Сред всички допълнителни усложнения на кой му трябваше надигнала се вълна от измами? От или за хора, „открили“ древни камъни вестители.

Някои от пуснатите видеоклипове и холограми бяха очевидни фалшификати, които лесно можеха да се забележат — най-обикновени парчета стъкло, грубо осветени отдолу или фалшифицирани с готовите програми за обработка на изображения. Други бяха дело на изобретателни, владеещи трикове шегаджии, които добавяха впечатляващи „извънземни“, изричащи загадъчни предупреждения от кристалните си домове… понякога достойни за ужасни майтапи, безкрайни евтини истории или каламбури. Други действаха направо и твърдяха, че са истински посланици от звездите, предлагащи дълбока (клише, естествено) мъдрост… и привличаха бури от критики от страна на умници, крещящи „лъжа!“, както и не по-малки тълпи вярващи.

Натрупваше се някаква празнична инерция, докато Мрежата се пълнеше с домашно скалъпени изображения на Артефакти. „И е напълно възможно някой от тях да е истински — помисли си Джералд. — Само че някой друг ще трябва да ги проверява.“

Комисията по контакта беше изцяло погълната от продълговатия заоблен цилиндър, който той бе свалил от орбита. Предметът сега лежеше пред него, подложен на диета от фотонна енергия. Намиращите се в него извънземни бяха помолили за прекъсване зад мъглите. Трябваше им време да се организират. И екипът на Акана Хидеоши с радост се съгласи. Хората също се нуждаеха от храна и почивка. Същото се отнасяше и за напрегнатите зрители, които наблюдаваха от галерията от другата страна на стъклената стена.

Джералд седна между Емили Тан и Хайхон Мин. Генадий, Бен, Патрис, Акана и другите от екипа също заемаха местата си. Важните клечки се настаняваха в меките киберкресла, подредени амфитеатрално зад карантинната преграда. Изглеждаха по-малко възбудени след като експериментът с дресирането беше подействал и извънземните се държаха по-добре. Хермес, общият холватар на съветниците, вече не крачеше гневно напред-назад и около широкото му чело нямаше венец от миниатюрни светкавици. Сега имитацията на божество просто барабанеше с пръсти по масата и се мръщеше нервно.

В уреченото време всички светлини в помещението угаснаха и виещите се облаци в Артефакта започнаха да се променят. Чомбе намали силата на лъча, за да могат всички да виждат… как мъглата започна да се разпръсква и да разкрива сияйни звезди.

Истинска бляскава галактика, представена триизмерно по начин, който досега не бе имитирал никой земен фалшификат. Джералд тъкмо се канеше да попита Рамеш дали гледката се записва…

… когато астрономът от Раджастан го изпревари — реагира с необичайно бързо съобщение по виртуалната мрежа.

Това не са истински звезди. Всички са с еднакъв спектър и яркост и са пръснати просто така, за украса. Това е метафора.

По дяволите! Тази част от дългия списък трябваше да бъде отложена, докато не бъдат изяснени по-неотложни въпроси.

Между десетки звезди се появиха тънки извити линии… които скоро станаха по-дебели и заприличаха на златни пътища, губещи се в далечината. Разделяха се и се разклоняваха и много от тях просто свършваха в нищото. Всички останали обаче накрая се свързваха постепенно в една-единствена магистрала, която продължаваше към гледната точка на Джералд… сега споделяна от няколко милиарда зрители от цялата Земя.

„Хората още се оплакват от наложеното от карантината ниско качество на картината.“ Всъщност само единици от най-параноичните (сред които не фигурираха дори Емили и холватарът й Тайгър) още си мислеха, че образите съдържат опасни кодове.

Джералд се наведе напред и се загледа в Артефакта вместо в гигантските увеличителни екрани. Започна да различава фигури — отначало далечни, вървящи по златните пътища. Тръгваха отдалеч и всички се движеха към него… към повърхността на Артефакта, намираща се директно пред очите му. И след малко всички видяха, че този път съществата изглеждат по-различно.

