Мей Лин експериментира, като вдигна ръка и започна да рисува с пръст във въздуха. Очилата проследиха движението и се появи чисто нова бележка с името на съпруга й. Пен Сян Бин. Добави символи, образуващи пожелание за късмет. Когато свали ръката си, мъничката виртуална бележка отлетя и сякаш се стопи в бурята от други подобни. Именно това правеше трийсето ниво почти безполезно за нещо друго освен за молитви. Или ругатни. Всички посетители можеха да видят всичко, оставено някога тук… Което означаваше, че никой не може да види нищо.

„Наистина ли има хора, които живеят непрекъснато така? Бродят по света, потопени във въображаеми неща?“ Сега виждаше, че тези очила могат да се окажат и полезни. Но пък можеше да ги свали всеки момент. Ами онези, които носят контакт-ИИ лещи или дори си бяха сложили от новите очни импланти? Самата мисъл за подобен живот я накара да потръпне.

На четирийсето ниво много стени изчезнаха. Повечето сгради сякаш станаха прозрачни или най-малкото показваха анимирани етажи, образувани от публичните регистри. Те варираха от подробни вътрешни изгледи като на близкия универсален магазин, където всяка витрина и манекен се стремяха да привлекат вниманието ти, до етажите и офисите, които бяха блокирани от прегради и се криеха в различни оттенъци на сивото. Някои дори имаха светещи ключалки. Човек можеше да надникне вътре, стига да разполага с необходимия ключ.

Нива 50–100 бяха за реклама и в един момент Мей Лин се сви уплашено, защото всички обичайни заглушители изчезнаха. Съобщенията и поканите сякаш зареваха към нея от всеки магазин и сергия. Гръмовни звуци разтресоха рамките на очилата й и те почти отлетяха от носа й, така че Мей Лин трябваше да се съсредоточи здравата, за да си пробие с мигане път през рекламите. За щастие повечето рекламни нива подбираха потенциалните си клиенти и дори се държаха любезно. Например деветдесето ниво й предлагаше дискретни лични отстъпки за бебешка храна и евтини обувки, както и специален масажиращ грим в магазина ей там. Цената изглеждаше толкова разумна, че почти можеше да си я позволи! Собственикът дори беше готов да намери за пет минути бавачка, която да наглежда бебето.

Но не. Не биваше да свиква с внезапния комфорт от чека от Сян Бин, който бе така нов и необичаен. Може би някой друг път.

Както и да е, Мей Лин осъзна, че следва тайфата млади демонстранти, като в същото време внимава биберонът на Сяо Ен да не падне на мръсния тротоар. Някакъв шофьор на велотакси извика и Мей Лин отскочи с разтуптяно сърце. Тревогата й се засили, когато си даде сметка, че се е озовала в непозната част на града.

„Невъзможно е да се изгубиш с очила“ — напомни си тя. Десето ниво винаги можеше да й предложи стрелка, сочеща най-краткия път до всяка точка на света, до която искаш да отидеш.

„Тоест, ако знаех къде се намира той сега.

И ако не е станал жертва на тайните интриги на могъщи хора.“

Продължи да се изкачва през резените свят и забеляза, че броячът прескача недостъпните за нея виртуални нива. За да ги види, човек трябваше да е член на една или друга група по интереси.

„Май двеста и петдесето ниво беше за уличните приказки.“

Оказа се, че Н-250 запълва булеварда с рисувани фигури — пъстроцветни контрастни версии на минувачите с балончета над главите на мнозина. Някои бяха пълни с изписани думи. Други бяха сиви. „О, вярно. Това ниво е за подслушване, ако човек не е достатъчно предпазлив да издигне бариера. Нивото на приказките сигурно е триста и петдесет.“

Мей Лин откри, че се наслаждава на възможността да възстанови старите си умения за навигация с мигане, макар че бебето започваше да става неспокойно и торбата с покупките тежеше на рамото й. Може би беше крайно време да се прибира.

Поне вече не й се налагаше да минава през нивата едно по едно като абсолютен начинаещ. Просто меню за предпочитания вече й позволяваше да вижда виртсвета като триизмерна паяжина с възможности за прескачане, паяжина, която се простираше във всички посоки. Достатъчно беше само да погледне, да присвие очи и да намигне, за да се озове на нужното й ниво, където…

… се рееха друг вид бележки. Гласови, текстови и видеопослания непрекъснато се лепваха за младите демонстранти, изпратени от раздразнителни минувачи или дори от хора, които гледаха ставащото от стотици километри.

Нафукани хлапета — коментираше една бележка. — Сякаш поколението им знае какво означава борба и революция.

През 2025 бях в Новата червена гвардия и тогава наистина знаехме как да вдигнем врява по улиците! — мърмореше друга. — Носехме маски, които прецакваха програмите за разпознаване на лица…

Точно така. Улични приказки. Най-сетне Мей Лин беше намерила нещо свързано с онова, което я интересуваше — съвсем просто питане.

ЗАЩО демонстрират?

Към бележката имаше още по-проста добавка, анонимно предлагаща връзка към:

08471als0xldo098-899as0004-hahd-dorad087

Мей Лин мигна към адреса… и улицата отново се преобрази.

Сега младежите носеха костюми в стил Шун от 17 в., подобно на последователите на великия бунтовнически водач Ли Зичен. Мей Лин разпозна облеклото на Народната милиция от един исторически роман, който бе гледала. Тъй като се стремял да освободи масите от феодално потисничество, преди век Ли Зичен официално бил провъзгласен за „герой на китайския народ“ от самия председател Мао. „И все пак съм изненадана, че днешните богати и могъщи големци от Благодетелния Патриархат одобряват хората да събуждат този спомен.“

Зяпачите и минувачите също бяха преобразени — най-вече съвременните им дрехи бяха сменени с парцаливото селско облекло от седемнайсети век. Посланието не беше особено ласкателно, но пък бе ясно: „Всички сме невежи плебеи.“

Помисли си дали да не се опита да се свърже с някоя от близките камери и да види как изглежда, но реши, че не си заслужава усилията. Пък и най-сетне беше видяла отговора на въпроса си. Над главите на демонстрантите се рееха огромни знамена, отговарящи на крещящите им разноцветни костюми.

Мей Лин беше чувала тази фраза. Помъчи се да си спомни и напъните й явно задействаха режима на търсене на очилата. Трепна, когато безтелесният глас започна да обяснява:

— Преди осемнайсет години групи за човешки права настояха принципът да бъде увековечен в прочутата Международна голяма сделка, твърдо и окончателно отхвърляйки противоположната традиция, дълго спазвана от повечето човешки общества, според която всичко, което не е изрично разрешено, се приема за забранено. Активисти нарекоха тази промяна в принципите по-важна и фундаментална дори от свободата на словото. По-късно някои социални психолози обявиха реформата за безполезна, тъй като се отнася за дълбоко вкоренен културен постулат, а не за точка от закона. В замяна на гарантирането на този принцип професионалните гилдии и аристократите успяха да спечелят официално приемане на Съсловията…

Мей Лин успя да прекъсне педантичната лекция, която и без това не й беше от особена полза. Същият проблем важеше и за други два виртуални лозунга, развяващи се на несъществуващ вятър…

и

Разбира се, имаше начини да проследи темата. Цяло море от определения, обяснения и коментари, подходящи дори за недостатъчно образована жена. Дали демонстрацията искаше да примами зрителите да проучват? Или реалната цел на младежите бяха именно всички тези двусмислени послания? Може би искаха да разбунят духовете и да раздразнят по-възрастните с неясните цели на протеста си?