— Сигурни ли сте, че искате да продължавате да правите това, мадам Доналдсън-Сандър? — попита холографската фигура с тон, който идеално наподобяваше човешка загриженост. — Другите членове на общността бяха по-внимателни към личния си интерес и похарчиха милиони за много по-добри наблюдателни системи от вашите.

Лейси едва не размисли — не защото изкуственият й съветник говореше умно, а просто от нетърпеливост. Свидеше й се времето, което й отнемаше това — да спори с компютърна програма вместо да гледа през двойния прозорец, докато руините на инките на върха минаваха отдолу, за да се сменят с обгърната в мъгла джунгла, после с лунния пейзаж на изоставените открити рудници в Амазония, запълнени с токсични отпадъци с техните уникални ярки цветове.

Гледката беше страхотна. Но вместо да съзерцава руините на древни и неотдавнашни сривове на общества, тя трябваше да си губи времето в дебати с изкуствено същество.

Все пак това държеше ума й настрана от другите тревоги.

— Плащам членския си влог в клуба на свръхбогатите. Имам пълното право на достъп до тази информация. Към кого трябва да се обърна, за да се добера до нея?

— Правото няма нищо общо с въпросите на чистата власт, мадам. Вашите равни са похарчили повече пари и усилия за придобиване на усъвършенствани криптоии. Както бяхте неведнъж предупредена, някой с техническо хоби може да има достъп до шпионски програми, които са по-добри от мен. Несъмнено някои членове на общността ще засекат запитванията ви. С две думи — не мога да гарантирам, че ви защитавам достатъчно добре, мадам.

Лейси изгледа кръвнишки симулирания слуга. Макар че образът носеше фамилната ливрея и всяка гънка на униформата му изглеждаше като истинска, като цяло чертите му бяха прекалено красиви, за да са реални. А и можеше да гледа направо през проекцията към творбата на Пикасо от кубичния му период, която висеше на отсрещната стена на частния й самолет. Иронията на това припокриване едва не я накара да се усмихне въпреки безсилието и притесненията. Полупрозрачността бе недостатък, характерен за всяко създание, направено изцяло от светлина.

Поне когато се борил с ангела, еврейският патриарх Яков е можел да се надява на решителен резултат. Но при иингелите нямаше нищо, за което да се хванеш. Можеше единствено да продължаваш да настояваш. И се случваше да те оставят да правиш каквото искаш.

— Не ми пука дали някой друг трилионер ме подслушва! — запротестира тя. — Не застрашавам никакви жизнени интереси на кастата!

— Да, така е. — Красивият сияен образ симулира загрижено поклащане на глава. — Трябва ли обаче да ви напомням, че вече търсите помощта на останалите за издирването на сина ви? Не е ли това причината за прибързаното заминаване?

Лейси прехапа устна. Злополуката на Хакер в космоса я бе изтръгнала от високопланинската обсерватория преди първият слънчев лъч да докосне експерименталния телескоп, носещ нейното име. Ама че влудяващ начин да намери най-неподходящия момент! Типично за него! Разбира се, момчето най-вероятно беше добре. По принцип построяваше играчките си добре — усет, наследен от баща му, своеобразна свръхотговорна безотговорност.

Но все пак що за майка щеше да е, ако не зареже всичко и не се втурне към Карибите? Или да не се обърне за помощ и да призове всяка яхта и частен самолет в района да се включат в издирването? Въпреки сгрешената траектория и неизвестната точка на кацане последните накъсани телеметрични данни на Хакер показваха, че топлинният щит е непокътнат и че парашутите са се отворили успешно. Значи най-вероятно сега се носеше из топлите води в малката си капсула, дъвчеше храна от извънредните запаси и ругаеше бавните спасителни операции. И трудността да се намери добра помощ в наши дни.

Лейси пропъди смразяващите кръвта мисли за алтернативата — за онова, което не можеше да назове. И мрачно се вкопчи в спора с изкуственото същество, което — на теория — бе нейна собственост.

