Шумния стомах и по-младия Три-тон плуваха малко встрани от Племето. Три-тон мърмореше срещу тъпия съдия, тъпата топка и тъпия капитан на отбора…

# Тъпият Жълт корем трябваше да ме вкара в играта! И да ми даде да стрелям! Щях да направя повече точки!

Шумния стомах вече беше изхвърлил играта от ума си. Глупаво развлечение. Остатък от времето, когато хората живееха в купола и правеха нещата интересни по какви ли не начини, с проблясващи светлини и странни усещания. И вечно се суетяха около бременните женски и молеха мъжките за сперма. По-добри времена.

А сега?

За известно време Племето отново си имаше питомен човек, който да им чисти паразитите, да се оправя с мрежата и да понася шегите им. Само че старейшините решиха, че е дошло време да го върнат горе. Заради здравето му.

Шумния стомах скърбеше.

# Ами МОЕТО здраве? Кой ще ми маха гадините и ще ми почиства раните? Трябваше да го задържим. Той си беше наш!

Двамата излязоха на повърхността да вдишат и доловиха във влажния тропически въздух намек за приближаваща буря, може би късно следобед. Това винаги правеше нещата по-свежи. Дъждът прогонваше донякъде неприятния привкус на метал, пластмаса и човешки лайна, който беше особено силен край брега.

Шумния стомах усети как ръмженето на вътрешностите му резонира в пространството около него — черта, заради която не можеше да се промъква незабелязано и която го беше принудила да се специализира в удрянето вместо в улавянето. Канеше се да продължи с ругаенето — нещо, което младите мъжки често правеха колкото от негодувание, толкова и заради спорта, — когато установи, че Три-тон се е понесъл нанякъде с мощни удари на опашката си и оставя след себе си въртоп мехурчета тип току-що-открих-нещо-интересно.

Шумния стомах веднага го последва, винаги готов да сръчка поредното интересно нещо. Но какво ли щеше да е то? Докато следваше приятеля си, се съсредоточи върху звуците на морето, като движеше чувствителната си челюст наляво и надясно и се мъчеше да разбере какво е накарало Три-тон да се втурне така ненадейно на север.

Както обикновено, имаше много страничен шум — тътенът на прибоя на близкия плаж и трясъкът на разбиващи се вълни в един по-отдалечен риф. Разбира се, чуваха се и дразнещите звуци от човешки мотори, неприятен факт от живота, който си оставаше и денем, и нощем; един или два несъмнено се движеха на висока скорост насам или към купола.

Очевидно Племето щеше да си изгуби любимеца. Както и да е. Но като че ли нищо от това не беше събудило интереса на Три-тон.

Да не би да ставаше дума за храна? Или опасност? Бързото сканиране не откри нищо необичайно сред честотите на рибите — можеше да чуе нагъсто скупчените ята, въртящи се като циклони и заобиколени от ловците, които бързо се стрелкаха напред… и плячката се мяташе в нечия челюст. Гладът му се засили в почти синкопиран ритъм… но не, в тези честоти нямаше нищо, което да развълнува толкова много Три-тон.

Шумния стомах затърси следи в по-долните сложни пластове звук. Пластове, които винаги изпълваха мислите на по-старите делфини — вечно шепнещи и загадъчни, вплитащи се в сънищата. Именно там често можеше да се чуе как огромните китове си говорят със стонове, писъци и песни, които прекосяваха цели океани. Понякога разговорите бяха за храна и чифтосване, естествено. Но също така пластовете предаваха и мудното мърморене на самото море.

А още по-долу, сред стоновете на скърцащата, винаги готова да се разтресе Земя, можеше да се дочуят цвърчащите драскащи коментари на раците, които пълзяха, щъкаха и се завираха навсякъде, щракаха към всичко необичайно и комбинираните им звуци създаваха плътен постоянен фон. Мрачно тракащо бърборене, което сякаш се надигаше направо от вездесъщата тиня.

Именно там Шумния стомах най-сетне го чу. Дърдорене — треперливо и неясно, но настоятелно. И изпълнено с изненада.

