се появи неговото имение с познатия наклон, закриващ една килната ивица звезди. Така копнееше да се прибере у дома, че се отплесна… и едва не стана катастрофа.
Дори малко лунна светлина щеше да го предупреди за рояка медузи — облак от пулсиращи чадъри, които се носеха в залива, нищожна клонка от огромната заляла Източно Китайско море колония, която с всяка година ставаше все по-голяма и унищожаваше вековни риболовни територии. Повлечена от течението, туптящата маса полупрозрачни тела и развяващи се пипала се носеше право към него.
Бин трескаво се заотдръпва и едва се размина с приближаващата орда. Но въпреки това скоро откри на мъждукащата светлина на фенера, че е заобиколен от блуждаещи медузи. Дърпаше се от един куп и неизбежно се натъкваше на друг. Неспособен да ги избегне, той зарита… и усети внезапната изгаряща болка, когато едно пипало докосна левия му глезен.
Останал без избор, Бин се изкатери върху сала, като се молеше импровизираните връзки да издържат. Салът потъна под тежестта му и тялото му се озова във водата. Пипалата обаче не можеха да го достигнат. Засега.
Успя да разреже една стара тенекия за мляко и си направи нещо като весло (по-скоро черпак), с което загреба през тресавището от отровни създания. И дума не можеше да става да чака рояка да се пръсне. Дотогава теченията щяха да го отнесат някъде надалеч. Домът беше пред него и най-добрият избор бе да прибегне до груба сила.
„Тези ужасни твари ще избият цялата риба в естуара и ще ми съсипят мрежите“ — помисли си. Какъв щеше да е най-лошият резултат? Семейството му щеше да гладува. Може би седмици наред.
„Казват, че тези твари могат да се ядат, ако внимаваш. Да се пържат в сусамено олио. Кантонците ги ядели.“
