„Престанете! — заповяда той на животните в тялото и ума си. — Аз съм човек. Човек с дълг и късмет. Човек и само човек.“
Това като че ли свърши работа. Паниката се отдръпна като неприятна вълна и Бин се почувства окрилен от решимостта си.
Опита да се спусне бавно, на мускули. Жилавото му тяло можеше да се справи със задачата, а и той не тежеше толкова, че да му създава проблеми. Оказа се обаче трудно да държи едновременно и двете въжета. Едното или другото непрекъснато се мъчеше да се изплъзне. Три етажа по-долу едното се отскубна от хватката му и полетя нагоре към макарата, докато Бин, вкопчен в другото, се понесе надолу, като отчаяно се мъчеше да го докопа…
… и най-сетне успя да го хване. Въжето обаче раздра ивиците плат и се впи в плътта му.
Когато спря, от ръката му се носеше зловонна миризма, имаше даже пушек. Остана да виси незнайно колко минути, като се удряше в близкия прозорец и просто се държеше, докато сърцето му се успокои и болезнените искри в очите му не изчезнат.
„Изкрещях ли?“ — запита се. За щастие прозорецът беше закрит с плътна завеса — отблясъците от Хуанпу бяха ослепителни по това време на деня. Много от другите прозорци бяха заковани. В сградата все още живееха хора, но повечето все още бяха на работа или на училище. А в многоетажния бордей едва ли имаше много ИИ.
„Май не извиках. Ще успея.“ Спускането му би трябвало да остане скрито от горещите изпарения и отразената от метала и бетона светлина: този маршрут можеше да се мине много по-лесно през деня, отколкото нощем, когато температурата на тялото му щеше да се засече от стотици инфрачервени камери и да задейства програми за откриване на аномалии.
Учейки се по метода на пробата и грешката, Бин успя да увие краката си около двете въжета поотделно и експериментира, като ги остави да се плъзнат по бедрата му — едното нагоре, а другото надолу. Отначало беше неудобно и болезнено, но здравите панталони щяха да издържат, стига да се спуска бавно и спокойно.
Постепенно приближи мрачния сив бетон и неволно започна да си мисли колко надалеч се простира стената — губеше се в далечината от лявата му страна, като се придържаше към новата брегова линия, докато не стигнеше огромното блато, което навремето бе провинция Шандон… Отдясно пък продължаваше покрай реката чак до щастливите райони далеч нагоре по течението, където Хуанпу се превръщаше в Яндзъ и хората не се страхуваха от надигащи се води. Колко милиона бяха наети за построяването на Новата велика стена? И колко други милиони се трудеха като затворници, мобилизирани по един или друг повод да участват в огромната задача да освободят Китай от поредния нашественик?
Тази част на стената изглеждаше добре — е, малко се ронеше заради евтините материали и бързия строеж преди две десетилетия, след като тайфунът Марико едва не удави града. Бин обаче знаеше, че някои участъци са покрити с гадни неща — остри като бръснач жици, които почти не се виждаха с невъоръжено око, както и чувствителни на топлина пипала с отровни върхове.
Когато моментът настъпи, Бин се залюля, скочи, стъпи на преградата само за миг и се хвърли във водите на стария яхтклуб сред фонтан от пръски.
Беше неприятно, разбира се — лабиринт от потрошени яхти и опасни въжета, които се спотайваха в мътилката от водорасли и отходни води. Без да губи време, Бин се изкатери на една яхта и скочи на следващата, затича по трасето с препятствия с ловкост, придобита в толкова потопени места, че не можеше да ги запомни всичките, като гледаше да стои колкото се може по-малко в тинята.
„Тук май има доста неща за прибиране“ — помисли си. Може би нямаше да е зле да се върне — ако късметът не му изневереше и ако животът му продължеше по досегашния начин. Скромно, поносимо мизерно.