# … звездна светлина… понесла се нагоре…

# … много, много странно…

Така си преведе цвърчащо-тракащия звук. Най-сетне настигна Три-тон и бързо влезе в ритъм с приятеля си. Плеснаха с опашки и изскочиха на повърхността да вдишат, после забързаха обратно надолу в съвършен синхрон. Оказа се, че се движат само към най-близкото от многото места, които се държаха по такъв начин.

Най-малко три други се намираха на разстояние в рамките на един ден плуване… и нещо му казваше, че има още много и много, дори отвъд хоризонта.

Плуваха към мястото на не повече от час път от купола. Шумния стомах започна да се тревожи. Дали не беше пропуснал лова? Дали нямаше да се върне при Племето и да намери само рибешки скелети, закачени в мрежата? Дали и двамата не рискуваха да останат гладни заради някакви си РАЧЕШКИ ПРИКАЗКИ? Раци, които бяха мъничко по-умни от камънаците, под които се криеха?

Макар че… ако се случваше на толкова много места… Всъщност май дори китовете бяха забелязали и бяха спрели за момент мудните си дълбоки размишления, подканени от бавно размърдващо се любопитство.

Шумния стомах знаеше, че наближават. Възбудата се беше предала на други звукови пластове, с по-къс обхват и по-умни. Например чуваше пред себе си врещенето на развълнувани перконоги, привлечени от колонията си на близкия остров. Предимно морски лъвове, както и тюлени монаси. После — бързо сканиране на едва доловим сонар, който можеше да означава единствено…

Спря веднага.

Делфини. Цяло стадо афали вече беше пристигнало.

Непознати. Диви и естествени, непроменени и със сигурност подозрителни към клана на Шумния стомах. Към малката му група, белязана от сладката агония на човешката намеса. Понякога другите афали бяха открито враждебни към членовете на Племето и се зъбеха на делфините-които-са-се-променили.

Три-тон обаче продължаваше напред, право към носа на острова — отвесна скала, стърчаща от бурното море. Мястото не беше безопасно и в най-доброто време. Морските лъвове и другите делфини обаче вече се бяха събрали там, въртяха се и бъбреха развълнувано.

Шумния стомах приближи предпазливо.

Този път като че ли нямаше открита враждебност. Три привлекателни женски — две от които разгонени — го изгледаха, когато мина покрай тях. Никой мъжкар от стадото им не ги пазеше. Само по себе си това беше достатъчно странно!

Макар че се изкушаваше да поостане, Шумния стомах забърза след Три-тон към мястото, където китоподобни и перконоги се въртяха нервно от присъствието на другите, изскачаха бързо за глътка въздух и отново се гмуркаха, за да ръчкат нещо в тинята.

На пръв поглед бяха разпилени камънаци и отломки от някакво сравнително скорошно срутване на близката скала, случило се най-вероятно преди ден. Делфините ровеха с острите си муцуни, местеха малки камъни със зъби и избутваха по-големите настрани, сякаш търсеха раци за ядене. Само че не издаваха ловни звуци. В момента ги задвижваше единствено любопитството.

Шумния стомах спря предпазливо до Три-тон. Можеше да се наложи да се защитават — този клан имаше разгонени женски, а и покрай цялото вълнение…

И тогава видя сиянието. Идваше изпод камънаците и осветяваше долната част на издължената муцуна на един делфин. Естествените афали забързаха още повече, а два морски лъва — както и Три-тон — също се включиха. Въпреки опасенията си Шумния стомах също беше заинтригуван и започна да рови и да маха камъни и тиня…

… докато не остана един-единствен голям камък, затиснал светлинния източник. Беше твърде тежък и упорит, за да могат да го избутат. Няколко делфина от другото племе зацвърчаха разочаровано. Шумния стомах последва примера им. Искаше му се да може да уплаши камъка или да го накара да се разпадне на парчета от звуковите трептения, излизащи от челото му.

# Дръпнете се. Дръпнете се веднага.

# Дайте на нас. Ще ви покажем.

Завъртя се изненадано. Не беше доловил приближаването на другите. На своите. Те бяха единствените гласове на Земята, говорещи по този начин.