Хамиш свали очилата — образът бе станал някак размазан. Може би бяха дефектни. Избърса очите си с ръка.

„Какво се е случило с Бетсби? Дали сенаторът не е уредил да го убият? Но пък нали обеща, че ще се сдържа, докато не му съобщя резултатите!“

Отново си сложи очилата. В периферното му зрение запърхаха образи в отговор на погледа му, разширяването на зениците, почукването със зъби и субвокалните команди. Дотолкова беше изгубил практика, че неволните движения на окото и отделните изсумтявания предизвикваха вълнения и прекъсваха връзката подобно на хвърлени в езерце камъчета.

Малкият му иисистент Ригълс се намеси и разкара всички слухове и приказки, подбра, преся и обобщи фактите.

Д-р Роджър Бетсби паднал от балкон на второ ниво в закрития стадион Детройт-Понтиак, блъснат (неволно, ако се вярва на предварителните доклади) от изпаднал в конвулсии пациент. Човек, който се лекувал от пристрастяване. Ама че ирония.

Разбира се, някои очевидни „злополуки“ не бяха такива. Затова полицията обещаваше да разследва всяка вероятност за умишлено деяние, особено след като посмъртното признание на Бетсби беше започнало да печели популярност, съпровождано от цял порой конспиративни теории. Хамиш мислено си отбеляза да изпрати един от най-добрите си нещатни агенти да помогне на властите. Чувстваше се лично задължен да стигне до дъното на всичко това.

„По дяволите. Той беше един от малкото умове, заслужаващи уважение.

Ако го е направил Стронг, вместо да ме остави да се справя с Бетсби, сделката ни отпада. Много сделки отпадат.“

Затвори очи.

В ума му нахлу поток неканени фантазии, свързани с последните няколко дни — сякаш подсъзнанието му се опитваше да намери начин да заобиколи мрачната главоблъсканица, предложена от извънземните от Артефакта. Както винаги, идеите се появяваха като драматични сюжети за книга, филм или интерактивна игра. Досега всички те му се бяха стрували… ами, несъстоятелни, дори долнопробни. Груби заемки от по-ранни параноични произведения. Разочарованието от самия себе си го беше вкиснало напълно.

Само че сега откри, че мислите му се въртят около част от посмъртната изповед на човека, наричан от някои Светеца на Среброкупола. Хамиш винаги се беше гордял със способността си да запомня добрия диалог.

О, това си го биваше. Наистина паметни думи. В известен смисъл Хамиш завидя на Роджър Бетсби, чийто истински експеримент не беше медицински, а обществен. Може би смъртта му щеше наистина да обърне вниманието на непостоянната публика към урока, който искаше да даде докторът. Урок по зрелост срещу лицемерно праведната ярост.

Може би. За кратко.

Но не резултатът тревожеше Хамиш. Изведнъж се почувства като ударен от гръм. Изпълнен с възхита от иновативната техника на Бетсби да изложи гледната си точка пред останалите.

„Изповедта винаги се възприема като много по-достоверна от отрицанието.“

Усети как вътре в него се отваря пропаст, изпълнена със страх. Постъпката, върху която размишляваше, можеше да промени всичко. Имаше ужасни опасности, може би толкова големи, колкото и онези, срещу които се беше изправил Роджър Бетсби. Но потенциалните награди също бяха огромни. Плюс самия шанс за промяна на света — нещо, което неговите творби, въпреки всичките им предупреждения за грозящите човечеството катастрофи, така и не бяха успели да постигнат.

„Мога ли наистина да направя това? Не трябва ли първо да проуча идеята? Да разгледам всички детайли, всички за и против?

