Демонстрантите протестираха за нещо — Мей Лин можеше да го разбере и без да влиза в Мрежата. Но от какво се оплакваха? Кой проблем ги вълнуваше — от световния набор несгоди, по-многобройни и от звездите?

Без плакати и лозунги, облечена в най-различни причудливи стилове, тълпата, състояща се предимно от младежи, се движеше към „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“. Всички се преструваха, че си гледат своята работа, бъбреха с другарите си, пазаруваха или просто се шляеха сред хаотичната на пръв поглед тълпа от гости и туристи. Разбира се, навсякъде имаше камери, кацнали на всяка улична лампа и знак и пиксел-нарисувани на всеки перваз. Не ставаше обаче нищо, което да привлече нежеланото внимание на държавните служби за сигурност или на местните блюстители на реда.

Имаше обаче съвпадения, които бяха твърде чести, за да бъдат подминати. Например всички носеха пикселизирани дрехи, които блестяха и пулсираха в непрестанно променящи се шарки. Някакво момиче беше нагласило туниката си да изобразява мотив от клатещи се борове. В абстрактната украса на едно момче можеха да се различат океански вълни. Пред очите на Мей Лин двамата леко се докоснаха и изображенията им сякаш се сляха и се комбинираха на гърбовете им — и се превърнаха в нещо недостъпно за никой ИИ, но което окото й разпозна веднага като три символа.

ТЪРСИ ГРАДСКО СПОКОЙСТВИЕ.

Младежите се разделиха и моментното сливане на гора и море изчезна. Може би никога преди това изразително и кратко хореографско рандеву не се бяха срещали. И може би никога нямаше да се видят отново. Не след дълго обаче друга на пръв поглед случайна среща в тълпата създаде мимолетно послание, уловено от вградената органична система за разпознаване на Мей Лин, която си оставаше по-изтънчена от всяка кибернетика, наследена от времето, когато далечните й прадеди са бродели из африканските савани и са дебнели плячка. Или са се оглеждали за опасност.

ПРЕДПОЧИТАМЕ ОТГОВОРНО УПРАВЛЕНИЕ.

Нямаше никакво съмнение. Именно това казваха срещналите се за миг символи.

Минувачи и купувачи започваха да се обръщат, да побутват съседите си и да кимат към виртлозунгите по улицата. Зяпачите се обърнаха навреме да уловят следващото кратко послание, когато някакъв дебел мъж се изравни с плещеста жена с коса на оранжеви ивици. Съчетани, пикселдрехите им обявиха:

ИМПЕРАТОРИТЕ ТАН СА ПООЩРЯВАЛИ СЪЗИДАТЕЛНОСТТА.

Мей Лин гледаше зачудено от една ниша между фризьорски салон и сергия, предлагаща пикантно пилорибешко, като инстинктивно полюшваше бебето. Защо тези младежи полагаха такива усилия да се разграничат от посланията си, защо си запазваха възможността да отрекат всякаква отговорност, след като съобщенията изглеждаха толкова невинни? Така безобидни?

„О — осъзна тя, — истинското им значение сигурно е другаде. Във виртуалното пространство.“

Извади евтините очила за подсилена реалност, които беше купила преди малко от уличен продавач. Инвестицията изглеждаше разумна в епоха, в която толкова голяма част от света беше недостъпна за нормалните очи. Особено след като Сян Бин замина на онова странно приключение през морето. Докато той имаше работа и караше онзи странен, обладан от демони камък да прави фокуси пред подобното на пингвин създание, тя разполагаше с пари. Достатъчно, за да си позволи частичен ремонт на дома им и дори да вземе Сяо Ен на сутрешна пазарна експедиция в претъпкания град, където гигантски огънати пирамиди се издигаха и запречваха половината небе, провъзгласявайки величието на новата световна свръхсила.

Мей Лин беше избрала това време, защото голяма част от населението на планетата следеше заседанията на конференцията за Артефакта в Америка и тя реши, че улиците ще са по-празни. Оказа се, че е улучила няколкочасова почивка и хората се бяха изсипали навън да пазаруват, да си свършат работата или за глътка въздух. Булевардите бяха особено претъпкани, което беше идеално за младежка демонстрация като тази.