— Не ти ли намирисва това, че сателитите на НАСА и Полусферна сигурност получиха нови задачи точно когато можехме да използваме помощта им?

— Намирисва… в смисъл на съмнително ли? Тоест да има някаква хипотетична причина да не искат да ни помогнат? Не мога да проникна в най-строго криптираните правителствени съобщения, мадам. Но моделът кодиран трафик, изглежда, отговаря на искрена загриженост. Явно се е случило нещо неочаквано, някакво събитие, което е привлякло вниманието на най-високо ниво. Няма нищо, което да подсказва за военна, информационна или здравна криза. Тоналността, изглежда, е на трескаво потайно… любопитство.

Иисистентът поклати симулираната си глава.

— Не виждам какво общо може да има това с вашето положение, освен като неприятно съвпадение.

Лейси се изсмя без никаква деликатност.

— Неприятно съвпадение? Не само една от онези проклети спортни ракети се е повредила! Онова надуто леке, издънката на Леонора Смитс, също е изчезнало.

Иисистентът просто стоеше — или сякаш стоеше — и търпеливо я чакаше да заговори по същество.

— Така че може да не става въпрос за инцидент! Искам да разбера дали общността подозира за саботаж. Може би атака на еконенормалниците. Или на Синовете на Смит.

— Основателно подозрение. И, както ви казах, мадам, мога да пусна запитване по нормалните канали до директората на Първото съсловие във Вадуц…

— Добре. Но опитай и по другия начин. Настоявам.

Този път така отсече думите, че холограмата просто се поклони в знак на подчинение.

— А, да видим също дали няма да можем да се възползваме от Седмото съсловие. Големите транспортни фирми имат цепелини, товарни кораби и морски ферми из цяло Карибско море. Могат да бъдат отклонени и включени в издирването.

— Това може да се окаже сложно, мадам. Според правилата на Голямата сделка отделните човешки същества, които са над определен праг на лично богатство, не могат да се намесват в работите на Корпоративното съсловие или да упражняват неоправдано влияние върху ръководството на компании с ограничена отговорност.

— Че кой се намесва? Просто ги моля за услуга, за която би помолил всеки акционер, ако се озове в същата ситуация. Откога да си богат означава, че си гражданин втора ръка!

Лейси стисна зъби, за да не се разкрещи. О, имаше време, не много отдавна, когато купищата пари говореха достатъчно убедително, директно и недвусмислено на всеки борд и не се налагаше да търсиш обиколни пътища. Тя пое дъх и заговори твърдо:

— Знаеш как да го направиш. Прегледай акционерните дружества и отделите им за връзки с обществеността. Подмажи се на Гилдията на търговските мореплаватели. Използвай изтънчените си ИИ номера, свържи се с умниците от юридическия ми отдел и намери начини да накараш корпоративните ресурси да се задействат и да ми помогнат в издирването на момчето ми. И действай веднага.

— Ще бъде изпълнено, мадам — отвърна иивитарът. Образът заотстъпва назад, без да се обръща, като се кланяше и ставаше все по-малък, сякаш се губеше в далечината, докато не изчезна в картината на Пикасо. Поредният от безкрайните оптични трикове, които ИИ продължаваха, за да занимават човешкото внимание. И никой не знаеше защо го правят.

„Ние обаче свикваме. Защото ни забавлява. И защото сякаш ги прави щастливи.

И защото адски добре знаят колко се страхуваме от тях.“

Появи се друг слуга, облечен в същата униформа — синьо и зелено с жълти кантове, само че този път бе жива млада жена, бегълка от Камерун, която Лейси издържаше, откакто се помнеше. Абсолютно вярна (както се потвърждаваше и от позитронно-емисионната томография) на господарката си.

Лейси прие димящата чаша чай и измърмори някаква любезна благодарност. За да не мисли за Хакер, насочи вниманието си в обратната посока, към гигантското съоръжение, построено от парите й в Андите, където астрономите, подобно на членове на някакъв малък монашески орден, приготвяха необичайните си инструменти за приближаващата нощ.