Да не забравяме и символите, които непрекъснато изплаваха от онзи вътрешен сумрак, за да се залепят за прозрачната обвивка като насекоми, които се гърчат и се опитват да се освободят. Бяха ли те доказателство за извънземния произход? След първоначалния поздрав се бяха оформили още думи, но въпреки това цялостното им значение си оставаше неясно. Двусмислено. Нещата не опираха само до странностите в синтаксиса и правописа. По-скоро самият брой символики изглеждаше стряскащ. Точно когато започваха да откриват смисъл в една лингвистична система, тя се сменяше с друга. Дотук бяха видели над петдесет, като обхватът им бе по-голям от този на всички човешки езици.

Именно тази сложност помогна за убеждаването на Съвещателното тяло, че едва ли става въпрос за фалшификат. Една-две странни писмености можеха да се изфабрикуват. Но защо им е на фалшификаторите да хвърлят толкова усилия и да създават десетки писмености, които сякаш се блъскаха и си съперничеха за внимание? Един шегобиец би искал да създаде впечатление за авторите и за увереност, а не за вътрешни свади.

Определено изглеждаше вероятно нещото да е истинско. Някакъв вид

артефакт

пратеник, представляващ цяла менажерия разумни раси, вихрушка от диалекти и рояк сияйни планети, изобразени с различни цветове и живи текстури, от изцяло водни светове до покрити с пустини кълба. Самото разнообразие изглеждаше в известен смисъл окуражаващо. Щом толкова много раси са успели да създадат някаква общност в космоса, значи човечеството няма от какво да се страхува, нали?

Джералд усети, че ръката му неволно посяга към овоида като по навик… или сякаш можеше сама да взема решения. И Артефактът не закъсня да реагира. Постепенно мътилката се превърна във вихрушки, които се събраха в най-близкия до него район. Онова чувство за дълбочина се върна. Сякаш отново гледаше навътре… надолу…

… и след малко се появиха миниатюрни сенки, подобни на фигури, гледани много отдалеч през трептяща мараня. Сенките постепенно започнаха да растат, ставаха все по-големи и по-големи, сякаш приближаваха през някаква многоцветна мъгла.

„Физическият контакт с ръката ми като че ли вече не е необходим — помисли си с интерес Джералд. — Достатъчно е само да съм наблизо.“

Този път имаше и друга разлика.

„Няколко са. Едновременно.“

Винаги досега бе имало чувство за бутане и съперничество. Само една ръка посрещаше неговата. Една извънземна писменост се задържаше за известно време, преди да бъде изтикана от друга.

А сега преброи четири… не, пет… фигури, които сякаш крачеха напред заедно, рамо до рамо, като с приближаването си придобиваха цвят и детайли. Две бяха смътни двукраки сенки, съпровождани от приличащо на кентавър същество, нещо като рак и… ами… нещо като кръстоска между риба и сепия, което се движеше на пипала редом с вървящите създания.

Явно там вътре реалността работеше по различни правила.

— Какво правиш, по дяволите? — изсъска Акана. — Разбрахме се да не предизвикваш реакция, докато президентът не каже!

— Нищо не правя — изсумтя Джералд.

Отчасти лъжеше. Ръката му не докосваше Артефакта. Но пък и не я отдръпна. И приближаващите фигури сякаш се движеха към него, привлечени от вниманието му.

Като стана въпрос за внимание, Джералд усещаше как важните клечки около него прекъсват разговорите си и се обръщат към големия екран. Някои замърмориха възбудено. Намиращите се най-близо се скупчиха зад Джералд, за да погледнат самия предмет. Той усети нечий горещ дъх и надуши миризма на къри.

— Ти… наистина трябва да… — започна Акана. Личеше си обаче, че и тя е като омагьосана. Случваше се нещо важно. Нещо много по-важно от нарушаването на протокола.

В този момент, докато извънземните фигури все още бяха на известно „разстояние“ в онази мъгла вътре, някой натисна копче и завесите се плъзнаха настрани и разкриха подиума и големия екран на хилядата души в аудиторията… и на няколкостотинте милиона по цялата планета.

Малко след това, докато залата се изпълваше с възбудени възгласи, през системата за оповестяване прозвучаха фанфари. Някаква част от съзнанието на Джералд предположи, че сигурно президентът излиза на сцената. Точно навреме, за да не му обърнат никакво внимание.

Петте фигури приближаваха, формите им започваха да изпълват частта на Артефакта, обърната към Джералд. Той разпозна кентавроида и един от двукраките от предишни кратки срещи. Първият имаше ястребово лице с две огромни очи от двете страни на свиреп на вид клюн. По всяка вероятност нощно създание, което явно нямаше нищо против и ярката светлина. Другият вървеше на крака като кокили и се клатеше странично на всяка крачка. Главата му представляваше плетеница от подобни на червеи пипала, без никакви обособени части или отвори.

Подобното на рак същество много напомняше на… вечерята на Джералд преди два дни, а водното създание бе като излязло от нечий кошмар. Поне такива бяха смътните му впечатления. Честно казано, Джералд не можеше да обърне внимание на нищо друго. За момент, въпреки целия си предишен опит с извънземния предмет, се почувства прикован и завладян като всички, които гледаха от домовете си по цял свят.

Внезапно осъзна, че има и още същества, които се появяват в далечината и бързат напред — десетина, че и повече, които сякаш се опитваха да настигнат първите.

Първите пет фигури спряха и се скупчиха в подобната на леща граница между овоида и света на Джералд. Той ги усети, че гледат навън, не само към него, но и към Акана и останалите в полезрението им. Вече не чуваше и не усещаше горещ дъх във врата си: всички бяха замрели.

И тогава от всеки извънземен се появи по една точка. Черна точка, която растеше, трептеше и приемаше форма. Символ, всеки напълно различен от другите. Един беше ъгловат. Друг имаше всякакви заврънкулки и преплитащи се елементи. Трети приличаше на груба драсканица… и така нататък. Знаците се подредиха в ред по заоблената повърхност на Артефакта.

„Това ли е? Поредната загадка? Е, поне този път няколко от тях работят заедно. Може би можем да започнем дългия процес…“

Символите отново започнаха да се преобразяват. Всеки се промени и Джералд интуитивно усети, че се превръщат в онези ъгловати букви от латинската азбука, които беше видял в деня на приземяването.

„Ако отново пише «поздрав», сигурно ще се разкрещя!“

За щастие не беше това. Не точно.

Този път вместо една дума имаше две.

Четвърта част

По-благородни по дух