Мей Лин си сложи очилата и остро усети колко време е минало, откакто двамата със Сян Бин се бяха преместили в заливните низини и съсипаното крайбрежие на Хуанпу, където светът имаше само един „пласт“ — обикновената реалност. Това я бе оставило няколко технопоколения назад. Продавачът на иилектроника беше отзивчив, търпелив и малко по-закачлив от благоприличното, докато калибрираше устройството за позабравените й умения за работа във виртуална реалност. Беше й трудно да преоткрие номера, дори с неговата помощ. Все едно се учеше да ходи отново след твърде дълго задържане в леглото.

„Гледайте. Проявете интерес. Мигнете. Обърнете внимание. Повторете.

Това е най-основният начин да се ориентирате във виртуалната реалност, ако не разполагате с други устройства.“

Мей Лин нямаше чукчета на ноктите. Нито средства за щракане и скролиране в зъбите. Нито субвокални сензори, които да прочитат оформените в гърлото и устата субвокални думи. Нямаше дори старомодна клавиатура или тракбол. И определено нямаше от онези модни и плашещи цефалосензори, които разчитаха командите направо от мозъка. Без тях се налагаше да импровизира — да избира от безброй менюта и командни икони, изкарани върху вътрешната повърхност на двете лещи, които сякаш се рееха пред реалната улица.

Като насочи погледа си към иконата за търсене и като прояви истински интерес, който промени разширяването на зениците и кръвния поток в ретината, тя накара символа да светне. Последва добре преценено двойно мигане с лявото око, после с дясното…

На третия опит цъфна нов прозорец с менюта, който й позволяваше да отдели внимание… и да избере от различни опции. И тя избра една на име Наложени нива.

Очилата незабавно изчертаха тънки линии по реалния свят, по паважа и бордюра, около всяка сграда и сергия — около всяко истинско нещо, което можеше да се окаже опасно препятствие или спънка за минувача. Очертаха също хората и превозните средства, които се движеха около нея. Сега всеки имаше около себе си тънък ореол. Особено онези, които се движеха в нейната посока, която леко трептеше в жълт нюанс, означен като предупреждение за сблъсък.

Тези линии, ясно очертаващи границите на реалния свят, не се натрапваха. И не се променяха, независимо от виртуалното ниво, което избираш. За да ги промениш, трябваше да имаш уменията на истински хакер.

А останалата виртуална реалност, текстурите, цветовете и фоновете? Е, с тях можеше да си играеш по безброй начини. Можеше да покриеш стените на сградите с лиани от джунглите или да потопиш целия свят във въображаема вода, превръщайки го в Атлантида. Или пък да наложиш върху всеки минувач кожа на марсианец. Свободата беше пълна и някой тийнейджър, скучаещ служител в офис или полуавтономен креиитивен автомат със сигурност вече беше измислил пласт, който да въплъти такава измислена вселена.

Мей Лин не се интересуваше от тези светове — не знаеше адресите им и нямаше никакво желание да се потапя в нечий любим мираж. Вместо това се опита просто да се изкачи през най-основните нива, едно по едно — първо през пластовете на Обществена безопасност, където децата и недъгавите можеха да виждат света с удобни и прости надписи, с означения за избягване на рискови ситуации и удобни указатели, сочещи към най-близките източници на помощ в реално време.

Последваха полезните нива, на които всички сгради и магазини бяха маркирани с основна информация за местоположението, предлаганите стоки и кодове на стабилност. Човек можеше да получи подробна информация за всичко, което го интересува. На нива 12–16 всички наоколо имаха етикети с имена или табелки, посочващи професиите им. Останалата реалност си оставаше почти гола.

На трийсето ниво изведнъж стана трудно за виждане, сякаш въздухът се беше изпълнил с жълти, розови и зелени бележки, които се рееха около всеки магазин и на всеки ъгъл, изписани с какво ли не — от съобщения за срещи през отправени към трафика ругатни до ехидни коментари за кухнята на някой ресторант. А също и с молитви.