Или така само ще рискувам да изпусна момента, импулса на гения?“

Всъщност разполагаше със съвсем малко време. Световните икономики се тресяха, хиляди хора се самоубиваха, десетки хиляди се бунтуваха, милиони си стояха вкъщи и не ходеха на работа и милиарди мърмореха гневно на очилата и телииекраните си, обзети от страх от посланието на извънземните. И докато обичайните политически институции се клатеха нестабилно, някои групировки на планетарните дилъри на власт се канеха да направят големия си ход. Ход, за който Хамиш беше работил всеотдайно години наред…

… а сега със сигурност знаеше, че не иска „решението“, предлагано от Тенскватава и олигарсите.

— Господин Брукман?

Беше дребната директорка на лабораторията д-р Нолан, почти два пъти по-ниска от Хамиш. Не я беше усетил да идва.

— Господин Брукман, искам да ви поднеса извиненията ни, че отменихме запазеното ви време с Тарсус. Надявам се, разбирате, че новините от последния момент имат приоритет.

„Новини от последния момент? Е, може би. Но въпросът, който зададохте на октопода предсказател, беше скучен и тъп.“ Все пак Хамиш се усмихна приветливо.

— Вижте — продължи тя. — Какво ще кажете да ви предложа среща с Патмос, нашия папагал прогностик? Той познава почти толкова точно, колкото Тарсус. Ще ви направим и значителна отстъпка.

Хамиш кимна и каза:

— Добре.

Докато вървеше след отговорничката за животните прорицатели, Хамиш обмисли въпроса, който му се искаше да зададе — съвсем различен от онзи, с който го бе изпратил Тенскватава.

„Ако призная престъплението си, това ще ми помогне ли да повлияя на света и да постигна резултатите, които желая?“

Можеше да опрости въпроса още, разбира се, да го доведе до да-не, или-или за пернатия гадател, който щеше да избере, като отвори едната от двете кутийки, за да получи лакомството си. Честно казано, Хамиш не беше сигурен, че вярва в тези така наречени прорицатели. Повечето уважавани учени се отнасяха с насмешка към цялата тази идея и обясняваха „честотата на познаването“ със стъкмистика. Но щом и без това вече бе тук…

„Ами ако отговорът е да? Стиска ли ми да осъществя плана си?

Дори да намеря кураж, ще ми е нужна помощ. Но от кого? Ще ми трябват хора с технически умения, които могат да действат тайно… и бързо…“

Подсъзнанието му вече го беше изпреварило. Хамиш осъзна това, когато се усети, че лявата му ръка разсеяно опипва малката кутийка в джоба, в която се намираше контакт-ИИ лещата.

„Те ми помогнаха веднъж… моите тайнствени благодетели… да видя през баналността на аристократичния клуб.

Казаха, че е достатъчно само да се свържа отново с тях, ако искам да продължа.

Но смея ли наистина да работя с хора, които дори не познавам?

Мога ли да им се доверя?

Ще се съгласят ли с онова, което съм си наумил?

Има ли изобщо някой, който би се съгласил?“

Последва д-р Нолан в зала, чиито стени бяха покрити с висящи растения, създаващи усещане за джунгла, и чу крясък.

— Здрасти, Джил! Здрасти, Джил! Здра-а-а-асти, дълъг. Дълъг! Здрасти, дълъг!

Сивият папагал пристъпи настрани на пречката и се залюля енергично, готов да се захване за работа и да повиши скромните си, но все пак над средните показатели на Световния пазар на предсказателите. Разбира се, самата птица изобщо не знаеше за това, нито пък й пукаше дали успешните й прогнози се смятат за пророчество, съвпадение или статистическа измама. Може би (според някои) разковничето във всичко това бе именно в непукизма.

Хамиш се забави няколко минути, за да избистри сдвоените си да-не въпроси, да ги запише на две листчета и да ги пъхне под прозрачните табелки, покриващи отворите на едно дървено шкафче. После отстъпи назад, все така стиснал малката кутийка в джоба си.

„Наистина ли съм толкова доверчив? Така суеверен?

Разбира се, че съм. Иначе никога нямаше да напиша толкова много истории за цената на високомерието и амбициозната гордост.