„Може пък в крайна сметка да рискувам — каза си. — Ще се опитам да намеря брокер, който може да предложи големия бял камък за продан по някакъв начин, при който да останем в безопасност…“
Преди да се качи на последната камениста ивица, отделяща яхтклуба от морето, видя спасителна шамандура — поклащаше се до една потънала яхта. Щеше да му е полезна при дългото плуване към дома.
ЕНТРОПИЯ
Ами „сривовете“? Провалите, които няма да заличат човечеството, но могат да убият милиони, може би дори милиарди? Дори ако оцелелите успеят по някакъв начин да осигурят по-нататъшното си съществуване, няма ли да бъдат наложени вечни и непреодолими граници за обхвата на човешките надежди?
Това е категорията, в която отнасяме повечето наказания за небрежното ни отношение към нашия свят. За безогледното изсичане на горите и изхвърляне на отпадъци в морето. За отравянето на водоеми и съсипване на хабитати. За променянето на самия въздух, който дишаме. Задето караме температурите да се повишават, ледниците да се топят, морското равнище да се вдига, пустините да се разширяват. Заради това, че слагаме край на биологичното разнообразие на планетата и го превръщаме в крехка решетка, неспособна да понесе и най-малкия порив на вятъра.
Повечето животни имат достатъчно здрав разум, за да не оскверняват собствените си леговища.
От друга страна, никой друг животински вид не е бил толкова изкушен да го направи. Не е имал толкова възможности. И не е бил така готов постепенно да се учи от грешките си.
Дали разумните плъхове, гарвани, тигри, мечки или кенгуру ще се справят по-добре, ще проявят по-голяма предвидливост и ще се отнасят към света по-внимателно от нас?
Рогът на изобилието на Пандора
21.
Племето
Хакер се опитваше да не изостава от плуващия до него спасител. Оказа се обаче трудна задача, тъй като тялото му бе цялото натъртено и насинено от аварийното приводняване и разминаването със смъртта при кораловия риф.
Освен това бяха нужни и известни усилия, за да свикне с предпазния костюм, рекламиран като „добър за всичко, от открития космос и Еверест до морското дъно“.
Още не можеше да се съсредоточи. Усещаше ръцете си като кренвирши, докато натискаше копчета и дърпаше лостчета, за да отвори допълнителни хриле по ръба на шлема, та да може да черпи повече кислород от водата.
Още по-лошото бе, че проклетият делфин си оставаше все така нетърпелив. Когато Хакер се опита да отвори допълнителните перки на ботите, за да плува по-добре, създанието изстена отчаяно и зацвърча недоволно. След което продължи да го бута напред с муцуна.
„Като някой изгубил търпение роднина, принуден да бута инвалид — с отвращение си помисли Хакер. — Не съм длъжен да търпя това!“
Звуковият сензор в челюстта му показваше, че са се отдалечили навътре в морето и са оставили коварния риф далеч зад себе си. А заедно с него и разбитите останки от скъпата му суборбитална капсула.
„Трябваше да се опитам да спася повече неща. Ако не друго, поне радиостанцията.
Или спасителния сал под седалката! Защо не се сетих за него? Трябва да се върна!“
Досадният делфин избра точно този момент да го смушка отново.
„О, стига вече!“ Хакер понечи да се обърне към създанието и да го перне хубаво. Можеше пък и да разбере. Да го остави на мира…
Преди обаче да успее да се завърти, отляво се появиха още две сиви тела, последвани от друга двойка отдясно. Новодошлите започнаха да ги обикалят, сканираха Хакер и спасителя му с оглушително сонарно цвъртене и писъци, които резонираха през кристалните води и накараха челюстта му отново да запулсира.
Най-сетне успя да се обърне и се помъчи да поеме в посоката, откъдето беше дошъл. Три от големите сиви създания обаче препречиха пътя му. Явно нямаше да му позволят подобни опити.
Известно време — неясно колко — Хакер им крещя. Не можеше да чуе ругатните си, но визьорът му се покри със слюнка и мъгла. После горчивият гняв изведнъж се стопи, сякаш изтече в морето. Яростта изчезна, за да се смени с примирение.