Кентавърът, прилепът-хеликоптер, подобното на енот създание, подобието на робот… сега те носеха одежди от някакви фини материи, които се развяваха от симулиран ветрец. Дори главоногото същество се беше омотало в тържествено облекло и се плъзгаше напред с останалите: а начинът му на придвижване си оставаше все така загадъчен.

„Най-сетне се започва — помисли Джералд. — Идва ред на официалната покана.“

Там, където преди имаше твърде малко място, принуждаващо извънземните да се блъскат пред заоблената граница между вътрешния свят на Артефакта и хората отвън, сега беше просторно. Всички посланици можеха да участват във величествената процесия и да се нареждат по такъв начин, че всички да могат да виждат навън — и да бъдат виждани.

— Като групов портрет са, когато решат да действат заедно — отбеляза антропологът Бен Фланъри. — Предишната им нервност показа, че търпят различията. А сега показват събуден кооперативен дух и споделена цел. Каква комбинация от черти може да бъде по-окуражаваща? Вече съм доста оптимистично настроен.

Генерал Хидеоши изшътка. Някои от централните фигури задвижиха своите ръце/пипала/израстъци в унисон…

… и се появиха букви, които се понесоха към заоблената преграда и се подредиха в думи, звучащи и от високоговорителите отгоре.

От центъра на тълпата се появи същество, което Джералд вече беше виждал. Високо, двукрако, въздебело, с къси ръце със сплетени под шкембето пръсти. Кръгла глава кимаше върху врат с гънки тлъстини. Очите — широки и същевременно присвити, сякаш развеселени — бяха приблизително на „правилното място“ за същество, което доста приличаше на човек; същото се отнасяше и за устата с дебели устни, които дори сякаш бяха леко извити нагоре като в загадъчна усмивка. Нос нямаше — създанието явно дишаше през ритмично отварящите се и затварящи се отвори в края на стълбчета на темето му. Общото впечатление бе за мъдро, подобно на Буда същество. Всъщност макар Джералд да си даваше сметка, че отдава прекалено значение на първото си впечатление, извънземният изглеждаше доста… добродушен.

„Най-стария? Да не искат да кажат, че това е представител на първата раса от общността? Основателите, появили се на звездните пътища преди всички останали? Може би онези, които са установили контакт с всички други и са ги научили как да живеят в междузвезден мир?

Момент! Не казаха ли «Най-стария оцелял»? Не е задължително това да означава нещо зловещо… но все пак…“

Знаеше, че умът му изпреварва всякакви рационални основи за размишление. Опита се да имитира търпението, което му се струваше, че вижда в извънземните очи.

Вентилите на главата се раздвижиха и се появиха символи. Непознати и странни, те бързо се промениха в букви от латинската азбука, втурнаха се напред и се подредиха в думи, които преводачите превърнаха в звук. Гласът беше едновременно тих и силен, макар и малко задъхан.

Джералд чу няколко облекчени въздишки, макар че това беше съобщението, което вече бяха чували. Все пак сега, предадено от избран чрез консенсус лидер, който представляваше цялата извънземна общност, то звучеше още по-убедително.

Погледна Акана и тя му кимна. Бяха се разбрали какво да каже.

— За нас е чест — каза Джералд. — Имаме много неща за обсъждане. За вашето велико и древно общество и за причините да сме радостни и предпазливи едновременно. Но нека първо ви посрещнем с добре дошли на планетата Земя. От името на човечеството, с добра воля и желание за приятелство.

Усети как възелът в стомаха му се отпуска. Беше успял да произнесе посланието си без никакво мънкане и покашляния. Прословутите Първи думи бяха изречени, макар да бяха може би малко по-витиевати от прочутите фрази на Цезар и Армстронг… и със сигурност не толкова красноречиви. Но все пак годни да се озоват на стената на Прочутите слова, изречени в историята.